Бари Ууд
Смъртоносен дар (13)

Глава втора

29 септември — 1 ноември, 1954

Сърцето на маймуната резус биеше. То се изпълваше с кръв и я изпомпваше, докато те стояха около масата, наблюдаваха и слушаха лектора. Внезапно ритъмът на биене се промени и светлата точица на осцилоскопа, закачен за малкото тяло, започна бясно да се движи. Хората около масата преместиха поглед от сърцето към екрана, после обратно към сърцето, докато онова, което виждаха, мигновено рефлектираше върху движението на точката.

Сърцето беше затруднено. То като че ли беше започнало собствен живот, независимо от този на притежателя му, борейки се за отделно оцеляване. То се издуваше, свиваше се, издуваше се отново, всеки път ставайки все по-голямо, като че ли въздишаше, докато маймунката лежеше неподвижна в безсъзнание. Сърцето се изду отново, но ритъмът на издуване и свиване стана дисхармоничен, непредсказуем, докато не изчезна изобщо и сърцето започна една ужасна конвулсия, която продължаваше, докато точката на екрана подскачаше. Най-после сърцето се изду отново и като че ли замря за миг пред очакващите им очи. Мигът се превърна в секунди, но сърцето беше замръзнало в последната си пулсация. То беше спряло. Маймуната беше мъртва.

— Така — произнесе лекторът. — Сега да видим какво точно се е случило.

Дженифър държеше главата си наведена, оставяйки сълзите й да падат направо от миглите на пода. Всеки момент можеше да се разридае на глас. Трябваше да излезе от стаята, иначе щяха да я чуят. Все още с очи, насочени към пода, тя отстъпи от кръга хора около масата и се измъкна в коридора. Никой не забеляза.

Сама и в безопасност — коридорът беше празен — тя се облегна върху хладната мазилка и отпусна на воля заплашващото ридание. Никой нямаше да я чуе — всички врати бяха затворени. Раменете й се разтърсваха, главата й се мяташе от една страна на друга, измъчена от жал за мъртвото сърце. Най-после с болка в гърлото и в очите, тя се изправи от стената и се опита да контролира риданията си. Спомни си, че има кърпичка в джоба на престилката, извади я и я сложи върху устата си, за да заглуши звука, когато се отблъсна от стената.

Съвсем близо зад нея стоеше един мъж.

— Извинете.

Той изглеждаше разтревожен.

— Извинете — повтори той, оглеждайки се нервно в празния коридор, надявайки се, че някой ще дойде да му помогне.

— Няма нищо — каза тя, опитвайки се да го успокои. — Малката маймунка умря — те спряха сърцето й — и аз просто не бях готова… — Сълзите продължаваха да се стичат, но тя вече контролираше гласа си.

Той въздъхна облекчено като я чу да говори. Дори се усмихна.

— Студентка по медицина?

Тя кимна.

— А как бихте се чувствали, ако това беше пациент?

— О, господи. — Гърлото й натежа отново.

— Хайде, хайде. — Той се обърна към нея, като долови в гласа й надигащата се отново скръб. — Съжалявам, не исках да кажа… моля ви, не плачете, ужасно е да се говори така.

Тя притисна кърпичката по-силно към устните си, напрегна се да сдържи риданията и преглъщаше тежко, докато той безпомощно я гледаше. Тя чакаше той да избяга от ужасната сцена, която правеше, но той стоеше твърдо, очевидно решен да остане с нея, докато тя възвърне самообладанието си.

Разтревожените очи, които я гледаха бяха сиво-зелени, леко приближени зад дебелите стъкла на очилата. Лицето му също бе кръгло, но не дебело, а ушите му леко стърчаха. Широки, рунтави вежди и толкова късо подстригани мустаци, че изглеждаха като морава със същия пясъчен цвят като веждите. Невъзможно беше да се каже колко е годишен — тридесет, четиридесет — оредяващата, с неопределен цвят коса, не даваше никакво указание. Веждите, кръглите очи, бакенбардите, плоската глава, всичко това го правеше да изглежда като морж.

Тя се усмихна и сълзите й спряха. Той също й се усмихна.

— По-добре ли сте сега?

— Много по-добре, благодаря.

