Бари Ууд
Смъртоносен дар (23)

Глава четвърта

Първата му работа тази сутрин беше да се обади в управлението.

— Здрасти, шефе. — Джой не изглеждаше особено щастлив да чуе гласа му.

— Джой, нуждая се от малко информация. Този път за мисис Томас Лист. Нямам първото й име, но знам името на дъщеря й — Дженифър — Дженифър Лист, родена някъде в края на двадесетте години — вероятно двадесет и девета. Така че можете да вземете името на майката от акта за раждане на дъщерята.

Не последва отговор.

— Джой, слушаш ли ме?

— Разбира се, капитане, разбира се. Чакайте само да запиша… — Тишината продължи, докато Джой записваше. Ставитски можеше да си го представи — телефонната слушалка, притисната между ухото и рамото, как дъвче молива, записва, пак дъвче… — Окей, капитане. Какво искате да знаете за нея?

— Адрес, къде работи съпругът й, какво са правили през последните двадесет години. Специално искам да знам коя е била нейната банка през 1954 година и дали е извършвала необикновено големи тегления през ноември, същата година. И всичко останало, което можеш да откриеш.

— Добре, капитане, но…

— Намери каквото можеш, колкото можеш. И Джой, това да си остане между нас — само между нас, окей?

— Разбира се. — Всеки обичаше това — малко нарушение на рутинните задължения. — Разбира се, капитане. Кога го искате?

— До довечера. Ще ти се обадя вкъщи.

— Но капитане, това е много…

— Довечера, Джой, и не ме мотай. Повярвай, няма да съжаляваш.

— Добре, капитане. Ще направя каквото мога.

Корумпиран полицай. Това постави Ставитски на по-позната почва и той се почувства по-добре. Апетитът му се беше върнал и той изяде закуската си, преди да излезе от къщи. Щеше да се наслади от разговора с Чарлз, дори без да има твърди факти, защото Чарлз нямаше начин да знае кога Ставитски ще блъфира. Никоя от представите — нейното лице, фигурата, наклонена над тялото върху леглото, тялото на Рейнс — не се бе смекчила, но имаше други, които им придаваха по-нормални измерения — една майка, която подкупва двама полицая и самите полицаи — неща, които Ставитски разбираше и които балансираха останалите.

 

 

Той харесваше дългото шофиране — рядко му се удаваше такъв шанс, а и времето беше хубаво, слънчево и не толкова студено. По пътя от Куинсбъро Бридж, слънцето огряваше фабриките на Куинссайд, движението не беше натоварено и той имаше време — целият ден беше пред него. Докато пресичаше реката и караше надолу към Лонг Айланд Сити, почувства лек пристъп на мъка от това, че разстоянието между него и жената нараства, но пусна радиото, заслуша се в новините и след няколко мили, по булевард „Куинс“, беше отпуснат и се чувстваше много повече самият себе си от много дни насам.

Най-после беше на магистралата, после мина покрай летище Кенеди и навлезе в Лонг Айланд. Тук беше тихо, дърветата и къщите бяха по-стари, по-солидни, и все пак беше трудно да повярва, че само след деветдесет мили по същия път, щеше да стигне скалистия бряг, краят на континента и откритият океан.

Чарлз живееше в малък квартал, наречен „Бетхол“. На пътя имаше табелка, която показваше посоката към един квартал от средна класа. Добре поддържани къщи и малки дворове, които сигурно блестяха в цветове през лятото. Къщите бяха близо до улицата, облицовани в бяла мазилка.

Къщата на Чарлз се намираше на ъгъла — по-голяма, отколкото другите на улицата, върху по-голяма площ земя. Ставитски спря на края на пътя до затворения гараж за две коли, свързан с къщата. Мина по циментената пътечка, която водеше от пътя до една врата от алуминий и стъкло. Вътрешната врата беше отворена.

Ставитски позвъни и чу звънецът да проехтява по тесния коридор. Една жена прекоси коридора, отиде до вратата и тревожно го погледна през очилата си. Той извади значката си. Тя се приближи, за да я види и от дъха й стъклото на вратата се запоти. После отвори вратата и го покани във фоайето. Беше средна на ръст, в края на петдесетте години, с огнена коса, събрана в огромен кок, като червена аура около главата й. Носеше очила с дебели стъкла, с ярки рамки в червено и синьо и чист пеньоар на шарки, който й прилягаше достатъчно добре, за да подчертае все още хубавата й фигура. Очите, изкривени зад стъклата, бяха обградени от гъсти, гримирани мигли, но тежкият грим не можеше да скрие луничките по бузите и носа. Ставитски си помисли, че тя и преди е била червенокоса.

— Какво искате? — Тя не попита за името му, нито го покани по-навътре в къщата.

— Мисис Чарлз? — Тя кимна, устата й представляваше тънка, нетърпелива черта. — Бих искал да видя съпруга ви.

— Той очаква ли ви?

