Бари Ууд
Смъртоносен дар (21)

Глава втора

Джой Кафсетиан беше дневна смяна и вече седеше зад бюрото си, когато в осем часа влезе Ставитски. Не бе имало случай Ставитски да дойде в службата сутрин, независимо по кое време, и Джон да не е вече там. Винаги с полупълна чаша кафе и трохи от току-що изядена кифла.

— Здравей, шефе.

— О, Джой, вземи и на мен кифла и кафе и ела в кабинета ми.

— Дадено, шефе.

Джон стана и бавно се запъти към вратата.

— Колкото можеш по-бързо, Джой.

— Разбира се, капитане. — И той излезе.

Нощната смяна, която си тръгваше, си приготвяше багажа. Скърцаха столове, чекмеджета се отваряха и затваряха, телефоните продължаваха да работят. Извън кабинета му, с наближаването на осем и половина, хората бяха започнали да се протягат, прозяват, едни — готови да си тръгнат за вкъщи, а други се събличаха, пиеха кафе, и се приготвяха да започнат деня. Всичко беше нормално.

Той погледна през прашния прозорец към малката градинка. Денят беше студен, със сиво небе без облаци и много ветровит. Наблюдаваше как хората бързат през парка, точно както правеха всяка сутрин, влизаха бързо във входовете на постройките, които обграждаха малкото площадче, към техните, осветени с неонова светлина офиси при машините, компютрите, при всекидневната си работа. Обикновено той ги наблюдаваше внимателно. Опитваше се да ги разпознае — по палтата, по начина, по който ходеха — от предишния ден. Обикновено те го караха да се чувства добре, тяхната суетня предизвикваше симпатия. Понякога през лятото обядваше в малката градинка и виждаше хората от сутринта отблизо. Започна да познава много от тях по външност през годините и все ги наблюдаваше. Опитваше се да ги изучава. Начинът, по който се променяха през сезоните, как се обличаха, как изглеждаха в понеделник и как — в петък. Когато някой, когото беше наблюдавал известно време, и беше започнал да разпознава, преставаше да прекосява градинката, той с дни го търсеше, надявайки се да го види отново. Ако не го видеше повече и човекът беше млад, той си мислеше, че е намерил нова работа на друга улица. Ако човекът беше възрастен, се надяваше, че се е пенсионирал, а не починал.

Тази сутрин Ставитски гледаше, без да вижда никого от тях.

Имаше две имена — Марвин Рос, мъртъв. И Кристофър Хейнис. А също и парче филмова лента. „Разбира се — беше му казал Чинг, — можете да го вземете. Но сам разбирате, че това нищо не означава — просто хартиен самолет, който лети през една стая и се приземява на една маса. Филмът не показва нея или някой друг, с изключение на Марвин Рос, а мисля, че всичко, което може да се види от него е ръката му. Но можете да го вземете.“

Нищо, с което да изплете мрежата. Оставаха имената.

Джой най-после се върна с кафето и кифлата.

— Това ли е всичко, капитане? — попита с надежда той.

— Не, Джой. Искам да ми донесеш доклад за този човек. Не е убийство — естествена смърт. Нямам номера на доклада. Умрял е през ноември 1954. — Той даде на Джой номера на полицейския окръг, който включваше 105 улица.

— Но, капитане, ако е естествена смърт…

— Ще има полицейски доклад. Няма да е много трудно да го намериш. После искам да ми намериш един човек — Кристофър Хейнис. Бил е студент в Колумбийския университет през 1954. Опитай чрез тяхната студентска асоциация. — Това беше всичко, което той успя да измисли. След повече от двадесет години Хейнис можеше да се намира навсякъде из страната, или по света. Чинг беше казал, че няма да е трудно да се издири.

— Ако в Колумбия не знаят, тогава провери по моторните превозни средства — Ню Йорк, Ню Джърси, Кънектикът — каза Ставитски. На изток, според Чинг, „хубави дрехи, определено осигурен за онова време“.