— Нищо не съм направил — отбеляза с право той.

— Не ме оставихте.

— О да, разбирам. — Тя беше изненадана, че той няма английски акцент. — Е, ако сте сигурна, че сте добре?

Думи за сбогуване, но той не помръдваше.

— Да, сега съм добре, мистър…

— Д-р Гилбърт — каза той. — Уилям Гилбърт, кандидат на науките, ентомология.

Той продължи да стои и да я гледа. Тя също го гледаше изпод подпухналите си клепачи. Най-после, очевидно неохотно, той се обърна и се отдалечи по коридора, сакото му от туид се мяташе при подскачащата му походка. Той стигна до края на коридора, обърна се още веднъж, после зави и изчезна.

Ако изтича след него… Тя наистина направи една крачка. Твърде късно — звънецът иззвъня, вратите се отвориха и коридорите започнаха да се изпълват. Студентите се промъкваха покрай нея, говореха, смееха се — водовъртеж от веселото петъчно настроение. Целият коридор пред нея жужеше възбудено. Тя пресече потока и се сгуши до стената.

Пет без десет, петък следобед. Почти време да се върне вкъщи, да се облече, да вземе Елън. После Джон, после този, който Джон й беше намерил за тази вечер.

Нов провал в петък вечер.

Вината не беше в Елън, помисли си тя, или в Джон. Те се опитваха. Момчетата бяха приятни, някои дори изглеждаха добре, но всички те нямаха търпение да се махнат от нея.

— Не знам защо продължават да ми ги търсят — беше казала тя на майка си. Кейт знаеше много добре. Дженифър значеше много за гардероба на Елън, а Джон беше заинтересуван от бащата на Дженифър, почти колкото от Елън. На Дженифър тя каза:

— Защото те харесват, скъпа. Нуждаят се от твоята компания. — Лъжите бяха станали навик.

— Джон ме мрази.

— Дженифър, не започвай отново. Джон изобщо не те мрази.

Кейт ненавиждаше начина, по който Елън и Джон използваха Дженифър, но нищо не можеше да направи. На Дженифър тя каза:

— Сигурна съм, че са много привързани към теб, скъпа. И едно от момчетата сигурно ще ти се обади. — Още лъжи.

Дженифър се обърна към стената, с гръб към потока студенти. Никой от тези, с които се срещаше в петък вечер, никога не й се беше обадил отново, нито пък щеше да й се обади.

Тя беше обещала за тази вечер — нямаше начин. Но това щеше да е последният път.

 

 

Казваше се Кристофър Хейнис — едър, добре сложен, рус и с много червено лице. Изглежда искаше Дженифър да го хареса, както искаше всички да го харесват. Той внимателно слушаше каквато и глупост да кажеше тя и когато говореше, което правеше с лекота, се обръщаше към нея. Поне не стоеше, зяпайки Елън, както правеха повечето. Казано честно, той не изглеждаше да е много впечатлен от Елън. Дженифър усети как кракът му се притиска към нейния под масата, много нежно, тя започна да се надява, че този път няма да бъде по същия начин.

С другите трябваше известно време, обикновено около час, докато разберат, че нещо ужасно не е наред и след около половин час те бяха сигурни, че тя е тази, която ги кара да се чувстват некомфортно, а не прекалено многото алкохол или нещо, което са яли.

Но с Хайнис стана внезапно. Започна с това, че я гледаше така, като че ли я беше виждал и преди. Разтревоженият поглед, който хората придобиват, когато се мъчат да си спомнят нещо. Тя говореше и той я слушаше леко намръщен. После, в средата на изречението, тя видя шока от нещо като разпознаване в очите му. Това продължи секунда, после очите му станаха празни. Той се беше навел към нея, слушайки, изведнъж се отдръпна колкото можеше по-далеч, без да мести стола си или да падне от него. Започна да се поти. В стаята беше полутъмно, но тя можеше да види вадичките пот как се набират и се стичат от двете страни на лицето му.

— Извини ме. — Той стана. — Отивам си.

Той не се извини както правеха другите.

— Хей, човече — каза Джон. — Няма дори единадесет.

— Не съм готова да си тръгна. — Елън никога не беше готова да си тръгне.