— Не, надявах се просто да извадя късмет. Името ми е Ставитски, капитан Ставитски — началник на отдел „Убийства“. — Той с удоволствие видя как устата й се променя, удебелява се, после се опитва да оформи нещо като усмивка. Но очите зад дебелите лещи се присвиха. Изскубаните червеникавокафяви вежди се събраха.

— Няма ли да влезете? — Тонът й беше напрегнат.

Ставитски пристъпи в прекалено излъскания коридор. Зелено-бялата настилка блестеше, намазана с восък и мястото миришеше на лимон. Тя взе палтото му и го закачи в гардероба в коридора. Ставитски видя дълго кожено палто, много тъмно, висящо наред с другите връхни дрехи. Тя затвори външната врата, и сякаш не искаше да го видят съседите, го заведе в неизползвана стая, която имаше изглед към кафяви поляни и голи дървета.

Всички мебели бяха тапицирани в коприна в различни нюанси на синьо и зелено. Килимът беше дебел, наскоро прахосмукиран и Ставитски остави стъпки върху него, когато влезе в стаята. Камината, обградена с дърво, беше без нито едно петно, неизползвана, медните й аксесоари блестяха.

Ставитски изпита нужда да прошепне:

— Надявам се, че не ви безпокоя.

— Не, не, всичко е наред. Сам тъкмо слага коледните лампички. Той е в гаража. — Акцентът й беше бронкски, гласът — писклив и твърде висок. — Седнете. Ще го доведа.

Ставитски си избра стола, който изглеждаше най-мек, но не се чувстваше удобно.

Във въздуха се носеше миризма на печени маслени сладки и той осъзна, че не беше ял на обяд. Но тук нямаше да има късмет — мисис Чарлз никога не би сервирала храна в тази стая, а вероятно даже и кафе.

— По дяволите, тя води всички в тази гробница — прогърмя Чарлз от прага, като че ли беше прочел мислите на Ставитски. — Елате в хола и там ще пием кафе и ще хапнем сладки. Мери — извика той, — отиваме в хола. Донеси ни нещо за ядене.

Той беше едър, добре изглеждащ мъж и приличаше на жена си — големи сини очи, лунички. Можеха да минат за брат и сестра, само че косата на Чарлз беше почти жълтеникавобяла, с леко червеникаво в основата на главата. Той също имаше силен бронкски акцент и Ставитски разбра, че ще му бъде трудно да го слуша продължително. Но изглеждаше добродушен и за разлика от жена си, беше доволен да види Ставитски.

Минаха през коридора в една по-малка стая. Чарлз сложи ръка върху раменете на Ставитски.

— Човече — извика той, — трябва да са минали пет години, откакто не съм разговарял с истински, работещ полицай. Началник на отдел „Убийства“! Колко вълнуващо, капитане!

Холът беше в ранен американски стил — мебелите бяха машинна изработка от клен, с плоски възглавнички на седалките и облегалките. Беше също толкова чисто, но по-уютно.

Когато най-после се настаниха с лице един към друг, Ставитски започна своето безмълвно изучаване. Ризата на Чарлз беше от най-мека вълна, помисли Ставитски. Панталонът му също беше от много добра материя, много добре ушит, а обувките му бяха фини италиански мокасини — около петдесет-шестдесет долара. Носеше плосък, кръгъл, ясно номериран часовник, който можеше да бъде направен само от Тифани, от осемнадесеткаратово злато. Когато влезе мисис Чарлз с кафето и сладките, Ставитски забеляза, че тя носеше пръстен с около трикаратов диамант. Той оцени къщата на около 80 хиляди долара на днешния пазар и предположи, че таксите за тази площ са около 1500 до 2000 годишно, а може и повече.

Много добре за една полицейска пенсия, помисли той.

Те си хапнаха маслени сладки, пиха от чудесното кафе на мисис Чарлз и поговориха за това колко по-добри са били нещата преди петнадесет-двадесет години. Чарлз обвиняваше черните за престъпленията, мръсотията, високите данъци и направи обичайните оплаквания, че са плъзнали дори и тук. Но това бяха обикновените приказки на средната класа в предградията, и атаката не беше много убедителна или злобна, въпреки че беше произнесена на висок глас.

Ставитски кимна в знак на очевидно съгласие, защото не беше дошъл тук да спори с човека и защото въобще не го интересуваше какво мисли Чарлз за черните, или за каквото и да било друго, освен за смъртта на Марвин Рос.

Най-после Чарлз се успокои и реши да разбере защо е дошъл Ставитски.

— Е — измуча Чарлз. Ставитски се чувстваше така, като че ли някакви важни нервни окончания започват да се износват. — Не сте дошли тук, за да слушате как проклетисвам черните. Какво мога да направя за вас, капитане?

Ставитски извади сгънатия доклад от сакото си и го подаде на Чарлз. После включи на запис касетофона в джоба си. Чарлз дълго гледа доклада, докато Ставитски наблюдаваше как добродушието му се поколеба и после съвсем изчезва. Чарлз свъси вежди и още повече заприлича на жена си.

— Вие ли сте писали този доклад?

