Бари Ууд
Смъртоносен дар (1)

Глава първа

17 юни — 28 август, 1928

Два часа от Кенибънгпорт и слънцето вече беше слязло между дърветата. Том натисна педала на газта… твърде бързо за това шосе, но бяха тръгнали едва на смрачаване, а пътят щеше да бъде невъзможен през нощта.

Кейт беше заспала — унесена, помисли Том — тънки ручейчета пот се стичаха по прашните й бузи, главата й се люлееше върху облегалката при всяка неравност на пътя. Завиждаше й. Очите му горяха, главата го болеше и той се заричаше не за първи път никога да не пие некачествен джин на обяд.

Ако беше по-рано, той щеше да спре, за да поспи. Сега беше твърде късно. Пък и само на шестдесет мили на юг в „Кенетс Ин“ ги чакаше първокласна вечеря и френско вино. Може би щеше да успее да вземе разстоянието за час и половина? Кракът му натисна, докато педалът почти опря в пода. Стрелката на спидометъра стигна 50, ситни камъчета заудряха в пода на колата, колелата вдигнаха огромен облак прах, който нахлу през прозорците и се спусна бавно по кожените седалки, арматурното табло, дрехите им…

„Пайърс Ароу“-то се представи чудесно на първия завой, дори върху черния път. Винаги най-доброто за сина на Томас Лист младши. На правата отсечка спидометърът затрептя на 52, после на 55…

Той не чу удара, но го усети. Колата рязко зави наляво, увисна за секунда, после подскочи надясно, изтръгвайки волана от ръцете му. Натисна спирачките твърде късно. Колата поднесе по пътя върху мръсния банкет, после се сплеска в един огромен стар канадски бор край пътя.

Предното стъкло издрънча и ситни парченца се посипаха по земята. Вратата откъм шофьорското място се смачка и зейна, а задните колелета увиснаха свободни над пътя, все още бясно въртящи се и хвърляха прах от гумите.

 

 

— Няма много кръв. Мъжът е пострадал леко. Жената има болки, изглежда доста зле… — Пауза. — Изглежда, че е бедрото.

Последва нова пауза. Том гледаше как шериф Страуд бърше лицето си, после телефонната слушалка. Градската телефонна централа не беше нещо друго, освен просто нечия веранда, застлана с балатум. Достатъчно чисто, даже по первазите имаше цветя. Но стъклата ограничаваха достъпа на какъвто и да е свеж полъх и помещението беше горещо и задушно.

— Колата им е извън строя, но аз мога да ги докарам. — Последва нова пауза. — Веднага щом е възможно.

Том последва мъжа надолу по трите стъпала и после отново в праха. Той беше в очите му, в косата, скърцаше между зъбите му, дереше кожата му. Откъм дърветата полъхна вятър, изсуши потта от лицето му, като размаза праха по челото и бузите.

Кейт лежеше върху задната седалка в колата на шерифа, присвила крака към тялото си, тъй като изпитваше болка при разгъването им. Очите й бяха широко отворени, втренчени — помисли Том, а лицето й беше много бледо.

— Кейт?

Очите й се обърнаха към него.

— Болницата е на около двадесет минути — каза той. — Чакат ни.

Тя отмести поглед.

Шериф Страуд палеше колата.

— Лош ли е пътят? — попита Том.

— Не много. Ще карам внимателно.

Той запали, освободи ръчната спирачка и потегли покрай тревата, през банкета, излизайки на пътя. Беше добър шофьор, равномерно подаваше газ, внимателен на завоите, готов за всяка неравност. Кейт беше затворила очи — или спеше, или беше изпаднала в безсъзнание, но не личаха никакви признаци на болка.