Крис погледна Елън с омраза.

— Е, аз съм готов.

Джон беше отвратен.

— Добре, добре — каза той, като хвърли пълен с омраза поглед към Дженифър, — ще те закарам вкъщи.

— Няма нужда — възпря го Крис, — ще взема такси.

Джон се опита да възрази, докато Дженифър седеше както винаги при развръзката в петък вечер — гледайки към скръстените си в скута ръце, чакайки ги да спрат да спорят, да си отидат, така че тя също да може да си вземе такси, да се прибере, да остане сама, да плаче. Не, тя нямаше да плаче повече — случваше се твърде често, за да може вече да я натъжи, да й причини нещо друго освен студ — голям студ. Дори ръцете й започваха да замръзват.

Нямаше повече спорове. Кристофър Хейнис беше твърд — гневният му глас се извиси над ритъма на бавния рок.

— Казах, че живеем в противоположни посоки. Ще взема такси.

Винаги учтива, Дженифър погледна към него, за да му каже довиждане, може би да му стисне ръката. Но той вече се беше отдалечил, промъквайки се между масите, главата му бързо изчезна в почти тъжното помещение.

 

 

Когато се върна вкъщи, Крис изглеждаше външно спокоен, но все пак беше доволен, че Марвин е там. Не искаше да бъде сам.

Изпитите на Марвин започваха в сряда и той планираше да празнува уикенда след ученето. Беше полулегнал във фотьойла, с книга, подпряна на колана му и полупразна бутилка бира на масата до него, когато влезе Крис.

— Рано си идваш — отбеляза той. Не беше забелязал бледността на Крис, нито слабото треперене на ръцете му, когато той разкопчаваше палтото си. — Какво има, да не би тя да има две глави?

Крис се опита да се усмихне:

— Съвсем спокойно би могла да ги има. Много странно нещо, Марв. Не можах да си тръгна достатъчно бързо.

— Най-грозното момиче на света, а?

Марвин беше загубил интерес и отново се беше върнал към книгата.

— Не — каза Крис. — Не грозна, изобщо не е грозна. Но, Исусе, тя е зловеща! Зле, много зле, защото наистина е хубава и е адски богата.

— Богата? — Марвин остави книгата, подпряна върху гърдите му и насочи към Крис цялото си внимание. — Колко богата?

 

 

— Дженифър. — Елън беше възбудена.

Дженифър едва събра сили — беше понеделник, късен следобед, а като че ли всеки орган на трупа, който й се беше паднал се намираше на погрешно място и тя се чувстваше много изморена.

— Джон тъкмо получи най-хубавото телефонно обаждане от съквартиранта на Крис Хейнис.

— Забрави това, Елън. Никакви срещи повече.

— Дженифър — сега Елън настояваше, — знам, че петъците са ти досадни. Но Джон казва, че Хейнис е голямо магаре с жените. Обаче не и този. Джон го познава и казва, че е много хубав. Има вид на чужденец според Джон, но знам, че това означава, че е хубав.

Защо просто не я оставят на мира?

— Виж, Елън, знам, че имаш добри намерения, и ако се нуждаеш от колата, винаги…

Елън продължи, като че ли Дженифър не беше казала нищо.

— Очевидно Крис му е казал всичко за тебе.

— Искаш да кажеш, че му е казал за парите на баща ми.

— Разбира се, че му е казал. Какво значение има? — Типично за Елън. Дженифър се усмихна на телефона, без да иска. — И той е абсолютно полудял от желание да се срещне с теб. Кой го интересува защо? Така че казах на Джон, че следващия петък ще бъде чудесно.

— Елън, аз наистина го мисля — повече никакви…

— Освен това, Дженифър, човек никога не знае. Може той да е човекът.

— Човекът, който какво? — Тя фучеше. Но фразата й направи впечатление. Човекът.

А Елън не можеше да мълчи. Тя продължи, предричайки най-хубавата нощ в живота на Дженифър с изглеждащия като чужденец Марвин Рос.

— Истински жребец, казва Джон — жените са луди… — Гласът на Елън беше подкупващ, ленив, намекващ, сигурен в ефекта, който предизвиква.

Отначало Дженифър се дразнеше, после се предаде.