— Предполагам — аз съм го подписал. Но беше много отдавна и не си спомням добре това. — Чарлз изглеждаше така, като че ли си спомняше всичко, но споменът не беше в съгласие с него.

— Да, минало е дълго време — съгласи се Ставитски, — но смъртта на Рос изглажда, е свързана с друг случай, по който работя и част от информацията, която получих от главния свидетел Кристофър Хейнис — Чарлз сви рамене, като че ли името не означаваше нищо за него, — не съвпада с онова, което пише в доклада.

Чарлз реши да се прави на глупак.

— Какво искате да кажете?

— Вие казвате, че Хейнис е бил единственият човек там, когато Рос е умрял.

— Така ли?

Ставитски игнорира въпроса и продължи:

— Но Хейнис твърди, че е имало едно момиче, момиче на име Дженифър Лист. Той ви е казал за нея, вие сте записали и дори сте се обаждали у тях, за да говорите с нея. В доклада, който сте написали, няма нищо такова.

— Да, като че ли няма. — Чарлз прелисти страниците, правейки се, че преглежда доклада.

— Защо?

— Не знам, капитане. — Първоначалният шок беше преминал и Чарлз бе възвърнал част от самообладанието си. — Може би не е имало доказателство или пък съм помисли, че човекът лъже. Вероятно е това — трябва да съм помислил, че лъже. Той със сигурност беше единственият човек, когато отидохме там.

— О? Вие си спомняте?

— Да, мисля, че си спомням Хейнис — с червено лице, поти се много. Да — той лъжеше, капитане. Гордън, мисля, че Гордън беше с мен. — Той погледна към доклада за потвърждение, от което не се нуждаеше. — Решихме, че момчето лъже. Сигурно е имал нещо против момичето. Така си помислихме.

— Разбирам. Значи Дженифър Лист не е била там. Вие сте сигурен.

— Точно така. Поне според нашата преценка на информацията, която ни беше достъпна. — Чарлз говореше като полицай, за да придаде тежест на думите си.

— Тогава как ще обясните факта, че Дженифър Лист е била тази, която се е обадила на полицията вечерта, когато Рос е умрял?

Чарлз пребледня и кожата на лицето му се опъна, от което изглеждаше по-млад и уплашен.

— Какво ви кара да говорите така? — Гласът му най-после спадна с няколко децибела.

— Въпрос на запис, мистър Чарлз. — Ставитски не беше сигурен и не беше проверил, но Чарлз нямаше как да знае.

Чарлз не отговори.

Ставитски продължи:

— Интересно, нали? Тя не е била там, но се е обадила в местното полицейско управление да съобщи за смъртта и е оставила адреса, където Рос е умрял, както и името си. Още едно странно нещо — вие и Гордън сте приели да ви откара мисис Лист — майката на момичето, което не е било там — въпреки че сте имали кола. О, да, и какво изобщо е правила майката там? Наистина странно, Чарлз. Прави ме ужасно любопитен.

Чарлз продължаваше да стои, без да каже нищо. Ставитски изяде друга сладка и отпи кафе.

— Имате ли да кажете нещо? — попита Ставитски с хапка в устата си.

— Може да звучи странно, но Хейнис се държеше така, че ние решихме да го успокоим, като поне се обадим в къщата на момичето. Когато го направихме, майката се стресна — имам предвид от смъртта на младежа и от това, че полицията се обажда посред нощ. Тя беше потресена и дотича да види какво става. И Хейнис съвсем я побърка. Каза й някакви ужасни неща за дъщеря й. Че е гледал Рос, как се е опитвал да притисне момичето и я нарекъл вещица. Отвратително нещо. Освен това Хейнис беше толкова почервенял, докато говореше как Рос не е могъл да го вдигне — беше направо смешно. Майката на момичето знаеше, че той лъже и непрекъснато го питаше какво има против дъщеря й. Но Хейнис не отговори. Ние с Гордън просто търсихме извинение да се махнем от там, и се престорихме, че нямаме кола.

— Това ли е вашата версия?

— Това е истината.

— А момичето, което се е обадило в управлението и е оставило името си?

— Нищо не означава. Знаете, че стават грешки с тези неща. Хейнис вероятно се е обадил и когато е казал, че тя е убила Рос, а той непрекъснато твърдеше това, знаете, въпреки че нямаше никакъв белег по Рос — те може да са записали името на момичето.

— Но човекът, който е записвал, е можел да различи мъжки от женски глас.

— Разбира се, но все пак би могъл да запише грешно. Колко обаждания мислите, че имаме обикновено в участъка, събота вечер? Господи, телефона непрекъснато звъни. Би трябвало да намерите оператора, който е приел обаждането, за да бъдете сигурен, а той може и да не си спомня. — Гласът на Чарлз отново гърмеше и той се усмихваше. — Все пак са минали повече от двадесет години — довърши щастливо той.

Ставитски въздъхна и даде вид, като че ли е сразен. Не можа да се въздържи да не поиграе на котка и мишка.