По пътя към болницата минаха покрай „Пайърс Ароу“-то, сгърчено край дървото. Задните колела все още висяха над земята, шасито бе наклонено, а вратите стърчаха отворени от двете страни, като пречупени криле. Том извърна глава. Това беше първата му „Пайърс Ароу“ — сватбен подарък от баща му и му беше мъчно да я остави на пустия прашен път сред притъмняващите гори. Минута след това направиха следващия завой и колата се изгуби от поглед.

Болницата изглеждаше по-добре, отколкото очакваше — чиста и съвременна. На запад, зад постройките, небето все още светлееше, но като слезе от колата той видя, че в посока към морето то беше станало тъмносиньо и зад вълнолома се надигаше мъгла и пъплеше към обраслия с канадски бор залив.

Чакаха ги пред вратата — двама мъже с носилка и още един, с бяла престилка. Веднага щом колата спря, те притичаха през поляната. Човекът с бялата престилка — добре изглеждащ, представителен мъж на възраст приблизително колкото Том — отвори задната врата.

— Какво правите?

— Ще й сложа инжекция… морфин. Иначе много ще я боли.

Той се вмъкна на задната седалка и клекна на пода до Кейт. Том не можа да чуе какво й каза, очите й бяха отворени, хлътнали, отговорът й беше много тих. После тя изпъна ръката си и Том се извърна настрани.

Мъжете се отдръпнаха от колата.

— Ще изчакаме две минути, преди да се опитаме да я местим. Няма смисъл да утежняваме положението й.

— Какво й е? — попита Том.

— Не мога да кажа, докато не направим рентгенова снимка, но тазът може да е счупен.

Том погледна покрай мъжа към Кейт. Сега лицето й имаше малко повече цвят и тялото изглеждаше по-отпуснато.

— Кейт?

Тя му се усмихна. Докторът махна на двамата мъже с носилката. Те я положиха върху нея и я понесоха през поляната към болницата.

Шериф Страуд се наведе през прозореца на колата.

— Вие вървете, мистър Лист. Аз ще спра в града и ще изпратя някой да прибере колата щом се съмне. Доктор Моур обикновено има по някое допълнително легло и вероятно ще прекарате нощта тук.

Том посегна към портфейла си, но шериф Страуд не го изчака и Том остана сам в мрака на поляната, загледан подир облака прах на шосето, с ръка все още в джоба.

Мъглата вече бе обгърнала островите и се насочваше към сушата. Том се обърна и закрачи през тревата към болницата. Без слънцето на късната пролет, въздухът излъчваше хлад и когато отвори вратата към топлата чакалня, той започна да трепери. Седна на една от дървените пейки, наредени край стените, точно когато докторът се приближи към него.

— Нека да ви донеса нещо за пиене, мистър…

— Лист — каза той, с тона, с който обикновено се представяше. — Томас Лист младши.

Нямаше никаква особена реакция. Очевидно докторът никога не беше чувал името му.

— Аз съм доктор Едуин Моур. Бихте ли дошъл с мен?

Том го последва в една чакалня с камина и тапицирани столове. Докторът му наля безцветна течност от шишето, което донесе от заключения кабинет. Том отпи голяма глътка.

— Добро е — кимна той.

Доктор Моур се усмихна.

— Една от най-добрите пивоварни в Ню Ингланд е само на пет мили оттук.

Том отпи още една глътка и се почувства по-добре. Треперенето беше спряло.

— Какво е това с рентгеновите снимки?

— Имате късмет, мистър Лист, при нас е единственият апарат в околността. Ще можем да…

— Не съм сигурен, че мога да позволя да направите това с жена ми.

Тонът изненада доктора и го накара да погледне по-внимателно Том. Под праха видя костюм от висококачествен туид, мека като коприна памучна риза и обувки, каквито никой между Бар Харбър и Кенибънгпорт не можеше да си позволи.

— Процедурата е напълно безопасна, мистър Лист. Използваме я от известно време. Няма опасност за жена ви.

