Бари Ууд
Смъртоносен дар (5)

Глава втора

Гейлстън не се обади в понеделник. Денят продължи да се влачи скучно до дванадесет, докато Ставитски обядва в кабинета си, преглеждайки докладите. Телефонът звънеше и звънеше, но нито веднъж не се оказа Гейлстън и Ставитски започна да си позволява надеждата, че те не са намерили обяснение. После около три часа беше заловен Бутс — Чарлс Рейс в един хотел на осемдесет и първа и „Колумб“.

— Сега е долу — каза полицаят Еткинс, много доволен от себе си. — Стая 209.

Ставитски скочи на крака, преди Еткинс да е млъкнал.

— Отивам веднага.

Той не чака асансьора. Изтича надолу по шестте етажа и пристигна на втория, останал без дъх, усещайки мускулите на прасците си да се присвиват. Спря на площадката, за да си поеме дъх и да си избърше лицето. После, повече или по-малко подготвен, влезе в коридора и тръгна, колкото можеше по-спокойно, към стая 209.

Бутс Рейнс седеше в далечния край на дълга маса, облегнат назад, така че столът се люлееше под тежестта му на тънките си задни крака. Той беше прототипът, който майката на Ставитски имаше предвид, когато казваше за някого, че не е евреин, а просто християнин. Косата и кожата бяха в един и същи мръсноблед цвят, и двете тънки и малко мазни. Помътнелите му сини очи бяха кървясали, устните — тънки, а брадичката — нищожна. Някакви белезникави гранулки бяха полепнали по редките му мигли; беше отчайващо слаб. Но Ставитски си отбеляза, че дрехите му са чисти и изгладени, обувките са лъснати и миришеше на свеж боров афтършейв или одеколон. Той осъзна колко големи усилия са му коствали да изглежда добре, но отхвърли съчувствието. Трябваше да знае какво е видял Рейнс.

— Не ви арестуваме, нали разбирате? Просто искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Ъ-хъ.

— Вие сте били с Джордж Хокинс и Еймъс Робъртс на Пето авеню №907 миналия четвъртък вечерта, когато е извършен опит за грабеж…

Рейнс се размърда, после се вцепени за момент, когато столът му се наклони назад. Той се предпази от падане, хващайки се за масата. Ставитски и двамата полицаи, които го бяха довели почакаха, докато възвърне самообладанието си.

— Май сте малко нервен, Рейнс? — попита Еткинс.

— Добре съм.

Не изглеждаше добре и внезапно Ставитски усети миризмата на пот. Човекът беше уплашен, много уплашен.

— Знаете ли защо ви доведохме?

— Не, мислех, че съм арестуван за незаконно притежание на нещо — изръмжа Рейнс.

— Бяхте ли в апартамента на семейство Гилбърт в четвъртък?

— Никой не ми е прочел правата, полицай.

— Никой няма и да ви ги чете. Искаме само да знаем, можете ли да ни кажете нещо повече за това какво се е случило с Робъртс.

Рейнс не каза нищо. В тишината Ставитски си спомни за разговора с Хокинс и колко по-атрактивно звучеше той. После отникъде, както знаеше, че ще стане, дойде споменът, който се беше опитал да улови в петък. Той чу гласа на Хокинс…

„Тя го остави да си отиде и той просто избяга“ — това бяха думите на Хокинс.

Тя го остави да си отиде! Ставитски потъна в спомена, докато чакаше Рейнс да каже нещо.

Тишината продължаваше. Рейнс престана да се клати назад и сега седеше неподвижно, а очите му нервно се местеха.

— Е, Рейнс? Какво се случи с Робъртс? — Гласът на Ставитски стана твърд и атмосферата се натегна.

— Той умря, това е всичко.

— Как умря?

— Не знам. — Гласът на Хокинс беше омекнал, когато говореше за смъртта на Робъртс, а Рейнс ставаше все по-напрегнат.

— Знаете ли, че вратът му е бил счупен? Направо с разделени прешлени — знаехте ли това?

— Не.

— Той е умрял в болки, нали така? В невероятни мъки?

Нямаше отговор.

— Е, Рейнс, да го чуем. Невероятни мъки, така ли? Кажи ми! — Гласът на Ставитски се бе извисил твърде много и двамата полицаи се спогледаха.

Рейнс трепереше. Той се опита да се обърне, но Ставитски отиде и се надвеси над него.

— Очите му бяха изскочили, нали, Рейнс? Направо изхвърчали от орбитите.

Потта изби и потече надолу по лицето на Рейнс.

— Те не трябваше, не трябваше да казват нищо… о, Исусе, аз не съм ви казал, о, по дяволите, кажете й, че аз не съм ви казал.

— На кого да кажем, Рейнс?

— Кажете на нея, хора. — Рейнс сграбчи ръката на Ставитски, треперейки толкова силно, че едва можеше да я държи.

— Искате да кажем на мисис Гилбърт, че не си ни казал за Робъртс — така ли, Рейнс?

— Така, човече. Ще го направите, нали? О, господи, моля ви!

Реакцията му беше извънредно силна, но Ставитски продължи.

— Ти се закле, че няма да кажеш какво е убило Робъртс и затова тя те пусна да си отидеш?

— Да. Аз удържах на думата си — не ви казах. Това негърско лайно трябва да е изплюло камъчето — нека тя да узнае, че е бил Хокинс, а не аз.

Той спря. Ставитски го притисна.