— Е, предполагам, че е така — каза той.

— Надявам се, че не сте пътували дотук за нищо. — Чарлз определено сияеше сега. Ставитски почти почувства съжаление към него.

— Не, всичко е наред. Приятно е да пътува човек дотук. — Той даде вид, като че ли се приготвя да стане, после като че ли току-що си беше спомнил, попита: — Между другото, само за протокола, в коя банка бяхте вложили парите си през 1954?

Чарлз скочи от стола.

— Не съм длъжен да ви казвам това! — Мисис Чарлз чу вика и изтича от кухнята. Той се обърна към нея. — Махай се, по дяволите, и затвори проклетата врата. — Тя го направи.

— Знам, че не сте длъжен да ми казвате — гласът на Ставитски стана хладен и твърд, — но аз ще го открия. Знаете какви стават всички, когато възникне подозрение, че някой полицай е взел подкуп. Дори и преди двадесет години. А аз проверих сметката на Лист. Защо не си спестите големи неприятности и не ми кажете това, което аз и без това мога да открия. Целта ми не е да ви навредя, Чарлз — малка помощ от ваша страна и мога да забравя цялата работа.

Чарлз се замисли, но не за дълго.

— О, по дяволите, защо не? Идеята беше нейна, ние дори не сме опитали.

— Продължавайте.

— Това е — тя ни плати да приключим случая, без да искаме медицинска експертиза, каквато и без това нямаше да искаме. И да не вписваме името на дъщеря й в доклада.

— Колко?

Чарлз седна, после дълбоко пое дъх.

— Даде ни по сто хиляди долара.

Той видя израза на лицето на Ставитски.

— Да, да, знам — каза той, — но толкова ни даде. Е, когато се обадихме, тя ни намекна, но никой не е предположил такова нещо.

— За какво, по дяволите, е дала двеста хиляди долара? Можехте да направите покушение срещу президента за такава сума.

— Да не мислите, че не разбирам? Но кълна се в бога, капитане, това беше всичко, което искаше — да няма аутопсия и да не се споменава името на дъщеря й. Проклетото нещо беше всичко, което искаше от нас. Онова копеле Хейнис беше наистина злобно и ни отврати и двамата. Да казва, че момичето е някакво чудовище. Беше ми жал за жената, че слуша всички тия глупости за собственото си дете. Но тя имаше приготвени чекове, само имената не бяха вписани. Никога няма да го забравя. Заведе ни при колата, и ни каза да влезем вътре, така че ние с Гордън се сбутахме на задната седалка. Попита ни за имената и ние й ги казахме. Дори не знаехме какво прави, но тя беше жена, която, когато ти каже да правиш нещо, го правиш, нали разбирате какво искам да кажа?

Ставитски кимна.

— Е, тя ни даде тези чекове и ни каза какво иска. Погледнах към моя и не можах да повярвам. За момент помислих, че е хиляда, после десет хиляди. Беше достатъчно откачено нещо, но когато осъзнах колко е, аз просто се срутих. Гордън също. Седяхме си там като двама глупаци. После тя каза: „Това е всичко, господа, благодаря ви“. Все още чувам това „Благодаря ви“, като че ли е било вчера. Ние просто излязохме от колата и останахме там с чековете си, докато тя потегли. Не мисля, че ние с Гордън сме направили нещо, освен да кимнем с глава.

— Какви гаранции е имала тя, че вие…

— Искаше да й изпратим копие от официалния доклад. Каза, че банката няма да изплати чековете, без да се свържат с нея, и каза, че няма да даде окей, докато не получи доклада и се увери, че името на дъщеря й не се споменава в него. Това е всичко.

— И вие изпълнихте?

— Естествено, по дяволите. Сто хиляди долара са много пари, капитане.

— Какво направихте с тях?

— Инвестирах в недвижимо имущество. Гордън просто ги набута в някакви акции. Парите се увеличиха от 1954 и сега притежавам над половин милион. Това беше най-щастливата нощ в живота ми.

— Това е подкуп, Чарлз.

— Почакайте една минута, казахте, че ще си остане между нас, че ако изплюя камъчето няма да…

— Няма. Не ми пука какво сте взели. — Но Ставитски беше отвратен, макар че му беше трудно да обвинява Чарлз.

— Вижте, капитане — каза Чарлз, — аз бях добро ченге. Ако мислех, че има каквато и да е възможност момичето да е имало нещо общо със смъртта на Рос, не бих взел тези пари. Кълна се в бога — не бих.

— Но тя е била там.

— Не съм я видял.

Не я е видял. Призрак ли е тази жена?

— Но майката трябва да е мислила, че тя е била там, иначе никога нямаше да ви дава подкуп. Така ли е? — каза Ставитски. Не можа да въздържи нарастващия гняв в гласа си.

Чарлз не погледна него.

— Да, предполагам — промърмори той.

Ставитски стана. Мина покрай Чарлз, без да каже дума, излезе от уютния хол, грабвайки палтото си от гардероба и излезе навън. Остави вратата да се тресне зад него.