Много хора от средния запад и запада идваха в Ню Йорк. Много малко нюйоркчани се местеха надалеч. „Най-заседналите хора в света“, често си мислеше Ставитски. Така че шансовете Хейнис да е още в Ню Йорк бяха добри.

Джой тъжно погледна късчето хартия.

— Е, капитане, няма много, за което да се хванеш. Няма среден инициал, нищо. Хей! — Джой се зарадва. — Опитвал ли си с телефонния указател?

За секунда Ставитски помисли, че той се шегува, но после видя, че не е така.

— Дай проклетия указател тук — извика той, — и не искам да виждам шибания ти задник, докато не ми донесеш доклада и адреса. И по-добре това да стане до десет и половина. Чат ли си? Десет и половина.

Джой излезе от кабинета и тресна вратата.

Телефонът звънеше — беше Кармайкъл, да му напомни, че ще се събират на обяд по повод на пенсионирането на един инспектор от Ийст Сайд. Кметът също щеше да бъде там и той трябваше да отиде.

Блументал донесе последните новини от нощта — купчината листа беше малко по-тънка от друг път. Обикновени неща. После той си спомни, че беше обещал на Боб Саймън да звънне на Пърси от „Наркотици“ и да му даде имената на четири момчета, които бяха задържани от неговия отдел — всичките в голямо затруднение. Все още не ставаха за „Убийства“, но бяха арестувани и той се надяваше, че Пърси ще може да ги задържи за наркотици достатъчно дълго, за да могат да съберат доказателства, по които да им предявят обвинение. Бяха наръгали с нож друго момче в Унгарския квартал, където убийствата и наркотиците бяха чести гости.

После откачи телефона.

Марвин Рос, Кристофър Хейнис.

Добави имената им — станаха шест и две празни места. Празните места бяха двамата детективи, за които Хейнис беше казал на Чинг. Те бяха дошли в апартамента, в нощта, в която беше умрял Рос. Ставитски щеше да вземе имената им от доклада, веднага щом Джой…

Ставитски отиде до вратата и погледна навън. Джой беше на телефона, ту записваше нещо, ту дъвчеше молива. Ставитски затвори вратата и се върна към списъка си:

Дженифър Лист Гилбърт.

Беше употребил дълго време за изписване на името й. Изглеждаше така приятно, както и звучеше. Останалите бяха написани с обичайния му нечетлив почерк.

Джордж Хокинс

Чарлз „Бутс“ Рейнс

Рос

Хейнис

Харолд Киърни (Джон Старбък)

Шест имена, стар полицейски доклад за инцидент от Масачузетс, заключението от аутопсията на Стърн — без рентгеновите снимки — за случая на счупването на врата на Еймъс Робъртс, без да е нарушена целостта на кожата му и филмова лента с хартиен самолет, който се приземява на една маса в класна стая преди двадесет години. Нито една-единствена непрекъсваема нишка, която да води от тези случаи към нея, определено нищо, от което да изплете мрежата — все още.

Той се взираше в имената на мъртвите, после ги номерира, с изключение на нейното. Нямаше да опитва с Хокинс, освен ако не се наложи. Тя го беше купила и трябваше да употреби натиск, за да измъкне нещо от него — голям натиск. Но ако се налагаше…

Все още имаше Рейнс — в безопасност в Манхатънската болница. Той е бил там и когато Робъртс е умрял, видял е всичко, което и Хокинс е видял и може би се беше успокоил достатъчно, за да разкаже свързана история.

Обади се на Кармайкъл.

— Но, Дейв, Рейнс го няма, няма го от четвъртък.

— Какво означава, че го няма? Човекът беше полумъртъв и те го изнесоха — изнесоха го оттук. Какво, по дяволите, прави Уорнър, дал му е два аспирина и го е пратил вкъщи? — Сърцето на Ставитски биеше силно. Той се опита да диша дълбоко. — Ще откъсна главата на Уорнър за това.

