Бари Ууд
Смъртоносен дар (9)

Глава втора

Плажът беше забранена зона и Дженифър започна да прекарва повече време на полето. Към края на юни тук се появиха хиляди щипалки. Те се трупаха по стъблата и стръковете, малките им черни, гладки, лъскави телца висяха тихо под слънцето. Отначало Дженифър малко се страхуваше от щипките им и се опитваше да ги избягва. Но след време откри, че малките им щипки са съвсем безобидни и тя започна да харесва щипалките. Те й бяха един вид компания, тя започна да очаква да ги види. Понякога дори си мислеше, че може да ги различи една от друга, че някои от тях даже я разпознаваха. Полето се простираше надалеч под слънцето, стъблата на млечните треви бяха остри, щипалките изглеждаха пламтящи, а пеперуди се появяваха съвсем рядко, така че Дженифър винаги беше там сама. Тя си изчисти малко местенце, където да седи. Внимателно издърпа няколко стръка от острата трева и грижливо ги положи на земята, за да не смути живеещите там щипалки. Идваше тук всеки следобед, оставяше велосипеда си накрая на полето и следвайки същата пътечка, отиваше до почистеното място. Тук тя седеше и си четеше наум, а понякога и на глас — на хилядите безмълвни насекоми.

Често ги вземаше от стръковете и ги разглеждаше отблизо. Те извиваха разчленените си тела, опитваха се да избягат, но когато ги сложеше в другата си разтворена длан, те изучаваха дланта и пръстите й бавно, без вече да се боят. После винаги ги слагаше обратно на стръка, от който ги беше взела, така че да могат да се присъединят към другарчетата си, висящи под слънцето.

Накрая бавно подкарваше велосипеда си към къщи, разгорещена и прашна, за да се изкъпе, да пийне мляко със сладки или кекс и да поседи следобеда на верандата, на сянка, да почете отново или да помечтае, докато стане време за вечеря и вечерните радиопрограми.

Само в дъждовните дни се чувстваше нещастна. Седеше на верандата и гледаше как бурята залива и накланя морските треви по дюните, слушаше вятъра и се тревожеше за щипалките. Представяше си вадите, които се превръщаха в малки поточета, а ако бурята беше силна — в миниатюрни бурни рекички. Можеше да си представи малките черни телца, борещи се с течението, безпомощните крачка и щипки, докато те се давеха във водата или биваха смачквани в калта.

Веднага щом бурята отминеше и дъждът спираше, тя се мяташе на велосипеда си, бясно въртейки педалите по калните пътища към полето. Но независимо колко яростна бе бурята, щипалките оцеляваха. Дори и когато вятърът беше пречупил някои стръкове и тя внимателно ги вдигаше от калта, щипалките стояха прикрепени към тях, все още живи. Разбира се, имаше случаи, когато тя намираше малките им трупове в локвите, но повечето живееха, висяха тихо и срамежливо, както преди, чакаха слънцето. И Дженифър вярваше, че може да почувства тяхното облекчение, когато слънцето се показваше, за да изсуши стъблата и земята.

Том дойде и остана за празниците за Четвърти юли и тя не можа да излезе в полето с дни. Не валя дъжд, така че нямаше защо да се тревожи за тях, но й липсваха полето и малкото й местенце. Денят, след като той си отиде беше сряда, денят в който тя ходеше с майка си в града, така че едва в четвъртък можа да излезе в полето — почти след една седмица.

Беше чудесен ден, слънчев и сух. Мъглата от морето се изчисти рано и в късната сутрин слънцето се отразяваше ярко от пясъка и проблясваше в тъмните й очила. Езерцето блестеше до пътя и с изключение на шума от вълните, отдалечен, ритмичен, не се чуваха никакви други звуци. Небето беше синьо, без облаци.

Тя остави велосипеда си накрая на полето, подпря го на педала и забърза през сухите, леко поклащащи се стръкове, отрупани с щипалки, като малки напечени от слънцето, блестящи късчета въглен.