— Е, Рейнс, Хокинс не ни каза. До тази минута не знаехме нищо, освен че тя е била там, така че виждаш ли, всъщност беше ти, нали, Бутс? Ти ни каза. Така че по-добре разкажи и останалото.

Невероятно, но Рейнс извика. Очите му се извъртяха и той извика отново.

Скочи, събаряйки с трясък стола. Очите му спряха да се въртят и той се втренчи сляпо в Ставитски, докато се отдалечаваше от масата, все още крещейки на почти равни интервали. Пронизителните писъци разкъсваха гърлото му, ушите им, удряха се в стените, резонирайки, докато писъкът се носеше навсякъде около тях. Ларинксът му започна да отслабва от напрежението и писъците му ставаха все по-дрезгави, но продължаваха. Отвън нахлуха хора.

— Доведете Уорнър — извика Ставитски. — Кажете му да донесе инжекция.

Рейнс продължи да крещи, но не оказа съпротива, когато те започнаха да го издърпват в средата на стаята към стола. Виковете му спряха внезапно, после без предупреждение, той се откъсна от тях, тичайки не към вратата, а към ъгъла на стаята. Там падна, хлипайки, със свряно в ъгъла лице, в сянката, далеч от светлината.

Полицаят стоеше без да помръдне и безпомощно го наблюдаваше. Никой не проговори. Хлипането на Рейнс беше единственият звук в стаята.

Д-р Уорнър влезе, отправи към Ставитски свиреп поглед и направи на отпуснатия, все още хлипащ Рейнс, инжекция. Дойдоха двама санитари и отнесоха сега тихия, на пръв поглед в безсъзнание Рейнс. Когато вратата се отвори, Ставитски видя, че отвън стояха хора и гледаха как санитарите и Уорнър изнесоха Рейнс покрай тях.

Вратата се затвори след малката процесия и в стаята остана Ставитски с полицаите. Той знаеше, че се е случило нещо ужасно, но искаше потвърждение.

— Видя ли какво правеше Рейнс? — Той се опитваше да зададе въпроса колкото може по-неутрално.

— Да — отвърна Еткинс. — Той се беше хванал за врата.

 

 

След вечеря Ставитски седеше в малката стая, която той и Керъл наричаха всекидневна и гледаха как рибите плуват в двата аквариума, които той и малкият му син бяха направили преди няколко години. Стаята беше тъмна, с изключение на светлините от аквариумите, които набраздяваха стените и тавана. Ставитски беше сам в апартамента, Керъл беше отишла да посети мисис Корн на осмия етаж.

Той не й беше споменал за случая с Рейнс и тя като че ли не забеляза нищо нередно, така че вечерята мина гладко, може би с по-малко разговори от обикновено. Ставитски беше облекчен, че тя излезе и сега просто седеше и гледаше гладкия гръб на малките, ярко оцветени риби, които се плъзгаха напред и назад в сияйните си стъклени кутии.

Той беше виждал уплашени мъже и преди, много пъти. Беше виждал мъже, които знаеха, че ще умрат. Но никога не беше виждал такъв безумен ужас, като у Рейнс. Каква беше тази жена? Как беше заплашила Рейнс? Какво се е случило с Робъртс и каква роля беше изиграла тя в онзи четвъртък? Колкото повече мислеше за това, толкова по-зловеща ставаше представата му за Дженифър Гилбърт.

Той трябваше да я види.

Остави да минат още няколко минути, после се разтърси, светна лампата на бюрото си и набра номера, който му беше дал Кармайкъл. След няколко иззвънявания се обади мъжки глас и каза на Ставитски да почака. Малко след това чу друг глас.

— Ало…

— Д-р Гилбърт? Д-р Уилям Гилбърт?

— Да. Кой е, моля?

— Аз съм капитан Дейвид Ставитски от Нюйоркската полиция. — Той не спомена отдел „Убийства“, въпреки че не беше сигурен защо. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за миналия четвъртък.

— Да, капитане. Очаквахме да се обади някой от вас дори по-рано. — Доктор Гилбърт говореше стандартен американски без акцент, до какъвто само поколения от янки и образование за 50000 долара можеха да доведат.

— Свободен ли сте утре — да кажем сутринта?

— Бих могъл да дойда в полицията, ако искате, в девет. — Д-р Гилбърт звучеше доволен от идеята да отиде в полицията. Той вероятно никога не бе посещавал полицейски участък през живота си.

— Предпочитам да не ви разкарвам до центъра, докторе, освен това тук е трудно да се говори — стават твърде много неща. Имате ли нещо против, ако аз намина към вас — да кажем — в десет?

— Не, нямам нищо против, капитане, ако сте сигурен, че обстановката няма да ви отвлича. Искам да кажа, че нямам истински кабинет вкъщи. — Д-р Гилбърт звучеше разочаровано, но Ставитски беше твърд.

— Ще бъде чудесно, докторе, няма причина да не се чувстваме удобно. Тогава ще се видим в десет.

— О, капитане, жена ми не е тук. Тя е извън града до утре. Може би трябва да почакаме, докато…

Не е там. Ще трябва да почака докато я види… Още по-добре: известно време да се приготви.

— Не, така е добре, докторе. Обикновено ни е по-лесно да задаваме въпроси на съпруга и на съпругата отделно.

— Добре — каза Гилбърт. — Е, тогава ще се видим в десет, капитане. Имате ли адреса, той е…

— Да, докторе, имам адреса.