— По дяволите, Дейв, Уорнър не е виновен. Една адвокатка — от обществените, облечена в костюм от Левис и палто от норка го измъкна на другия ден.

— Ти си бил там?

— Хайде, Дейв, шегувам се. Вината е твоя, а не на Уорнър. Трябваше да го пуснат да си отиде — ти не му беше предявил никакво обвинение.

Кармайкъл беше прав.

— Къде го заведоха, Ал?

— В хотел „Уорън“ — каза Кармайкъл, след като известно време размества хартиите. — На 81 и „Колумб“.

— Дали той само е минал оттам, или има стая?

— Не знам. Дори и да има стая, едва ли би се върнал в нея.

— Защо не? Няма от какво да се страхува. Поне не от нас — вметна той.

Тогава осъзна, че тя може да стигне до него първа, че може да е била сериозна в заплахата си. Господ е свидетел, че Рейнс мислеше така, а Ставитски знаеше, че щом ченгетата са го намерили толкова бързо, тя също нямаше да има проблем да го открие. Той затвори телефона, без да каже довиждане. Отключи най-долното чекмедже на бюрото си и извади револвера, патроните и кобура си. Внимателно го избърса, заставяйки се да го прави със спокойни движения, въпреки възбудата си. Зареди го, после си съблече сакото, за да може да го стегне около рамото си. Бяха минали години, откакто не го беше носил и усещаше тежестта и издутината от пистолета по странен начин. Не беше съвсем сигурен защо го взима сега. Да пази Рейнс? Себе си? Той положи ръка върху него. Не, точно да пази. Може би защото просто се чувстваше отново добре с него.

Той слезе в гаража, тръгна между колите, повечето от които бяха без отличителни знаци. Почувства студения въздух отвън, който проникваше откъм изхода към улицата. Тогава осъзна, че за първи път от петнадесет години не е проверил докладите, за да види дали някой от неговия таен списък не е бил въвлечен в нещо през изминалата нощ. Дори не беше отворил чекмеджето, за да погледне папките.

Беше забравил напълно за това, докато подкара по циментираната рампа към улицата.

Ако изгуби Рейнс…

 

 

Хотел „Уорън“ се намираше на две пресечки на юг от улицата, която някога беше най-лошата в Ню Йорк. Сега кварталът в съседство се беше променил. Нови блокове, дървета, беше станал по-представителен — но „Уорън“ си стоеше като в старите дни. Фоайето беше дълго и тясно, стените блестяха от твърде много емайл, а линолеума на пода беше надраскан и мръсен. Нямаше маси и столове, само дълга, издраскана маса на рецепцията. Неоновото осветление се бореше със сумрака. Когато Ставитски се изкачи по трите скърцащи стъпала, които водеха към фоайето, го лъхна миризма на застояла урина и той се запита кога ли подът е бил мит за последен път.

Някой беше сложил блестящо коледно дърво до асансьора. То стоеше проскубано, почти без украса и жалко.

Ставитски отиде до рецепцията и натисна звънеца. Рейнс можеше да бъде горе точно сега. Той се облегна, опитвайки се да изглежда обикновено. Нямаше полза да плаши никого. Вратата зад рецепцията се отвори и оттам излезе спретнато облечен черен мъж и се усмихна на Ставитски.

— Мога ли да ви помогна, сър? — Мъжът изглеждаше добре, около тридесет и пет годишен, чист и с добро произношение.

Ставитски се чудеше какво прави той в „Уорън“. Ризата му беше с дълги ръкави, така че Ставитски не можа да види дали те не скриват следи от игли.

— Вие ли сложихте тази елха?

Мъжът широко се усмихна.

— Да, сър. Не можах да я украся, но намерих малко стъклени играчки и от онези пластмасови птички и ангелчета. Скъпо е, знаете, така че тази година взех малко. Следващата година ще бъдат повече.