— Но аз съм чувал за обриви, тумори…

— Знам какво сте чували, но това е било при по-ранните апарати. Сега са почти съвършени и имаме пълен контрол върху количеството радиация, която жена ви ще получи. Между другото, дори в миналото, опасността е била по-голяма за рентгенолога, отколкото за пациента.

Том стана и наклони глава, като че ли гледаше доктор Моур от голяма височина.

— Казах, че няма да позволя това, докторе, и нямам намерение да го обсъждам повече.

Той беше още млад, но доктор Моур можа да долови безапелационната нотка в гласа му. Само след няколко години — помисли си докторът — Томас Лист младши ще бъде човек, с когото трудно ще можеш да се справиш. Но тогава всички от тях ще са такива — богатите, които управляват в Мейн.

— Няма да я лекувам без рентгенова снимка, мистър Лист. Тя може да осакатее, ако тазът е счупен и не го оправя. Ако трябва да я шинирам без рентгенова снимка, може да не го направя правилно. Но разбира се, тя е ваша жена и имате право да я заведете някъде другаде — ако мислите, че можете да бъде преместена отново. Аз не смятам така, но решението е изцяло ваше, както и отговорността.

Том се опита да изгледа доктора отвисоко, но отново беше започнал да трепери. Знаеше, че реакцията му е извън рамките на приличието. Не искаше докторът да го помисли за нагъл. Но това беше шок… нещо беше счупено под кожата й. Той си спомни как усещаше кожата й под пръстите си, под устните си. Съвършената хармония, която беше усетил чрез плътта на жена си, сега беше нарушена.

Той седна отново. Не можеше да става дума за извинение, но поне се опита да обясни:

— Това е нашият меден месец.

Докторът също седна.

— Съжалявам. Към Кенибънгпорт ли отивахте?

Том кимна.

— Е, ако е само разтегнат мускул или нещо такова, ще можете да продължите след ден-два.

Той съвсем не мислеше, че е разтегнат мускул, но не искаше да убива надеждата, преди да е необходимо.

— А ако има счупено, докторе?

Ще трябва да й сложим дяволски голяма шина, и за известно време ще се чувства много неудобно, но това е най-лошото. Тя е млада, изглежда здрава — няма причини да не е готова за ново сватбено пътешествие след няколко месеца.

 

 

Кейт не можеше да си спомни болката. Знаеше, че я е имало, че още е там, но не я помнеше.

Лежеше по гръб. Дрехите й бяха свалени, но беше увита с чист плат, който миришеше на белина. Отнасяха се с нея нежно, преместиха, после плъзнаха нещо студено и гладко под таза й, което притисна плътта й.

После някакви крушки — не, не крушки, а нещо друго с невероятна форма, подобно на издуто стъкло, затворено в черна кутия. През чистото стъкло тя можа да различи невероятно огънати жички. Докато ги гледаше, те се преместиха. Крушките, кутията и всичко останало се плъзна покрай врата, раменете и се изгуби от погледа й. Искаше да ги види отново… Ако седне…

— Моля, не се движете.

Тя опита да се обърне, за да открие източника на гласа.

— Казах да не се движите.

Болката я обгърна и тя разбра, че трябва да лежи неподвижно.

Някой смъкна чаршафа надолу, после се отдръпна. Тя остана сама с черната кутия. Чу се приглушено тежко щракване, черната кутия забръмча, ново щракване и бръмченето се чу навсякъде около нея.

Двадесет и пет рентгена проникнаха в таза й в невидима, неусетна експлозия от енергия. Пробождайки кожата, мускулната обвивка, мускулите, лъчите преминаха през костта до органите. Избухнаха около мъничкия, зърнест, кух зародиш, който бе само на часове. Прободе клетките, докато те синхронизираха бъдещите си функции. Вътре във всяка клетка, вътре във всяка хромозома, двойните спирали на ДНК се извиха, съединиха се, разделиха се. Извиха се отново, кодирайки билиони съобщения, които щяха да доведат клетките от ембрион до плод, от плод до новородено, до дете, до възрастен. Специализиран код за всяка клетка — как да се възпроизвежда в хармония с органите, от които щеше да бъде част, дори съобщенията за забавяне на функциите, които щяха да кажат на клетките да спрат да се делят, така че организмът да остарее, после да умре. Даже информацията за разпадането на трупа беше кодирана, приета, запомнена.