— Но това е за последен път.

— Разбира се, скъпа, но съм сигурна, че няма да съжаляваш.

Тя се опита да забрави разговора, но той я навестяваше често през останалата част от седмицата. „Хубав, с вид на чужденец, единственият човек… Жребец, жените са луди…“

Опитваше се да не мисли за него, но не можеше да се въздържи и до сряда си беше създала една мъглива фигура, която лежеше до нея нощем, седеше до нея на лекциите през деня. Независимо колко много се опитваше да го избягва, тя все пак си мислеше, че може би, може би този…

В четвъртък, без да казва на Елън, тя отиде при Бергдорф. Този път не за нещо скромно в цената и стила си — на щанда „Мис Бергдорф“, а при дизайнерската колекция, където осветлението беше много меко и атмосферата бе повече на църква, а не на магазин. Придружиха я до самостоятелна пробна, където във великолепие край нея преминаваха красиви високи жени в различни рокли. Продавачката, която обслужваше майка й, се опита да й помогне, но Дженифър искаше да избере сама и го направи. Една красива рокля, за която манекенката каза, че е идеална за нея. Тя имаше разкошно разкроена пола, набрани ръкави и украса по деколтето — кралска рокля, която стигаше до глезените й — рокля за високи блондинки и нещастие за ниската, набита Дженифър.

Те й казаха да не се тревожи, щяха да й я донесат вкъщи в петък следобед. Тя излезе, за да се разплати, после тръгна по булеварда към Пиер, за да й направи косата.

Направиха й прическа — нещо, което наричаха италианско момче. Отрязаха гъстите, красиви кестеняви къдри, после се опитаха да пригладят тежката й коса гладко край бузите. Но тя беше твърде гъста и непокорна и стоеше както си знаеше. Фризьорът тъжно погледна към щръкналата й коса.

— Не съм сигурен, че това е точно вашият стил, мис Лист.

— Можете ли да направите нещо, така че да застане надолу?

Той я мажеше с гел, приглаждаше я, докато тя гледаше, борейки се със сълзите.

В петък, когато слезе на долния етаж, облечена в роклята и с коса, стърчаща във всички посоки, Кейт се опита да изглежда весела.

— Изглеждаш добре, скъпа. Излизаш с Джон и Елън ли? — Кейт знаеше с кого щеше да излиза, тя никога не излизаше с никой друг, но се опитваше да печели време, опитваше се да измисли нещо, което да скрие роклята и може би да отклони вниманието от прическата.

— Да, стандартната петък вечер. — Дженифър се опитваше да звучи отегчено, но не можеше да скрие нотката на вълнение, което накара майка й да изпита болка заради нея. После Кейт си спомни Мейда Бордън — нескопосаната ирландка, която се беше омъжила в Бийкън Хил, която й беше казала „Когато се съмняваш, заложи на парите“.

— Дженифър, защо не вземеш моето палто? Доста е хладно.

Палтото със сигурност щеше да скрие роклята, поне докато беше навън.

— О, мами, с удоволствие.

Палтото беше изнесено — самурено до средата на прасците. Беше твърде голямо за Дженифър, но с него тя изглеждаше по-добре, отколкото без него.

Със сигурност изглеждаше богата.

 

 

Отначало Елън се подразни заради палтото, но роклята и прическата й възвърнаха самочувствието. Дженифър забеляза проблясъка на удовлетворение и прекара десет минути в огромната, в стар стил баня на Оливиери пред огледалото, но това изглежда само влоши нещата. Накрая тя се предаде и почти развеселена от бъркотията, която беше сътворила, се върна в стаята, точно когато звънецът иззвъня. Оливиери нямаха прислужници и Елън сама отвори вратата, докато Дженифър седеше на един стол с ръце на главата и се опитваше да приглади косата си надолу.

Веднага щом Елън се върна в стаята, Дженифър видя, че нещо я е разстроило. Джон я последва, а след него влезе съквартирантът на Крис и Дженифър видя какво безпокоеше Елън.

Нищо от това, което си беше представяла не можеше да се сравни с Марвин Рос — той беше висок, по-висок от Джон, с едра кост и права черна коса, с продълговато мургаво лице, но очите му бяха сини, много светли. Той беше по-голям от тях, даже от Джон, който наближаваше тридесетте — да, в косите му се забелязваха сиви нишки.