Ставитски кимна.

— Добре изглежда. — Ставитски извади значката си и усмивката на човека замръзна.

— Не съм дошъл да ви създавам неприятности — каза Ставитски, — просто искам да говоря с един човек, който може би е отседнал тук. Поне в понеделник е бил тук. Казва се Рейнс. Слаб, русоляв — селски тип.

Лицето на мъжа започна да се затваря. Ставитски се облегна много близо до него.

— Не искаш проблеми, нали? — Сините очи бяха подозрителни и човекът го разбра. — А ще има проблеми, нали знаеш? — Знаеше, че го плаши.

Чернокожият гледаше значката без да сваля поглед от нея. Не искаше да погледне към Ставитски.

— Сега е горе, предполагам. Мисля, че изобщо не е излизал от стаята, откакто се върна онзи ден. Изглеждаше доста зле, когато се върна и предполагам, че са го нападнали. Стая 302, трети етаж.

Ставитски не обиди мъжа, като му благодари.

Асансьорът го остави сам в тъмния, вонящ коридор. Имаше само един прозорец в края, но той гледаше към шахтата, така че Ставитски трябваше да използва джобното си фенерче, за да прочете номерата върху табелките на вратите.

Стая 302 беше две врати след асансьора. Той тихо почука, надявайки се, че ще го вземат за друг наемател или приятел. Не последва отговор и той почука по-силно. Отново без отговор. Натисна бравата. Вратата беше отключена и той влезе в стаята.

Вътре беше много спретнато. Леглото беше покрито с чиста покривка на цветя, с ресни по края. Части от същия плат покриваха стената от двете страни на прозореца. Рейнс имаше малък леген, поставен в ъгъла и кърпа, която висеше над него. Балатумът на пода беше със същите шарки като този във фоайето, но тук беше чист. До стената стоеше наскоро боядисан шкаф и няколко снимки в рамки, а отгоре беше сложен комплект за бръснене, гребен и четка, спретнато подредени върху пластмасова табличка. От другата страна на леглото имаше ниша с мивка и малко огледалце над нея.

Всичко изглеждаше в идеален ред. Имаше дори радио и дървен стол до леглото. Но стаята вонеше. Миризмата беше по-лоша дори отколкото във фоайето и коридора. Ставитски усети, че му се повдига и започна да диша през устата. Когато заобиколи леглото, той видя причината за неприятната миризма.

Бутс Рейнс лежеше на пода между мивката и леглото в локва съсирена кръв.

Ставитски се застави да погледне към тялото. Двете китки бяха срязани и на гърлото имаше дълбок разрез. Ръбовете на раната бяха разделени, бели и приличаха на гума. Той е бил мъртъв поне от един ден. На мивката имаше отворена кутия с бръсначи и Рейнс все още стискаше един в дясната си ръка.

Самоубийците обикновено се колебаеха и правеха няколко предварителни нарези, преди да могат да се решат да се срежат достатъчно дълбоко, за да се убият, но Рейнс не бе имал такива колебания. Всяка китка беше прерязана по веднъж много дълбоко. Трябва да е почувствал нетърпение от начина, по който кръвта е изтичала и е прерязал гърлото си, за да я ускори.

Ставитски отиде при шкафа и погледна в чекмеджетата. Там имаше чисто и спретнато сгънато бельо, чорапи, две чисти ризи и дори една пижама стоеше в средното чекмедже. Долното чекмедже беше празно. В горното той намери две спринцовки и гумен турникет, но нищо друго. Имаше и кутия с канцеларски принадлежности и Ставитски се запита на кого е щял да пише мъртвецът. Портфейлът му беше върху шкафа. Когато Ставитски го отвори, от него изпадна един плик. Той го взе — беше неадресиран и вътре имаше един сгънат лист като тези от горното чекмедже. На него Рейнс беше написал:

Направих го сам.

