Бари Ууд
Смъртоносен дар (14)

Глава трета

По време на вечерята говореше повече той. Разказа й за семейството си в Бронкс. За прекалено грижовните си майка и сестра, за баща си, чийто живот протекъл в серия от неудачни далавери в турските бани от Уилямсбърг до Бронкс. Разказа й за изпълнените с любов и омраза сблъсъци със сестра си и майка си, после за Корея — за шока от насилието и страха от смъртта. Тя го гледаше и слушаше. Той й разказа дори за жените, но без подробности, как ги бе използвал, колко голямо значение бе имало това и как той се чувстваше все по-неудовлетворен. Той търсеше по лицето й признаци на ревност, готовност от нейна страна да го спаси от „другите“, но каквото и да чувстваше, тя не го показа.

Не беше сигурен защо й казва толкова много. Започна разказа за живота си толкова очарователно, но след известно време откри, че просто говори, без да се наблюдава и без да забелязва ефекта от това, което е казал. Сигурно заради начина, по който тя го слушаше. През цялото време нито веднъж не отклони погледа си от него и седеше съвсем неподвижна. Очите й не се разширяваха на нужните места, не се появи израз на съчувствие.

Най-после, когато масите отдавна бяха почистени и даже късните посетители започнаха да си тръгват, той каза:

— И това ни доведе до славното настояще.

— Какво работиш сега? — попита тя.

— Основно психосоматизъм. Може би ще се заинтересуваш — събираме данни за това как емоционалното състояние влияе върху развитието на болестите. Тази област на науката едва прохожда, но мисля, че някой ден…

Тя се облегна назад в стола си.

— Има ли наистина нещо в това?

— Разбира се! Направили сме наистина солидно изследване, поне що се отнася до статистиката за психосоматичното влияние върху рака на гърдата и в това има смисъл. — Той беше наистина заинтересуван, никога не беше говорил за работата си пред жени. — Открихме, че жена, която е имала сериозна психическа травма — смърт на съпруг или майка — е по-склонна да развие рак на гърдата през даден период от време, отколкото други жени. Има дори известни индикации за болест, която може да се нарече персонален рак. Това ще бъде обект на следващото ни изследване. Сега малко сме се отклонили от тази тема, но скоро ще се върнем към работата.

— Кои сте вие?

— Ричард Чинг — шефът на цялата работа, професор по психология и т.н. Той е човекът с грандовете, а аз съм номер едно, много уважаван асистент.

— Защо сте се отклонили?

— Преди около една година Чинг отиде при д-р Карп, който от години работи върху телепатията и психокинезата. Обединили силите си и открили, че може да има известна връзка между психосоматизма и телепатията; че ако съзнанието е в състояние да породи достатъчно енергия, за да промени нашите нормални психологични реакции, да предизвика язви, да промени нормалния растеж на клетката, да ни разболее, дори да ни доведе до смърт — то значи мисълта има реална физическа енергия, както светлината, както дори радиовълните, която може да бъде изпращана и приемана. Това е телепатия.

— Вярваш ли в това?

— Не, но д-р Чинг явно вярва.

— А за другото, за психокинезата?

— Също. Ако мисълта може да промени вътрешната психологична картина, защо да не промени и външната? Защо да не може същата енергия да действа на материята извън тялото?

— Например на предмети?

— Например на предмети.

Нещо я прободе. Тя искаше той да замълчи, така че да може да види какво е то, предмет, някакъв предмет, който проблясваше зад очите й. Беше много отдавна, беше от стъкло… После той заговори.

— Разбира се, всичко това са глупости.

Видението изчезна.

— Какво? — Тя се раздразни, защото той проговори точно когато тя почти го беше уловила.

Изглеждаше, като че ли беше заспала, лешниковите й очи бяха широко отворени и празни. Неговите пори се бяха отворили, чувстваше ушите си запушени. За секунда всички звуци наоколо спряха, въздухът се изпразни — точно това беше имал предвид Крис — но той се бореше. Дясното му коляно трепереше. Започна да се бори още по-твърдо, застави се да се огледа. Край тях минаваха хора. Слушай, каза си той, краката им трябва да издават звук. Тогава го чу. Прибор изтрака върху стъкло. Беше го направил.

Дженифър гледаше ужасена. Сега всичко ще свърши. Очите й се изпълниха със сълзи. Той ги видя, почувства нещо неочаквано. Нямаше нищо от ястреба в тези сълзи.

Той протегна ръка през масата и хвана нейната. Тя беше малка, с тънки пръсти, бледи нокти, изрязани късо.

— Хей, бейби — каза меко той, — всичко е наред… Прекалено много ябълков сладкиш.

За момент тя изглеждаше, като че ли беше чула да й говорят на чужд език. Две сълзи се търкулнаха и тя се усмихна. Светлината блестеше в очите й — той никога не беше виждал такава усмивка. Изведнъж помисли, че тя е хубава, дори много хубава и усмивката й е красива.