Отначало той дори не я видя, гледаше Елън, минавайки през стаята, когато тя се обърна към него. Дженифър отчете за себе си как лицето на Елън се променя, видя веждите да се повдигат и огромните тъмни очи се отвориха широко. Нежната й ръка докосна бюста й, правейки се, че е останала без дъх. Дженифър го видя как гледа ръката, бюста, после той погледна Елън в очите и изведнъж разбра, че й стига толкова.

Този път тя щеше да се бори.

Изправи се преди Елън да успее да я представи, отиде бързо до канапето и метна коженото палто върху раменете си. То магически се завъртя около нея, леко, меко, непристъпно. Изви врата си и ги погледна, и дистанцията от шепота на палтото беше истинска и голяма. Триста години власт и двадесет милиона долара заговориха на Марвин Рос.

— Здравей. Аз съм Дженифър Лист.

Той се усмихна, забавлявайки се от очевидния показ на непокорство.

— Аз съм Марвин Рос. — Но той беше само леко развеселен. Очите му останаха върху палтото, леко повдигнатите гърди на Елън бяха забравени.

Ресторантът, който Марвин беше избрал (от самото начало той беше поел инициативата), се намираше в южния край на Малка Италия, почти в Чайна Таун. Не неонов като другите, а само с дискретен надпис „Патсис“. Вътре имаше свещници — много хубави, помисли тя — тежки килими и голяма тълпа сервитьори. Дженифър никога не беше виждала толкова много блондинки на едно място, пръстените проблясваха, кожите улавяха меката светлина, а мъжете — мургави — като техните руси жени, бяха почти също толкова ярко облечени.

— Трябва първо да си дадете имената — обърна се към Марвин спретнат, блестящ закръглен мъж.

Те се придвижиха напред, където една огромна жена пишеше върху списък на една маса. Един лъч по-ярка светлина проблясваше в черната й коса и върху бледите й, меки ръце.

Тя ги погледна равнодушно.

— Имате ли резервация?

Нямаха.

Тя поклати глава, тлъстините й подскочиха и се отпуснаха отново на място. Тя се престори, че се занимава със списъка.

— Пълно е — няма място — махна им пренебрежително тя.

Зад тях хората се размърдаха. Марвин погледна Дженифър и сви рамене.

Дженифър пристъпи.

— Извинете ме — тя мина покрай Марвин и Джон и се приближи до масата, — извинете. — Този път малко по-високо.

Тази жена все пак е служителка, разбра аристократичната Дженифър.

Жената погледна нагоре, изразявайки раздразнение. Дженифър не се усмихна. Лекият блясък на раменете й подчертаваше кожата. Жената разпозна самура, когато го видя.

— Трябваше първо да се обадим, разбира се. — Гласът отново се смекчи и жената трябваше да се наведе напред, за да чува и за първи път Марвин осъзна, колко хубаво е така. — Но мястото е хубаво — все още без усмивка, — и си помислихме, че можем да имаме шанса и, разбира се, нямаме нищо против да почакаме няколко — „няколко“ беше подчертано — минути.

Под мекотата на гласа й, двамата — Марвин и жената — разпознаха командата, без самодоволство или нахалство, но с пълна сигурност в подчинението. Жената беше проницателна — тя разпозна тона. Отново погледна списъка, този път внимателно. После вдигна тежкия си задник от стола.

— Ще видя какво мога да направя.

Дженифър се обърна към приятелите си и се усмихна. Една усмивка, която Елън никога не беше виждала преди. Марвин се премести много близо до нея, за да е сигурен, че всички разбират, че тя е с него. Сумрачната светлина открояваше червеното в обърканите кестеняви коси, показваше жълтеникави отблясъци в лешниковите й очи, създаваше сенки под скулите й. Той взе ръката й, плъзна ръката си по кожата й, докато докосне дланта й. Тя потрепери леко, той го усети и стисна дланта.

 

 

Крис не можеше да повярва на това, което Марвин му казваше.

— Ще излизаш с нея — довечера? Пак?

— Тя ще бъде тук след няколко минути.