Чарлз У Рейнс

Джуниър Ставитски седна на ръба на леглото. Най-после беше тук и всичко беше както знаеше, че ще бъде… кръв и воня. Бедното нещастно копеле, което имаше две чисти ризи и радио, лежеше в собствената си кръв. Нейна работа, толкова сигурно, като че ли тя самата беше държала бръснача.

— По дяволите — каза той на тялото, — по дяволите, по дяволите. — Той удари с юмрук по шкафа. Чувстваше се измамен. — Можеше да ми помогнеш, можеше да я спреш. Защо не ми каза какво е станало, поне да го беше написал, щом и без това си щял да умреш? Господи, Рейнс, какво по дяволите, направи тя? Толкова ли беше ужасно, толкова ужасно — по-лошо от това? — Отвореното гърло на Рейнс му се усмихваше. — Беден проклет глупак! Мислил си, че ще те измъкне от другата страна на гроба?

Нямаше какво повече да гледа. Снимките върху чекмеджето бяха стари, два изгледа, вероятно от една и съща планина, обградена с долина. В портфейла му нямаше нищо, освен карта за социална осигуровка и седемнадесет долара — никакви снимки или други документи. Ставитски излезе от стаята и мина в коридора колкото можа по-бързо. Затвори вратата заради миризмата и вдиша през носа. После намери стълбищата и слезе пеш трите етажа. Чувстваше стомаха си зле, а краката му леко трепереха.

Мъжът беше все още на рецепцията и чакаше Ставитски.

— Трябва да ползвам телефона ви.

Без да промълви дума, мъжът премести телефона до него. Ставитски набра номера, даде номера на значката си, адреса и каза на оператора какво се е случило. Когато затвори, погледна към човека.

— Как се казвате? — попита той.

— Робърт Уелс.

— Мистър Уелс, чухте какво току-що казах, така че знаете какво се е случило. Човекът вече е мъртъв, така че те могат да се забавят. Междувременно, защо не се качите горе да заключите вратата. Аз само я затворих. — Мъжът кимна. — И — продължи Ставитски — направете си услуга и не я отваряйте.

Той се обърна да тръгне. После се обърна отново назад, бръкна в джоба си, извади една намачкана банкнота от тези, които натъпкваше в джоба си с намерение да ги сложи в портфейла си по-късно. Когато я сложи на масата, видя, че е от пет долара.

— Ето — каза той, — купи лампички за елхата.

Ставитски прекоси улицата към едно кафене и седна на маса, от която се виждаха музеят и паркът. Понечи да поръча бира и сандвич, но осъзна, че гледката и миризмата от тялото на Рейнс все още го преследват и се спря само на бирата.

Една нишка беше скъсана — една от малкото фини, нетрайни връзки с нея, си беше отишла. Той се опита да се отпусне, да изпие бирата и да изпразни съзнанието си за няколко минути. Но не можеше — твърде много смърт се събираше около Дженифър Гилбърт, а днешната беше реална, неприглушена от времето, не получена от втора ръка от някакъв доклад, а истинска мъртва плът, потънала в истинска кръв. Беше виждал Чарлз Рейнс Джуниър жив, видял бе стаята му, вещите, които притежаваше и използваше — ризите му, бедните, протрити ризи, старателно изпрани, сгънати и сложени толкова спретнато, очакващи да бъдат носени. Това, което тя беше направила, бе реално, а не просто история, разказана от възрастен човек в студена нощ. Рос, Киърни, Робъртс, а сега и Рейнс — всички някога реални, сега всички мъртви, и всичките — нейна работа. Нямаше повече теоретизиране и хартиени самолети. Ако не се справеше по някакъв начин с нея, щеше да има още. Гневът и бездействието стегнаха мускулите на бедрата и корема му и усети вкуса на бирата като метален. Остави по-голямата част и излезе от заведението.

Знаеше, че ще мине дълго време, преди да успее да забрави тези ризи.