На връщане той не мина по магистралата, а по странични пътища, докато стигне до булевард „Куинс“. Отново беше полувъзбуден, полуужасен. Остави радиото пуснато, широко отвори прозореца, помисли си за пушене, нещо което да го отвлече от мислите за факта, че му остават две логични неща, които трябва да направи — да открадне обратно доклада за Робъртс и да разговаря с мисис Томас Лист.

Първото не беше проблем. В сегашното си настроение, това му изглеждаше просто, ако можеше да го открие. Беше сигурен, че тя не би го държала в дома си, беше твърде опасно — там имаше прислужници, а също и съпругът й. Разбира се, щеше да му е дяволски трудно да вземе разрешение за обиск на кабинета й. Нямаше начин. Но това не го безпокоеше. Знаеше, че трябва, но не го беше грижа. Но да се срещне с мисис Лист беше съвсем друго нещо, защото дъщерята веднага щеше да разбере.

„Е и какво?“ — попита сам себе си. Веднъж да си върне доклада за Робъртс със записите, докладът от Нантъкет, филма със самолета и с подкрепата на Гейлстън и Чинг, той щеше да я пипне. Тя нямаше да смее да нарани някой от тях тогава. Нямаше да може да направи нищо срещу тях и щеше да бъде… безпомощна.

Но когато се приближи до града и видя постройките да проблясват между стълбовете на моста, почувства пулсирането на свързващия мост и улиците, което означаваше, че той отново е на един и същи остров с нея, той изобщо не беше сигурен, че иска тя да е безпомощна… не беше сигурен какво иска.

Премина Трето авеню и се насочи на изток към Йорк авеню. Когато се изравни с комплекса, в който се намираше Рокфелер, намали и без да го е планирал предварително, зави по улицата и спря на паркинга.

Излезе от колата и тръгна по пътеките, които водеха към главната постройка. Пред него и зад него вървяха хора. После се обърна и тръгна назад, поглеждайки във входа на всяка сграда, покрай която минаваше. Не я видя.

Върна се при колата и подкара към къщи.

Не можа да намери Гейлстън.

— Съжалявам, д-р Гейлстън не е в кабинета си, можем да запишем…

— Опитайте д-р Стърн, Айра Стърн.

 

 

— Дейвид, чудехме се защо не се обаждаш.

Не звучеше особено щастлив да го чуе. Звучеше напрегнат, определено напрегнат.

— Проверявах, Айра, точно както казах, че ще направя.

— И съвпада ли?

— Да, Айра, съвпада.

— О — сега звучеше разстроен.

Ставитски не обърна внимание на тона му и му разказа всичко — за Хейнис, Чарлз, майката и подкупа.

— Помисли, Айра, 200 000$, само за да не се прави аутопсия, която и без това е нямало да направят. И Хейнис — трябваше да видиш Хейнис. Той я мрази, Айра, Исусе, мрази я дори след двадесет години.

— Да, Дейв, разбирам какво искаш да кажеш. Какво мислиш да правиш сега? Искам да кажа сега, когато наистина знаеш какво се е случило. Не мислиш ли, че трябва да оставим нещата да се поуспокоят за известно време?

— Да се успокоят? По дяволите — не.

— Тогава какво…

— Ще открадна обратно доклада, Айра. Тази нощ. — Разбира се, че тази нощ — защо да чака? Тази нощ — докладът и тогава ще има всичко, което му е нужно, за да се срещне с мисис Лист и най-после с онази жена. Една последна стъпка…

— Но щом вземеш доклада, тя ще разбере. Ще разбере, че ние сме го взели.

— Точно така, Айра, ще разбере.

Апетитът му определено се беше върнал. Не беше обядвал, а сладките на мисис Чарлз не бяха помогнали. Керъл беше извадила печеното от хладилника за вечеря. Той го подуши — беше прегладнял.

— Да, Айра, тогава тя ще знае.

— Дейвид, мислиш ли, че това е добра идея?

Картофи. До печеното имаше кутия с картофи. Не си спомняше да е бил някога чак толкова гладен.

— Какво значение има, Айра, освен това какво друго мога да направя. — Защо го питаше? Не виждаше ли най-очевидните факти? — Виж, Айра, всичко е истина. Може би това не е свършило още. Всичко, което Чинг каза, е истина. Тя наистина може да прави това, което той каза.

— Мисля, че аз повярвах още от началото, Дейв. Също и Гейлстън.

— Тогава за какво говорим — „да се поуспокои“? Имам записите, филма на Чинг, доклада от Нантъкет и веднага щом като взема доклада за Робъртс и разговарям с майка й — по дяволите, Айра, ще я пипна.

— Звучиш много…

— Как?

— Много развълнуван, Дейв. Може би ако имаш възможност да се успокоиш, ще видиш…

— Какво ще видя? Хайде, Айра, за какво по дяволите, говориш?

— Окей. Вече има трима мъртви.

— Четирима.