— Но не видя ли това, което имах предвид, не можа ли да го почувстваш?

Марвин се засмя.

— Крис, всичко, което видях, беше самурено палто за десет хиляди и кола за седем хиляди долара и едно малко, честно, привлекателно момиче.

— Марвин, трябваше да почувстваш нещо.

— Виж, Крис, може би вие двамата просто не си пасвате.

— Не, Кранстън ми каза — това става с всеки мъж, с когото се среща — не е само с мен. Има нещо наистина нередно с нея. Джон каза, че също го усеща.

— Но това явно не безпокои кралицата.

— Нищо не може да обезпокои Елън. Тя не забелязва нищо, освен това дали косата й стои добре. Джон казва, че тя го възбужда и обзалагам се, че всичко за което мисли, докато го прави е, дали червилото й се е размазало.

Марвин се засмя, но картината му причини лека тръпка.

— Виж, Крис, Дженифър е богата, не е грозна — не. — Той съвсем не мислеше, че е грозна. — И ако изглежда странна, мисля, че е защото е двадесет и три годишна, прекалено пазена девственица, която има нужда от едно добро чукане и малко компания.

— Ти не би я чукал? — В гласа му се долавяше неприкрит ужас.

Той изглеждаше разстроен, толкова разгорещен, че Марвин се засмя:

— Не се безпокой, човече. Няма да те карам да гледаш.

Крис се изчерви.

Гледането беше тайна между тях, нещо, за което рядко говореха. Започна няколко месеца след като се преместиха в апартамента на Сто и пета улица. Марвин, твърдейки, че има по-голяма необходимост, взе стаята с двойното легло, оставяйки Крис в тази с две единични. „И ако не мога да го запълня три пъти в седмицата, давам ти го.“ Отначало беше мъчително, особено доколкото Марвин беше добър в хвалбите и повечето нощи, когато Крис отиваше до банята, можеше да чуе приглушени шумове в стаята на Марвин. Той прилепяше глава до свързващата врата и слушаше звуците, които повишаваха интензивността си — винаги женският глас, никога този на Марвин. Звуците го глождеха и той се опита да ги възпроизведе с няколко жени, които му позволиха да опита, но не знаеше какво да прави, обикновено ги нараняваше повече, отколкото ги възбуждаше. Накрая той не можеше да издържа повече.

— Марв, искам да гледам.

— Какво да гледаш?

Дълбока въздишка.

— Това, което правиш с жените.

Марвин беше твърде изненадан, за да каже нещо.

Крис бързо продължи.

— Чувам те оттук и това ме подлудява, защото не знам какво им правиш. Знам, че това е дяволска работа, да искам такова нещо, но на тебе не ти пука за тях. Те влизат и излизат оттук от няколко седмици и никоя не се задържа много. Не искам нищо друго, освен да гледам.

Марвин го погледна. „Глупак“, помисли той. Но мисълта, че Крис или някоя от жените, които идваха при Крис може да гледат, накара вътрешностите му възбудено да се свият.

— Окей, Крис.

Никоя от жените така и не разбра. Марвин оставяше двете врати на банята отворени и Крис стоеше в своята стая, в тъмното от другата страна на другата врата. Марвин и без това винаги оставяше лампата светната, така че Крис можеше да вижда през тъмната баня това, което става на леглото. И когато Марвин свършваше, втората врата винаги беше затворена.

Това свърши работа — той започна да имитира онова, което виждаше Марвин да прави. Въпреки че отначало беше болезнено, защото независимо колко възбуден беше Марвин, той винаги чакаше… галеше, облизваше, докато те ставаха готови, дори за това да беше нужен и час. Бавно, много бавно, винаги леко, като че ли разполагаше с цялото време на света.

Крис копираше и откри, че си заслужава усилието. Започнаха да се случват такива неща с жените, каквито той само си беше представял. И най-хубавото от всичко — той започна да ги обича, чувствата им, уханията им, това как се люлееха до него, докато той продължаваше нежния лов в устите им, по гърдите и по цялото тяло с езика си, с пениса си. Беше дори по-хубаво, защото ги обичаше и след известно време започна да се чувства малко зле, заради Марви, защото Марвин не чувстваше нищо към тях — той можеше да го види. С Марвин беше нещо като борба, в която той винаги побеждаваше, отдръпваше се, чакайки докато тялото на леглото лежеше безпомощно и изоставено. Заради цялото вълнение, което беше хладно пресметнато, Крис почувства леко съжаление към приятеля си и малко превъзходство.