 

 

Когато се върна в офиса, информацията го чакаше на бюрото. Кристофър Л. Хейнис — адрес и телефонен номер. И един прашен, стар полицейски доклад, изготвен по стар образец. Джой даже му беше извадил имената на детективите, така че да не е нужно той да го прави — Самюел Чарлз (пенсиониран), адрес и телефонен номер и Питър С. Гордън (починал).

Джой не беше казал нищо, когато Ставитски влезе. Чакаше отвън на бюрото си за благодарностите на шефа и ги получи. Ставитски излезе от кабинета си. Всички погледнаха, когато той се приближи до бюрото на Джой.

— Добра работа, Джой. Благодаря. — Той винаги искаше добрата работа да бъде похвалена пред приятелите на служителя и обикновено изпитваше удоволствие да го прави. Днес това беше само формално и набързо. Нямаше търпение да се върне на бюрото си и да прочете доклада. Времето течеше — вече беше единадесет и половина. Трябваше да отиде на проклетия обяд до един.

Той седна, взе папката и я задържа за минута. Остави моментът на очакване да продължи колкото се може по-дълго. После я отвори. Нямаше много — нямаше дори медицинска експертиза за смъртта. Но не обвиняваше офицерите, които са водили разследването за това; той вероятно също не би настоявал при дадените обстоятелства. Просто защото един тридесетгодишен мъж е паднал… После той спря и прокара пръст по диагонал на страницата. То не беше там. Беше търсил, очаквайки да види нейното име. Беше се заставил да чака, докато прочете всичко до параграфа „свидетели“, да го види напечатано официално — Дженифър Лист. Но то не беше там. Продължи, като сега четеше ред по ред. Но според детективите Чарлз и Гордън, Кристофър Хейнис беше единственият свидетел на смъртта на Марвин Рос. Но това не можеше да бъде истина. Чинг беше казал: „Той дойде при мен веднага след погребението — много разстроен млад човек, много близо до истерията и каза, че Лист е убила Марвин. Разбира се, тогава за първи път разбирах за това, въпреки че предполагах, не, знаех, подозирах…“.

Но според Чарлз, човекът, който беше подписал доклада, Кристофър Хейнис е бил там сам. Не беше споменат друг свидетел. Нямаше никаква Дженифър Лист.

Ставитски почувства нещо като паника. Нищо, той не разполагаше с нищо. Тази сутрин имаше възможности, смътни, но добри предположения. Сега Рейнс беше мъртъв и нямаше нищо написано на хартия, което да я свързва с Рос. Никакво доказателство, че тя дори е била там. Нито с Киърни, нито с Рос. Това беше неразрешимо — неговият списък с имена, неговата мистерия, защото нямаше връзка, нищо не водеше към нея.

Той се обади на Чинг. Беше единадесет и четиридесет и пет, оставаха петдесет минути, докато тръгне.

— Шибаният кмет — произнесе той гласно. Мразеше да го отвличат, да му отнемат времето. Преди никога не бе имал нищо против.

Чинг сам вдигна телефона.

— Но това е невъзможно — каза той, когато Ставитски му съобщи, че докладът не споменава Лист. — Хейнис сам ми каза…

— Тогава някой лъже — каза предизвикателно Ставитски.

— Очевидно — съгласи се Чинг с лека ирония, — но не мисля, че това е Хейнис.

— Защо полицаите ще лъжат?

— Трудно ми е да кажа, без да съм ги срещал, но Хейнис не лъжеше. Не… — последва пауза, докато Чинг си спомни сцената. Хейнис, правещ опити да се контролира, почти в сълзи, разкъсван между мъката и гнева, — не — повтори Чинг, — сигурен съм, че Хейнис ми каза цялата истина.

— Почакайте за момент. А момичето? Признавала ли е тя някога, че е била там? Казвала ли е изобщо някога нещо? — Странно беше да говори за тази жена с уморен вид, която беше срещнал предния ден като за „момичето“. Какво би помислил Чинг, ако можеше да я види сега.