 

 

Той не искаше шофьорът да закара първо него, искаше да я изпрати до дома й, а после щеше да си вземе такси. Знаеше, че тя ще го покани, но планираше да каже „не“ — по-добре да започне съвсем бавно. Този път само целувка, но както трябва. Мина му през ума, че сигурно имат собствен апартамент. Когато тя застана на стълбите на къщата — пет етажа на изток от Пето авеню — решителността почти го напусна.

— Ти живееш тук?

— Да. — Тя го гледаше как се бори със страха.

После той се засмя от сърце.

— В цялото това нещо?

Тя се засмя с него — сладък, мек смях, спокоен и чист като лед. Той погледна нагоре към огромната стара каменна постройка и осъзна, че нещо — къщата, смехът й — нещо го възбуди.

Придърпа я към себе си и тя усети ерекцията му през дрехите и направо там, на стъпалата, посегна към него като дете.

Той чу въздишката й, когато го докосна, после я целуна. Очите й бяха затворени, той видя сълзи в ъгълчетата. Погледна, докато я целуваше, към улицата, където чакаше огромната черна кола.

— По-спокойно — измърка той, — по-спокойно, бейби.

Точно тогава някой светна външната лампа. Резбована дървена врата се отвори зад стъклената.

— Вие ли сте, мис Дженифър?

Марвин повдигна рамене, усмихна се и отстъпи.

— Да, Албърт, аз съм. Сега влизам. — Вратата остана отворена. Една мъжка фигура се показа осветена отзад от полилея в хола. Зад него Марвин видя полиран мраморен под, в който рефлектираше светлината от кристала.

— Следващата събота? — Марвин знаеше, че това е въпрос от любезност. Тя би се срещнала с него, когато той поиска.

— Следващата събота? — Защо не утре, искаше да попита тя, или в понеделник? До следващата събота имаше много време!

 

 

Беше вече почти светло, когато тя успя да заспи и минаваше единадесет, когато се събуди. Ръката й още помнеше твърдостта му и тя си помисли, че устните й изглеждат малко подпухнали. Никой не я беше целувал по устата преди.

Закуската отдавна беше свършила, но Албърт реши, че тя ще иска това, което обикновено поръчваше в събота — овесена каша, яйца, бекон, домати, и тръгна към кухнята.

— Албърт. — Тя гледаше надолу към бедрата си. — Донеси ми само малко кафе, препечена филия и портокалов сок.

Не си бяха определили време и място за среща. Тя не знаеше дори, дали той има телефонния й номер. Ами ако забрави? Реши, че ще чака до петък и ако той не й се обади, щеше да му се обади тя — беше твърдо решила. „Да те взема ли?“ — щеше да попита. И той щеше да въздъхне с облекчение. „Благодаря на бога, че се обади. Не знаех как…“

— По дяволите! — Тя каза това на глас. Албърт, който се връщаше с таблата, се направи, че не чува.

Марвин нямаше да има никакъв проблем да намери телефона й, от Джон или Елън…

— Извинете, мис. — Пак беше Албърт. — Мистър Рос ви търси по телефона.

Тя скочи толкова бързо, че бутна чашата с кафе, остави Албърт да чисти и смутена изтича в антрето до телефона.

— Здрасти, бейби. Добре ли спа?

Мисис Коулман гледаше. Дженифър бутна вратата да се затвори с крак.

— Не съвсем. Не можах… — Как можеше да му го каже: … не можех да забравя чувството да те усещам до себе си, в ръката си. Още го чувствам… и устата ти…

— Не можа какво? — попита той.

— Не можах да заспя отначало.

Последва пауза, после:

— Какво ще правиш в понеделник следобед?

Нямаше да се наложи да чака до събота.

Той продължи:

— Последният ми час свършва в три. Нямам нищо за след това. — Кино в късния следобед? Или просто кафе, може би, може би той ще я покани у тях, но не можеше да го каже просто така. Трябва да има някакъв предлог, трябваше да продължат играта още малко… — Спомняш ли си какво ти казах за Чинг? За изследванията?

Тя помнеше.

— Какво ще кажеш да дойдеш с мен в групата по парапсихология? Нищо особено, просто ще седиш там, най-много един час.

Нито дума за събота, за това, че иска да я види. Тя се опита да звучи весело.

— Разбира се. — Знаеше, че жадува за това — със сигурност беше по-добре, отколкото да прекара цялата седмица, питайки се дали ще й се обади. Той каза точно къде и по кое време, а после — „Довиждане“.

Звучеше съвсем нормално, не беше уплашен, не искаше да се отърве от нея. Но и едва ли нетърпелив. Тя стоеше в затвореното антре, със слушалката в ръка, в продължение на доста време. Накрая затвори и отиде да потърси майка си.

— Здравей, скъпа. Спа до късно. — Кейт стоеше в стаята си, заобиколена от неделните вестници. Занимаваше се с кръстословиците, които винаги оставяше за накрая. Стаята беше изпълнена с дим, на пода до нея имаше пълен пепелник.