Все пак той държеше много на Марвин, твърде много, за да не се опита да го предпази от това, което беше усетил в Дженифър Лист.

— Слушай, Марвин — каза той, — въпросът не е в гледането.

— Добре, какво е тогава?

— Трудно е да се каже точно какво. Знаех, че нещо се случва, но не бях сигурен какво — напомняше ми за нещо, нещо за което не бях мислил от години. Отначало не знаех какво е то, после, докато тя ми говореше, аз наистина се съсредоточих, наистина се вгледах в нея и си спомних.

— Какво си спомни?

— Един ястреб, който имах като малък — каза Крис.

Той никога на никого не беше разказвал за ястреба.

— Баща ми и аз го намерихме в гората, недалече от къщата. Той не беше ранен или нещо такова, просто беше прекалено млад, за да се грижи за себе си, да ловува. Татко се опита да ме разубеди за това, но и той беше мекушав като мен и двамата знаехме, че не можем просто да го оставим да умре. Така че го взехме вкъщи с нас и след като баща ми успокои майка ми, аз му приспособих нещо като клетка в гаража и го нахранихме с хамбургер. Държахме го цялата зима. Той беше хитро малко същество — трябваше да го държим вързан, иначе щеше да ни изкълве очите, но аз мисля, че нямах нищо против това — ястребите трябваше да бъдат такива и понякога се доближавах достатъчно, за да си играя с него. И тогава, един ден, господи, никога няма да го забравя, беше ранна пролет, аз стоях до него и го хранех. Трябва да съм станал непредпазлив или нещо го е стреснало. Във всеки случай той наистина ме клъвна както трябва и потече кръв. Отначало аз бях даже щастлив, защото знаех, че вече не е малък и че е достатъчно силен, за да оцелее. Но се разтревожих, защото знаех, че ако майка ми види раната, щеше да иска да се отърве от него. Стоях там пред клетката, превързал ръката си с кърпичката и убеждавах съществото колко глупаво постъпва като създава неприятности — знаеш как понякога човек говори на животните. Не съм сигурен какво се случи, но предполагам, че говорейки му така и разбира се, бях малко смутен заради ръката и нещо ме накара да го погледна — да го погледна истински за първи път. Никога няма да забравя как той ме гледаше. Той не ме мразеше, това бих разбрал. Всъщност не ме познаваше и не го беше грижа за мен. Беше странник и стоейки там сам в стария гараж с него, аз също се почувствах странник. Знаех, че никога няма да се опознаем един друг и никога няма да можем да живеем заедно един с друг. Никога в живота си не съм се чувствал толкова самотен, както когато гледах ястреба. Знаех, че нищо, което правя — цялата любов и грижа на света — не могат да ни помогнат да се сближим. Непознати завинаги.

Толкова е разтърсен, помисли Марвин, виждайки, че сълзите му напират.

— И мислиш, че Дженифър Лист е като този ястреб? — попита меко той.

— Точно така, човече, тя не принадлежи на света на другите хора. Тя е странник в сърцето си, също както и ястребът.

— Какво направи с него после? Задържа ли го?

— Не — каза Крис. — Пуснах го да си отиде. Но знаеш ли какво?

— Какво?

— Исках да му извия врата. Защото това, което видях тогава — отчуждеността, самотата — всичко това дяволски ме изплаши.

Марвин беше впечатлен от историята на Крис. Но не толкова колкото от черния, каран от шофьора Ролс, който докара Дженифър до Западна 105 улица, докато всички хора, които бяха на улицата или случайно поглеждаха през прозорците си, гледаха след тях.

Въпреки това той търсеше признаци от ястреба на Крис в хубавичката, закръглена девойка, която седеше до него в колата. След известно време, трябваше да признае, че почувства нещо. Но то беше съвсем лек дискомфорт, можеше да идва от застудяването навън.

Нищо, реши той, с което да не може да се справи.