— Как четирима? — Ставитски му разказа за Рейнс. За известно време Стърн не казваше нищо, после: — Дейвид, какво те кара да мислиш, че тя ще се притесни да ги направи седем?

— Имаш предвид теб, мен и Гейлстън?

— Това прави седем, Дейв.

— Страх ли те е, Айра?

Не последва отговор. Ставитски чакаше, подръпвайки обвивката върху месото. Къде, по дяволите, е Керъл? Щеше да припадне от глад.

Все още нямаше отговор.

— Е, Айра?

— Да, Дейв, страх ме е.

— Слушай ме. Вече е твърде късно да се плашиш. Трябва да направим нещо. Твоето име е върху доклада — ти си го подписал, спомняш ли си? Тя знае, че сме говорили с Гейлстън. Аз й го казах. Може би беше глупаво, но тогава не знаех нищо, освен че никой не може да обясни как е умрял Робъртс. И тя ме е виждала. Така че знае за нас тримата, Айра, знае от самото начало.

— Тогава к-какво можем да направим?

— Успокой се. Ще я затворим. Това можем да направим. Ще го направим така, че тя да разбере, че ще се издаде, ако докосне някой от нас. Това е единственият начин, Айра. А за да направим това, ще трябва да си върна доклада и смятам да се срещна с майка й. — Той почувства, че се замайва.

— Не можеш ли да го направиш по друг начин? Да вземеш разрешение за обиск или нещо такова?

— Не. Никой няма да ми даде разрешение, Айра.

— Тогава нека да дойда с теб.

— За какво, по дяволите?

— Може би ще мога да помогна. Освен това, Дейвид, звучиш малко… диво.

— Говориш глупости. — Но той беше прекалено развълнуван, за да се разсърди на Стърн. — Освен това, ако позволя да дойдеш с мен, как ще обясня присъствието ти, ако се наложи? Аз съм ченге, хората са готови да изтърпят много неща от ченгетата, но не мога да те предпазя, ако ме хванат. — Беше два и половина и той започна да чете инструкциите върху кутията с картофи от нетърпение.

— Няма нужда да обясняваш моето присъствие, аз ще обясня твоето. Аз съм лекар — поради много причини мога да бъда там. Ще отидем в нейния кабинет, нали? В Рокфелер? Не говориш за това да нахлуем в къщата й?

— Не, в кабинета. Почакай една минута, Айра. За какво говорим, по дяволите? Няма да дойдеш с мен. Защо да поемаш този риск? — Той не искаше Айра със себе си. Искаше да бъде сам. Щеше да отиде в кабинета й и не му трябваше компания.

— Дейвид, наистина има смисъл. Виж, мога да взема рентгеновите снимки и веднага да направя копие. Мога да свърша по-добра работа, отколкото ако ти се опитваш да разнасяш единственото копие насам-натам. Определено мисля, че трябва да дойда с теб, Дейвид.

Защо настояваше Айра? Дали се страхуваше, че Ставитски можеше да попадне в някаква беда? Да ги разкрие? Може би беше по принцип уплашен. Ставитски дори на себе си самия звучеше малко неестествено, в гласа му имаше някакъв скрит подтекст, който никога преди това не си спомняше да е долавял. Може би Стърн беше прав — той поне щеше да държи нещата по-нормални.

— И аз мога да идентифицирам истинските снимки — казваше Стърн. — Може да има всякакви рентгенови снимки там — ти дори не знаеш какво търсиш.

— Мисля, че ти каза, че тя работи в лаборатория.

— И в лабораториите правят рентгенови снимки, Дейвид.

Би ли различил една снимка от друга?

— Не.

— Виждаш ли — продължи с укор Стърн. — Наистина е много по-добре да съм с теб.

— Добре, добре. Ще те взема от вас в шест часа. Бъди отвън, защото нямам намерение да звъня по звънците, или да вися отвън и други такива глупости.

— Ще бъда там.

 

 

Името й беше на указателя на стената. Тя работеше тук, в тази сграда. Всеки ден минаваше през вратата, през която те току-що бяха влезли. Той се опита да си спомни лицето й и за първи път от дни насам не можа. Не можа истински да я види. Може би когато отидат в кабинета й тя ще бъде там, останала да работи до късно. За момент си помисли, че би се отказал от доклада само да може да я види отново.

Вратата на кабинета й беше заключена.

Ставитски се вгледа в нея. „1206“, пишеше там, д-р Дж. Гилбърт. Нея я нямаше там. Нямаше никой.

Ключалката беше проста и първият ключ, който той опита, стана. Извади фенерчето си и отвори вратата. Бюрото в кабинета — нейното бюро — беше отрупано с купчини статии, кутии с диапозитиви и куп дебели списания, като това, което тя четеше, когато я срещна за първи път. Той насочи снопа светлина към стените. Бяха покрити със секции.

— Ако е в една от тези секции…

— Знам — каза Стърн, — може да ни отнеме цяла нощ, ако въобще е тук.

— Да започваме. Ти се заемаш със секциите, аз ще проверя бюрото. — Докладът вероятно беше в бюрото и той искаше да бъде човекът, който го е открил.