— Здравейте — мърмореше тя, минавайки, — здравейте.

Когато се приближи към изчистеното място, видя четири момчета, коленичили в разпокъсан кръг, почти скрити от тревите. Тя изпита любопитство. Беше леко разтревожена и пробяга последните няколко метра, докато застана над тях и почти можа да види мястото в средата на кръга. Момчето, което беше с гръб към нея, беше русо, едро и тя осъзна, че е Хал Киърни, прекалено задълбочен в това, което правеше, за да гледа настрани. Прииска й се да избяга. Сърцето й започна да подскача при мисълта, че той може да се обърне и да я види и отстъпи крачка назад. После видя нещо да проблясва на слънцето — нож. Промъкна се напред и погледна над наведената му глава към това, което ставаше.

Земята около него и другите момчета, които бяха коленичили, беше отрупана с щипалки — късчета от щипалки — дори докато тя гледаше, той взе една от близкия стрък, острието на ножа проблесна на слънцето, докато той внимателно отряза долната трета от малкото черно тяло; всички гледаха, докато го хвърляше върху купчината от мъртви или умиращи насекоми, а белите зърнести вътрешности се влачеха след него.

— Не! — изкрещя тя. — Не!

Чистият искрящ въздух препрати писъка й през полето, две птици се вдигнаха от ниското, направиха кръг, крилата им засенчиха групичката и отлетяха.

Стреснато, момчето изпусна ножа и подскочи неловко, така че тежкият нож проряза три четвъртите му чорапи и се заби в прасеца. Писъкът на Дженифър и собствената му кръв, която избликна, силно изплашиха Хал. Той беше блед и разтърсен, изглеждаше ужасно, когато погледна Дженифър. Останалите трима, доволни от бедата, която му се е случила се ухилиха, после започнаха да се смеят, въпреки че стояха настрана от Дженифър. Смехът им го вбеси, но тъй като бяха трима на един, той отправи гнева си към нея.

Дженифър беше клекнала на колене, покривайки разчленените щипалки с пръст, за да ускори смъртта на тези, които още бяха живи и за да скрие от поглед бедните разрязани тела. Чувстваше се твърде зле, за да плаче и твърде заета с покриването на отвратителните купчини, за да забележи Хал. Кръвта нахлу в лицето му. Не му се бе случвало да се вбеси толкова. Другите момчета спряха да се смеят и застанаха около коленичилото момиче. Настъпи момент на тишина и птиците долетяха отново през полето.

Хал дръпна Дженифър за яката на блузата й — копчетата се откъснаха — за момент тя застина, краката й все още бяха свити в коленете, увиснаха във въздуха. Той я удари с юмрук в лицето, после я пусна и сви колене до гърдите си. Всичко му причерня.

Тя никога не беше пропускала обяд преди. Кейт се беше побъркала и дори мисис Хъси беше обезпокоена. Дженифър най-после се върна вкъщи, около три часа, бутайки велосипеда си. Твърде много я болеше всичко, за да може да го кара. На Кейт дъхът й спря, като я видя, но успя да остане спокойна. Извика доктора, докато мисис Хъси заведе Дженифър горе. Когато Кейт отиде при тях, мисис Хъси я беше съблякла и беше измила размазаната кръв от лицето й. На гърдите имаше голямо червено петно, което започваше да става пурпурно, по краката и хълбоците й имаше пресни белези, едното й око беше започнало да се затваря, брадичката й беше лошо разцепена и вероятно щеше да се нуждае от зашиване, от носа й капеше кръв, но доколкото Кейт можеше да забележи, нямаше нищо счупено.

Докато пристигна докторът, те добре я бяха изчистили. Той заши брадичката, намаза с антисептик другите наранявания и опипа гърдите.