— Никога повече не я видях — казах ви го снощи. Тя се обади, разбира се… О, трябва да бяха минали пет или шест дни, откакто Марвин умря. Казах й, че изоставяме цялото изследване, което беше истина, и че не искам да дискутирам смъртта на Марвин. Тя се съобрази с желанията ми.

— Казахте ли й някога какво подозирате, или че Хейнис я беше обвинил в убийство?

— Не.

— Защо? Страхувахте ли се?

Чинг въздъхна:

— Да, капитане, страхувах се.

Ставитски обикновено беше много добър в официалните функции. Харесваха го, смееше се много, с приятен дълбок естествен смях, който обезоръжаваше другите. И на самия него му беше весело, добър в разказването на вицове, той беше добър и в слушането им, винаги се интересуваше от проблемите на другите, слушаше внимателно, предлагаше добри съвети. Около него винаги имаше тълпа и въпреки че те бяха обикновено съперници, той знаеше, че никой от тези мъже няма да изпита удоволствие да му направи мръсно. Разбира се, биха го направили, ако имаха шанс, но нямаше да им бъде приятно. И Ставитски знаеше, че това му е нещо дадено.

Днес общественото мероприятие беше неприятно задължение. Той се гордееше, че е добър слушател и наблюдател, но този път, колкото и да се стараеше, вниманието му блуждаеше — несвързаните мисли върху това, което другите казваха, неясните разговори, шегите, обикновено лесното сприятеляване се прекъсваха от името й, а понякога от лицето й. И думите на Чинг „нейната сила“. Невероятно. И, разбира се, тялото на Рейнс. Той мислеше, че никой не е забелязал, с изключение на Корн, който го познаваше по-добре от всички останали, откакто бяха деца. От време на време Ставитски улавяше приятеля си да го поглежда с присвити очи, преценяващо, питащо.

— Хей, Дейв — каза накрая Корн, — отслабнал си, нали?

Така ли беше? Спомни си закръглените места по тялото си, когато се беше гледал в огледалото миналата вечер и от мисълта му стана приятно.

— Да — пошегува се той. — След още два такива обяда и ще заприличам на призрак.

Храната на тези обеди беше доста добра — ростбиф, освен ако нямаше да присъства кметът — тогава щеше да има филе. Обикновено беше най-хубавата част от нещо неопределено, така че когато от департамента им режеха бюджета и уволняваха, да не излезе, че високите чинове са яли стек, докато на редовите са им теглили секирата.

Всъщност плънката не беше лоша — Ставитски видя гъби и като че ли част от маслина. Не беше сигурен — той не можеше дори да се опита да яде. Сутринта с тялото на Рейнс все още беше пред очите му. Той отдели гъбите и хапна от тях, оставяйки бялото месо или каквото беше там.

Корн го наблюдаваше и Ставитски се застави да набоде малко грах и да го преглътне. Но останалото беше свръхсилите му. Корн нищо не каза, когато сервитьорът отнесе пълната чиния на Ставитски и сервира кафето. Той изпи кафето и се отказа от десерта — сладолед с нещо върху него и вероятно нещо под него. Червен сироп върху бялата топка. Отново Рейнс, желираната кръв. Той отмести чинията.

— Хей, Дейв — попита Корн, — добре ли си?

— Разбира се. Керъл ме е подложила на диета, това е всичко. — Всъщност Керъл не одобряваше диетите и ако Ставитски ядеше толкова, колкото тя искаше той да яде, щеше да е заприличал на всички около него — пълни, отпуснати мъже. Дори и Корн, както и жена му, а също и Керъл и почти всички съпруги. Меки, пълни бедра се забелязваха през панталоните им, малки издутини от тлъстини над хълбоците, дори и между краката изглеждаха пълни в прекалено тесните си панталони. Той се опита да не мисли за нея — да я сравнява с тях. Невъзможно. Дженифър Гилбърт беше като стрела — фини кости, твърде малко плът. Той си спомни ръката, която му подаде — бледа, тънка, без цвят, с ниско отрязани нокти. Защо се беше отдръпнал? Погледна собствената си ръка, желаейки да има още един шанс нейната ръка да се протяга към него сега. Какво му става? Какво, по дяволите, става?