— Нямам фенерче — прошепна Стърн.

Ставитски се върна към вратата и щракна копчето до нея. Отгоре бликна флуоресцентна светлина и освети малката стаичка. После той се насочи към нестабилното бюро. Върху него цареше някакъв ред, който той не наруши. Чекмеджетата не бяха заключени.

В средното чекмедже имаше някакви изписани на ръка листа и черно-бели снимки на Уилям Гилбърт, който скромно се усмихваше на обектива. Той се наведе и насочи светлината на фенерчето към вътрешността на чекмеджето и видя нещо като папка, набутано в края. Усмихна се. Измъкна го от чекмеджето.

Не беше папка, както очакваше, а картон, много стар, с протрити краища. Частично беше покрит с миди, всяка от които прилепена с точица отдавна изсъхнало лепило. Много от черупките бяха изпаднали и местата им бяха маркирани от златистожълтото лепило. Под мидите и под лепилото някой беше написал имената им. Почеркът беше несигурен, детски, мастилото беше избледняло, а празните места изглеждаха тъжно. Той отново бръкна в чекмеджето, където намери една мида, която беше паднала, докато картонът е бил в чекмеджето. Останалите липсваха съвсем, вероятно изчезнали отдавна. Той се вгледа внимателно в тях, като държеше картона внимателно, за да не размести останалите черупки и да не смачка краищата. Зад себе си чуваше Айра как отваря и затваря чекмеджета. Пред себе си виждаше нейния прозорец с изглед към реката. Той стоеше и се оглеждаше в стъклото, държейки нейния спомен. Зад собственото си отражение можеше да види светлините на Лонг Айланд Сити.

Като все още го държеше с две ръце, той внимателно пъхна картона в чекмеджето.

Отвори страничните чекмеджета. В горните две нямаше нищо, освен кутии с диапозитиви, няколко пакетчета захар и целофанова опаковка от чорапогащник. Третото чекмедже беше дълбоко. В него той намери няколко шишенца с различен размер и една папка, която съдържаше две копия от медицинската експертиза от Айра Стърн за Робъртс.

Докладът беше вътре, рентгеновите снимки и фотографиите все още бяха прикрепени с кламер към папката.

Айра се приближи и взе доклада от ръцете на Ставитски.

— Всичко е тук, Дейвид. Фотографиите, рентгеновите снимки, всичко. — Ставитски усети ръцете си натежали — помисли си, че ще удари Стърн. Тя ги беше взела — наистина ги беше взела, и сега този кучи син ги имаше. Ставитски посегна към тях. Стърн отстъпи.

— Дейвид, какво има! Нали се разбрахме да ги взема и да направя копия. Така се разбрахме. Дейвид? Какво става с теб? — Стърн направи още една крачка назад и Ставитски стана.

— Човече… — Той спря. Какво ставаше с него? Защо плаши човека? Той харесваше Стърн. Стърн беше пребледнял и се придвижваше назад към вратата.

— Моля те, Дейвид.

— Няма да те ударя, Айра. Аз… аз просто не искам нещо да се случи с това. В този доклад е всъщност цялото нещо. Ако го нямаме, останалото не значи много.

— О, ще се погрижа за това. Обещавам. Просто ще го копирам — това ще е първото, което ще направя утре. После ще върна оригиналите, където са били и винаги ще бъдат на разположение, ако ти потрябват. Кълна се, че това ще направя.

— Извинявай. Знам, че е така. Просто… хайде да се махаме оттук.

Излязоха в коридора. Ставитски започна да заключва вратата, после спря.

— Почакай за минута, Айра. Просто искам да се уверя, че съм оставил всички чекмеджета затворени.

Той се върна през тъмната стая до бюрото. Светлините през прозореца отвъд реката блестяха. Запита се дали тя някога е стояла в тази стая на тъмно, гледайки отразяващите се в реката светлини.

Той отвори средното чекмедже на бюрото и пъхна ръката си навътре, докато пръстите му намериха единствената паднала мида. Извади я оттам и я повъртя между пръстите си за малко. После я сложи в джоба си, затвори чекмеджето и се върна при Айра, който чакаше в коридора.

Никой не ги видя да излизат от сградата и на паркинга нямаше никой.

— Хей — каза Стърн, — наред ли е всичко?

Ставитски не отговори.

Когато стигнаха до дома на Стърн и той посегна да отвори вратата на колата, Ставитски се наведе към него и задържа вратата затворена. Лицето му беше много близо до лицето на Стърн.

— Няма да позволиш да се случи нищо на този доклад, нали, Айра?

— За бога, Дейвид, пусни ме да изляза.

— Ще го пазиш, нали?

— Да, да, да. Сега ме пусни да изляза оттук!

Ставитски отпусна дръжката на вратата и се облегна назад. Стърн излезе от колата толкова бързо, че почти се спъна.

— Отваряй си очите, Айра!

О, господи, помисли Ставитски, какво става с мен?

