Бари Ууд
Смъртоносен дар (12)

Глава първа

5 декември 1976

Ставитски се взира в подписа на Джон Старбък, докато буквите се размазаха пред погледа му. После обърна последната страница и затвори папката, приглаждайки твърдия картон с пръсти. Докладът не водеше до никъде, празнота.

Оставаха Ричард Чинг, който Елън Кранстън беше споменала и, ако изтеглеше празно и с Чинг… не искаше да мисли за това.

Обади се на Айра Стърн и му каза какво иска.

— Не ме интересува кой от вас какво прави, Айра. Чинг е бил в Колумбия преди двадесет години и може още да е там. Може би Гейлстън знае нещо за него, те са почти връстници. Гилбърт е Дженифър Гилбърт, тя е доктор по медицина в Рокфелерския университет — може би някой в Манхатън е чувал за нея.

— Щом е в Рокфелер — каза Айра, — някой сигурно знае нещо за нея. Рокфелер е на върха.

— Окей, окей. — Той още усещаше тежест в стомаха, когато помисли за нея и не желаеше да чува нищо хубаво за Дженифър Гилбърт. — Сега е само два и половина. — Удивително, помисли той. Само час и половина, откакто я беше видял. Но подмолното течение на страха като че ли завинаги беше станало част от него, той не можеше да си спомни как се чувстваше човек, без да я познава. — Искам всичко, което можеш да откриеш тази вечер.

— Изглеждаш разстроен, Дейвид.

— Да — разстроен. До довечера, Айра.

Керъл го чу още щом влезе и изтича в коридора, преди да си е свалила палтото.

— Какво се е случило, скъпи? — Тя застана на вратата. — Дейвид, изглеждаш ужасно. Какво се е случило?

Той се насили да се усмихне.

— Мисля, че е от нещо, което съм ял.

Тя беше до него, коленичила, палтото се беше надиплило на пода и тя посягаше към него. Той се отпусна в ръцете й, опасно близко до сълзите. Преглътна отново и отново. Най-после беше способен да говори повече или по-малко с нормалния си глас.

— Ядох на обяд нещо ужасно. — Той знаеше, че я плаши — обикновено нищо не пречеше на храносмилането му и тя съзираше сърдечна слабост или рак при всяко физическо неразположение, но той не знаеше какво друго да каже. Тя се опита да го придума за лекар, но той отказа, така че тя реши да му даде пептобисмол и нейното универсално лекарство — топла баня с печена сода.

Повече за да й помогне да забрави безпокойството си, а не защото наистина се чувстваше безпомощен, той й позволи да го съблече. Но ръцете й, дърпайки ризата, панталона, а после и бельото, го възбудиха. Той си помисли, че тя също е възбудена и се отпусна по гръб, гол, напряко на леглото и я придърпа към себе си. Тя натежа, както винаги се случваше, когато искаше да се любят, и двамата се заеха с нейните дрехи.

Той обикновено беше внимателен любовник и започна съвсем нормално, галейки гърдите и бедрата й, както винаги малко изненадан от това колко много все още обича да я гледа и усеща. Но изведнъж се почувства прекалено възбуден, за да чака, докато тя стане готова и почти против волята си, обладан от някакво ново чувство, се отпусна върху нея, без да обръща внимание на въздишката й при внезапното му нахлуване в нея. Той не можеше да спре, защото вече беше твърд, прекалено твърд за удоволствие — оргазмът продължаваше и продължаваше, докато той помисли, че нещо вътре в него ще се пречупи. И през всичко това, зад стиснатите си клепачи, той виждаше бледото, деликатно лице на Дженифър Гилбърт също със затворени очи, с устни, изтеглени над зъбите, този път не от гняв, а от удоволствие, като че ли тя споделяше неговия оргазъм.

 

 

Ставитски не можеше да повярва на това, което му казваше Стърн.

— Казвам ти, че цялата документация е изчезнала. Всички копия — рентгеновите снимки, снимките които аз направих, всичко! — Стърн звучеше, като че ли беше готов да се разплаче.

Ставитски искаше да изкрещи и да го разтърси. Но Гейлстън произнесе спокойно:

— Може би някой ги е взел да ги разучава.

— Не. Всеки, който би искал да ги вземе, за да ги разучава, щеше да вземе само едно копие и да се разпише за него. Но цялата документация за Робъртс липсва, дори картонът с кода. С изключение на DOA в кабинета, нямаме нищо, което да доказва, че Робъртс е бил в Манхатън, а още по-малко, че сме му правили аутопсия и че сме установили… това, което установихме.

Гейлстън се обърна към Ставитски.

— Можем ли да ексхумираме тялото и да направим наново рентгенови снимки? Ти все още имаш полицейското копие от писмения доклад, нали?

Ставитски се опитваше да се придържа към спокойствието на по-възрастния мъж:

— Имаме го, но не мога да взема разрешение от съда да изкопаем Робъртс — не и заради някакви изгубени снимки.

— Те не са изгубени — възрази Стърн. — Някой ги е взел.

— Мисля, че имаме работа с параноя, господа. На кого са му притрябвали? Кой дори знае къде се държат, или какво означават?

— Друг лекар би бил наясно с тези неща, докторе. Един лекар знае и нещо повече — например, без рентгенови снимки и фотографии, колко струва писменият доклад?

— Нищо, дори Айра и аз да се закълнем, че сме го видели — нищо.