— Да, скъпа? — Малко нетърпеливо, когато Дженифър не каза нищо. Неделните сутрини бяха почти единственото време, което Кейт имаше за себе си и тя ги пазеше колкото можеше по-неприкосновени.

Дженифър отвори уста. „Помогни ми“, искаше да каже тя, „помогни ми, мамо. Ако го загубя ще умра, а знам, че има нещо нередно — и той го чувства, всички го чувстват — кажи ми това, което знаеш.“ Не излезе никакъв звук. Кейт я гледаше, губейки интерес.

— Дженифър, кажи нещо, или си затвори устата. — Тя съжали в момента, когато го изрече. Започна да се извинява, когато интеркомът иззвъня. Кейт отговори.

— За теб, Дженифър. Мистър Рос.

Дженифър грабна телефона — тя не можеше да излезе от стаята, за да говори с него, това би означавало твърде много въпроси.

— Да, Марвин.

— Слушай, забравих да ти кажа преди, но събота вечер си остава, нали?

— Разбира се — много безгрижно, но Кейт наблюдаваше и видя цвета на бузите й и светналите й очи.

— Просто исках да бъда сигурен, бейби. Не искам да бъда оставен на сухо.

— Да останеш на сухо?

— Не искам да си уредиш друга среща.

Тя се запъна:

— Не, да — някакви глупости, после каза довиждане.

— Какъв необикновен разговор — каза Кейт. — Момчето, с което беше снощи ли се обади?

— Не е момче, мамо. — И изведнъж съвсем уверена в себе си: — Той е над тридесет.

Кейт си помисли, че очите й изглеждат твърде блеснали, твърде възбудени.

— Защо не го поканиш на вечеря в събота? Покани и Елън и Джон Кранстън, също.

— Ние можем да имаме други…

— Да, мисля, че би било много хубаво. Не сме виждали Елън отдавна, а мистър Рос сигурно ще се радва да се запознае със семейството ти. — Кейт знаеше, че мистър Рос би се радвал на това най-малко, но маниерите на Дженифър бяха неясни и тя много искаше да се срещне с мистър Рос. Беше заложено много — разбира се за Дженифър, но вероятно и за момчето. Беше минало много време от случая с Киърни, но Кейт знаеше, че нищо не се е променило. — Да, скъпа, мисля, че ще настоявам. — Тя я гледаше много отблизо. Дженифър се опита да не изглажда нещастна. — Обади се на Елън сега, преди да е имала възможност да си направи други планове, предполагам, че мистър Рос, определено, е свободен.

Елън прие веднага, както винаги. Дженифър си помисли, че тя обича да показва семейство Лист като нейни близки приятели.

— Марвин също ще бъде, Ели.

Тишина.

— Ели? Казах…

— Чух. Как стана?

Тя трябваше да каже на Елън, на някого, всичко за това.

— Случи се снощи. О, Ели, всичко се случи снощи.

— Всичко?

Тонът й спря Дженифър. Нещо скрито зад думата, нещо режещо ухото й. Тя инстинктивно се прикри.

— Е, може би не всичко.

Елън знаеше, че е облекчена повече, отколкото беше искала. Тя се върна към разговора, като направи гласа си по-лек и приятелски.

— Нещо трябва да се е случило, бейби. Поне така се надявам — може би малко натискане тук и там…

Дженифър беше толкова облекчена от смяната на тона, че започна да разказва всичко.

— Той ме целуна, Елън, наистина ме целуна и ми позволи… — Лицето й ставаше червено и горещо. — Не мога да го кажа по телефона.

— Няма значение, бейби, мисля, че мога да си го представя. — Двете се засмяха и уговориха плановете за събота, после затвориха.

Всичко беше нормално. Но Дженифър не би могла да разпознае израза по лицето на Елън, когато тя затвори телефона. То имаше измъчен вид. Елън можеше да си представи Дженифър толкова ясно, като че ли беше там. В тази невероятна стая, която Кейт беше обзавела с толкова пари, колкото бащата на Елън печелеше за една година. Легло с балдахин, докарано от някакво чичово имение в Уинтърхейвън, часовник Уилард, който дядо й беше имал в това, което Лист наричаха „старата къща“ — голяма сграда на Пето авеню, която беше разрушена, когато Том реши, че не може да си позволи да не построи собствена къща. Покритието за пода Том беше докарал от Франция за своето „малко момиче“, покривките бяха ръчно бродирани от Нантъкет, покривката на леглото и огромния, античен китайски килим бяха подходящо боядисани в синьо, за което Елън мислеше, че подхожда само на стъкло. Дженифър можеше да излезе от невероятната стая в коридора, стените на който бяха окачени с картини, а пода с паркет, по малките стълби към огромния мраморен коридор на входа под кристалния полилей. Тя притежаваше всичко това. Дженифър нямаше, зарече се Елън, да притежава и Марвин Рос.