Стърн изтича между паркираните коли и влезе в сградата. Ставитски остана, загледан в него. После, когато Стърн се изгуби от погледа му, той извади мидата от джоба си. Тя беше съвсем обикновена морска мида, изтрита и гладка. Той взе салфетка от жабката, откъсна парче и зави мидата в него. После го сложи в една малка сребърна кутийка за захарин, която носеше в джоба си.

Минаваше осем. Трябваше да си отиде вкъщи и да се обади на Джой.

Джой чакаше Ставитски да звънне — имаше да му каже много за Лист. Бащата беше починал. Майката — Кетрин Комптън Лист живееше в къщата, която обитаваха от 1929 година — Източна седемдесет и осма, номер две — точно зад ъгъла от дома на дъщерята, помисли Ставитски. Мистър Лист е бил директор и главен съдружник в Лист Инвестмънт Къмпани. Синът му я е поел през 1968, когато възрастният човек е починал. Джой беше получил много подробности за него от една операторка, която е работила там 25 години и очевидно не е харесвала сина и която обичаше да одумва семейството. Служителката никога не беше срещала дъщерята — беше чула, че се е омъжила в още по-богато семейство, пари при пари, така беше казала на Джой жената. Мистър Томас Лист (името на сина беше Майкъл) беше оставил достатъчно, както се предполагаше (Джой беше проверил — всичко говореше за около двадесет и пет милиона). Компанията беше преживяла рецесията и все още я преживяваше и жената трябваше да признае, че младият мистър Лист (въпреки че Джой обясни, че той трябва да е някъде над 40) изглежда се оправя.

Синът имаше приход от Бауъри Сейвинг Банк за колекция от монети, който се оценяваше на около 100000 годишно.

Но Ставитски не се интересуваше от сина.

— А дъщерята?

Нямаше много за нея. Имало някакви слухове години наред — дори операторката не е била там достатъчно дълго, за да ги чуе от самото начало — за някакъв отвратителен инцидент, в който е била въвлечена дъщерята в Нантъкет. Някакъв инцидент с едно от децата, с които си играела, но без подробности. Освен това, всичко, което знаеше, беше, че е родена на 7.03.1929 година и че се е омъжила за Уилям Ели Гилбърт през 1955. Тя е получила шофьорска книжка и кара черен ягуар седан. Мисис Лист имаше повече банкови сметки, отколкото бяха ченгетата в Ню Йорк. Но обслужващата сметка беше в нещо, наречено Банк Интернешънъл. Джой беше ходил там. Но те едва го бяха пуснали вътре, а какво оставаше да обсъждат клиентите.

— Фантастично място, шефе. Прилича повече на публичен дом, а не на банка. Синът…

— По дяволите, сина. Кажи за момичето.

— Това е. Това е всичко, което знам. Знам, че трябва да имате заповед, за да отидете в тази банка — те не ме бръснеха за нищо, че съм ченге. Не мисля, че биха казали и на самия президент, ако не се налага особено.

— Искаш да кажеш, че това е всичко, което можеш да кажеш за момичето?

— Това е, и тя със сигурност вече не е момиче. Защо не говорите с майка й, щом ви интересува дъщерята? — Шеги, кучият син си правеше шеги. — Майките обичат да бърборят за дъщерите си — поне жена ми обича.

— Благодаря, Джой. — Ставитски успя да сдържи гнева си. — Така ще направя.

 

 

Той седеше в кухнята и гледаше записките, които беше направил, докато Джой говореше. Толкова много пари, по дяволите, толкова пари. Количеството им го очароваше, ядосваше го, правеше го несигурен, събуждаше всякакви чувства, които уморителният му ден му пречеше да разпознае и му се искаше цигара. Господи, колко му се искаше една цигара.

Къща на Седемдесет и осма. Вероятно тя беше родена там, отраснала там, беше посрещала гости. Мис Лист, дъщерята на Томас Лист. Какво, по дяволите, означаваше 25 милиона? Какво наистина означаваше? Той знаеше едно — без значение колко пари имаше богатата мама, тя нямаше да даде двеста хиляди, за да запази дъщеря си, ако мислеше, че е невинна. Тя е знаела, точно така, точно както беше казал Хейнис. Тя е повярвала на всяка дума, защото сто долара щяха да оставят мис Дженифър Лист извън доклада. Но за двеста хиляди?

На какво го беше толкова яд? И преди са били подкупвани ченгета. Мисис Томас Лист би могла да купи него за такива пари. Трябваше да си намери цигара. Той отиде до кухненския шкаф, където Керъл държеше нейните. Отвори единия пакет — първата му цигара от десет години, но вкусът й беше чудесен. Той вдъхна дълбоко.

200 000$.

За такива пари човек купува мълчание за тъмни тайни, а не просто за едно момиче, с което са опитали да спят и което е имало лошия късмет да попадне на човек, получил сърдечен или мозъчен удар. За 200 000$ човек купува мълчание за нещо ужасно.

Е, мисис Лист, помисли той, инвестицията ви току-що изтече.