Речите бяха започнали. Повечето лампи бяха изгасени и както предната вечер, Ставитски се почувства по-комфортно на тъмно. По средата на досадната реч на кмета за дългата и неособено отличаваща се кариера на инспектор Донъли, Ставитски се изправи в тъмното и отмести стола си. Една ръка го хвана и той сви юмрук. Но това беше Корн. Какво му ставаше?

— Къде отиваш, Дейв? Старецът ще те търси.

— В тоалетната — каза Ставитски — ще се върна скоро.

Ръката го пусна. Той излезе във фоайето и отиде направо в телефонната кабинка, развали си парите и набра номера на Кристофър Хейнис, който Джой му беше дал. Четиридесет цента — около тридесет и пет мили разстояние, прецени Ставитски. След две иззвънявания се обади жена. Той потърси мистър Хейнис. Тя реагира по начина, по който обикновено реагираха хората, когато им се обадят от полицията — първо уплашени, после облекчени и после прекалено услужливи, ако бяха направили нещо нередно. Не, мистър Хейнис не е вкъщи, но разбира се, тя ще даде номера на капитана в службата му. Тя му го издиктува — в града, каза тя, в центъра, но сега може би е на обяд, би ли искал да знае къде обикновено се храни мистър Хейнис? Той е член на…

Ставитски беше доволен от допълнителните подробности. Той взе всички номера, изслуша цялата информация и дори малко съжаляваше, че трябва да прекъсне връзката, тъй като може би нямаше да успее да се свърже с Хейнис, а все пак беше малко успокоително да знае, че Хейнис наистина съществува, че има съпруга, с която Ставитски може да говори.

Но извади късмет. Хейнис беше в офиса си. Секретарката поговори с него, докато Ставитски чакаше на телефона. Но той знаеше, че Хейнис ще говори с него. Никой не отказваше да говори с полицията.

— Да, сър. Тук е Кристофър Хейнис. Какво мога да направя за вас?

Ставитски дълбоко си пое дъх. Истински глас. Връзка с нея.

— Питах се дали мога да отнема малко от времето ви, мистър Хейнис? Когато ви е удобно. Във връзка с един стар случай — смъртта на Марвин Рос. — Пълна тишина. Беше ли затворил?

После:

— Ще се радвам да обсъдя смъртта на Марвин Рос с вас по всяко време. Ако искате веднага. Можем да обядваме заедно.

Ставитски искаше. Той беше готов да определи среща, когато чу аплодисменти от трапезарията. Речите скоро щяха да приключат. Хората щяха да го търсят. Освен това, той трябваше да се пребори с това, което се случваше с него. Нямаше да захвърли всичко в живота си и да се спусне след това нещо; не харесваше реакциите си. О, но той искаше…

— Много мило от ваша страна. — Кога? — питаше се той. Утре — трябваше твърде дълго да чака, можеше да го отложи, но не твърде дълго. — Боя се, че днес следобед ще бъде трудно, но какво ще кажете за вечерта? Мога да дойда у вас, ако нямате нищо против, а дотогава можете да се обадите в управлението и да проверите, че съм този, за когото се представям.

Спряха се на осем часа. Хейнис му обясни как да стигне, после попита:

— А какво искате да знаете за Марвин?

— Ще ви кажа довечера, сър. И много ви благодаря.

Той се върна в залата, точно когато светваха отново лампите. Никой не беше забелязал отсъствието му, с изключение на Корн, който изглеждаше облекчен, че Ставитски се е върнал.