В момента, в който радиацията добави своето собствено съобщение, тя прелетя и отмина. То беше кодирано, получено и запомнено също, докато клетките се деляха и яйцето растеше.

 

 

Линейката докара Кейт до гарата. Доктор Моур, асистентът му и Том пренесоха носилката през перона, маневрирайки нагоре по стълбите, през тясната врата и в купето, което семейство Лист бяха наели да откара сина им и жена му вкъщи.

Те внимателно я пренесоха на оправеното легло, докато стюардът проверяваше и оправяше леглата. Доктор Моур донесе патериците и ги облегна на стената.

— Една седмица без гипс не е много време, Кейт, и ще трябва да ставаш само до тоалетната. През останалото време ще лежиш.

Тя се усмихна.

— Обещавам, Едуин.

Ако не друго, помисли Том, тя беше станала по-хубава през последните няколко месеца. По-слаба, по-бледа — много по-хубава.

Те си казаха довиждане. Искаше му се да бъде сам с нея и беше доволен, че си отидоха. Но докторът слезе на перона и остана там, загледан в тях през прозореца. Том му махна, докторът също му махна, но не си тръгна.

Том се опитваше да забрави мъжа под прозореца. Той се засуети около чантата на Кейт, после позвъни на стюарда да поръча чай. Кейт лежеше там, върху чистата муселинена възглавница, усмихваше му се дяволито. Том отново погледна навън. Докторът не бе помръднал. Този път той не се усмихна, гледаше през прозореца.

Не към него, осъзна Том, а към Кейт, към главата на Кейт, отпусната на възглавницата.

Най-накрая се чу свирката, влакът се поклати, изтрака и запълзя покрай шосето извън града.

Бялата фигура на доктора се плъзна зад прозореца и се загуби от погледа им.

Том се усмихна:

— Не видяхме много от сватбеното пътешествие — каза той, — но ще го компенсираме другото лято, обещавам.

Кейт се засмя.

— По-добре да го направим преди това.

Нещо в гласа й го обезпокои — като че ли имаше някаква тайна.

— Защо, Кейт? Защо не можем да почакаме? Все пак аз имам работа, имаме къща. Не можем просто…

— Защото следващото лято бебето ще бъде на два месеца и мисля, че никой от нас двамата няма да иска да го остави.

Том пребледня.

— Как…

— По обикновения начин — каза тя, като се засмя.

Той се усмихна напрегнато, като че ли устата го болеше, после по-широко.

Влакът се движеше с пълна скорост, прелиташе покрай бреговете на заливите, проядени от морето, на юг към Бостън и Ню Йорк.

 

 

Доктор Моур стоя на перона, докато от влака остана само облак дим, който се разнесе във въздуха на слънчевия есенен ден.

— Хайде, докторе, да се връщаме.

Той потрепери.

— Нещо лошо ли, докторе?

— Не, предполагам, че не. Просто би ми се искало да знаех.

— Няма значение. При всички положения трябваше да се направи снимка.

Докторът прокара ръка през затоплената си от слънцето коса.

— Може би трябваше да им кажа — да ги предупредя.

— Ед — произнесе укоризнено асистентът, — просто щеше да дадеш на тази жена седем месеца нещастие, което не би променило нищо.

— Прав си. Освен това… — Докторът спря, чакаше потвърждение от асистента си, което се беше превърнало в диалог, повтарян всеки ден от момента, в който той разбра.

— Освен това — поде асистентът, — най-лошото може да се размине и като нищо може да се роди напълно нормално бебе.