— Едно от ребрата е счупено — каза той. — Мисля, че няма никакви други сериозни наранявания. Няма сътресение на мозъка, доколкото мога да кажа, но я наблюдавайте — ако загуби съзнание, или има проблем да си спомни нещо, или се държи странно, заведете я в болницата, точно на юг от град Нантъкет. Тя е единствената на острова. Ще й дам малко сулфат и ще й направя инжекция с кодеин, така че ще може да спи.

Той остави малко от лекарството на Кейт, което да й даде на другия ден и си отиде.

Кейт остана с нея, а мисис Хъси слезе долу да й стопли бульон и да препече филийки. Във въздуха се чувстваше хладината на ранната вечер и Кейт покри Дженифър с леко одеяло и отвори леко прозореца.

Малкото личице беше обезобразено.

— Момчето на Киърни беше, нали?

Дженифър кимна.

— Скъпа, искаш ли да ми кажеш какво се случи?

— Не съм сигурна, мамо. Той режеше бръмбарите с един нож и аз му изкрещях да спре. Тогава той направо побесня. Там имаше и други момчета, но ги беше страх от него, но те не ми направиха нещо.

— Нищо, Дженифър — по навик я поправи Кейт. — Те не ми направиха нищо.

— Те не. Само той. И, мамо, той го направи без никаква причина, той обича да руши нещата — това му харесва.

Прости думи, но докато тя говореше, Кейт видя, че беше ядосана, много ядосана.

— Той просто е разрушител, предполагам. Раковините, малките бръмбарчета, мисля, че той даже се опитва да пречупи мен по някакъв начин.

Нещо много отдалечено в съзнанието на Кейт се бореше да изплува на повърхността. Нещо от много отдавна — тя почти го беше уловила, но й се изплъзна.

— Правил е това и на други деца, скъпа. Мисля, че нещо не е наред с него. Може би не може да се справи със себе си и трябва да е ужасно нещастен, Дженифър. — Кейт не беше сигурна защо почти го защитава. Споменът проблесна отново, но тя не можа да го улови.

Мисис Хъси дойде, носейки табла с бульон и препечени филийки. Накараха Дженифър да хапне малко, после излязоха и я оставиха сама. След като си тръгнаха, Дженифър се сгуши под одеялото на топло и безопасно в хладната, сумрачна стая, звукът на вълните прииждаше ритмичен и успокояващ. Споменът за щипалките най-после избледня от съзнанието й и гневът й се отдалечи. Тя си помисли, че той ще чака в ъгъла на стаята й, докато се събуди.

Кейт сънуваше, излизаше от съня, почти се събуждаше. Имаше нещо ужасно важно, което тя не успяваше да си спомни, някакъв сияен обект, скрит в блестяща мъгла. Тя беше на тавана на позната стая. Обектът беше на пода, далече долу, проблясваше в мъглата на слънчевото сияние. Таванът се отвори, тя излетя нагоре през него, обектът долу ставаше все по-малък във въртящата се блестяща мъгла. „Какво е това?“ — питаше се тя, събуждайки се. „Какво е това?“ Внезапно, когато дневната светлина се процеди през клепачите й, мъглата от съня се изчисти и под себе си, върху намазания с восък паркет на пода, тя видя малка кристална вазичка, която стоеше несчупена на пода в снопа слънчева светлина. Несчупена… Кейт си спомняше как вазичката увисна в мъртвия въздух; Дженифър гордо се усмихваше.

Кейт скочи от леглото и почти изтича до стаята на момичето. Тя още спеше — не тежко, а спокойно, дишането й беше леко и равномерно. Но на утринната светлина, лицето й изглеждаше отвратително.

Кейт седна на малкия плетен стол до прозореца и погледна океана, който в този момент бе започнал да искри на слънцето през сутрешната омара. Трябваше да подбере много внимателно думите, които щеше да каже на мисис Киърни — предупреждение, достатъчно за да държи момчето настрани. Защото следващият път… Кейт погледна към подпухналото наранено лице на дъщеря си. Какво ли би се случило, питаше се тя, когато Дженифър реши да отвърне?