— Един лекар щеше да знае и това.

— Предполагам, че имате предвид някой лекар.

— Да, д-р Дженифър Гилбърт. Айра, какво откри за нея?

— Не много — каза Стърн. — Един познат от Мемориал, един вид наблюдател на славата, е чувал за нея. Казва, че тя е хематолог и експериментатор, занимава се главно с левкемия. Направила е две наистина важни клинични изпитания, които са извършени в Мемориал, но той мисли, че самата тя никога не се е занимавала с клинична работа. Само фундаментални изследвания — как реагират клетките на химикалите и т.н.

— Сигурен ли си, че тя не е лекувала никакви пациенти? — попита Ставитски.

— Не, само клетки, мишки и лекарства.

Ставитски изпита облекчение. Мисълта тя да се грижи за деца, болни от левкемия…

Гейлстън го наблюдаваше много внимателно. Той постави чашата си с кафе с чисто дъно върху сухата чинийка и се наведе над масата към Ставитски:

— Изглежда мислиш, че д-р Дженифър Гилбърт е взела документацията на Робъртс — много странно, защото единствената причина, която би имала да направи това е, да е имала нещо общо със смъртта на Робъртс. Което, доколкото знаеш, капитане, е невъзможно.

— Какво искаш да кажеш с това „доколкото аз знам“? Да не би ти да знаеш нещо, което аз не знам?

— О, твърде малко неща, предполагам.

Усмивката на Гейлстън се разшири, сбръчквайки още повече недоброжелателното старческо лице.

— Много неща, едно от които може да се отнася към този случай, или поне д-р Чинг мисли така. Но преди да навлезем в това, искам да знам ти какво подозираш, ако това е точната дума, за д-р Гилбърт.

— Не знам какво подозирам, просто… — Не му беше приятно да го произнася отново, да го мисли отново, но нямаше друг начин. — Има нещо нередно, наистина нередно.

Той им каза всичко; всичко, което се беше случило от миналия петък — сцената с Рейнс, разговорът му с Уилям Гилбърт, с Елън Кранстън и това, което тя е казала за Чинг и най-накрая им каза за Дженифър Гилбърт. Той описа какво му се е случило в столовата на Рокфелерския университет, колкото можеше по-внимателно и безстрастно. Каза им дори за момчето, умряло в Нантъкет, въпреки че тази история звучеше твърде странно.

Докато говореше, той осъзна колко мъгливо звучат подозренията му и той наблюдаваше другите мъже за признаци на разсейване. Но те слушаха, без да го прекъсват и когато той описа страха и прилошаването, които е усетил в присъствието на Дженифър Гилбърт, Стърн наведе глава, като че ли не можеше да понася да слуша за това, докато Гейлстън се наведе още повече, а очите му блестяха.

Той очакваше възраженията им, Гейлстън да се отклони от историята и да затърси факти. Но нямаше никакви възражения — те изглеждаха убедени, като че ли бяха повярвали в мистерията, като че ли искаха да й повярват.

Гейлстън стоеше, сякаш заслушан. Очите му бяха присвити, наблюдаващи. „Той й подхожда — помисли Ставитски. — Тя не би могла да направи това на него.“

— Защо го усукваш, капитане? — почти прошепна Гейлстън.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ставитски.

— Намекваш за това, намекваш за онова. Защо просто не го кажеш — мислиш, че Дженифър Гилбърт го е убила. Така ли е, капитане?

— Да, докторе, точно това мисля.

— Но как? — попита Стърн. — Робъртс е едър мъж, а даже и да не беше, как някой би могъл…

— Точно това трябва да открием, нали? — прекъсна го Гейлстън. — Добре, капитане, да обобщим. Знаем кой, със сигурност знаем — защо. И какво, ако можем да го докажем? Тя все още е в правото си да го направи — той е нахлул в къщата й, убил е кучето й, ударил е съпругът й… О, освен това е имал и оръжие.

Ставитски кимна.

— Тогава къде е престъплението? Каква е работата на полицията тук?

— Никаква. И ако тя го беше наръгала или застреляла, или го беше пребила до смърт, щях да съм забравил цялата история. Но аз вярвам, че тя е направила това, което ми описвате. Вярвам, че тя е извършила невъзможно убийство, или убиване, както искате го наречете.

— И ако го е направила, теб какво те засяга? — Гейлстън не просто го разпитваше, той наистина искаше да знае какво мисли Ставитски. — Има стотици ненаказани убийства всяка година, може би повече, отколкото аз знам. Защо това напълно справедливо убийство те разстройва толкова, независимо как е извършено?

Ставитски подбираше внимателно думите си и говореше бавно:

— Първо, докторе, аз просто съм любопитен, повече любопитен, отколкото всичко друго. Трябва да знам какво се е случило. Това все пак е моя работа, аз винаги съм бил добър в работата си. Винаги съм бил способен да сглобя късчетата. Но в смъртта на Еймъс Робъртс те просто не пасват. Невъзможно, сам казваш, а аз ти вярвам. Така че, докторе, моето любопитство и нуждата да сложа ред в нещата ме карат да се убедя, че има някой, който чупи вратовете на хората, без да ги докосва. Каквато история да мога да открия, каквото разрешение да мога да измисля, дори единствено този факт изисква нещо от мен.

— Като пазител на нашата безопасност? — Гейлстън почти се беше озъбил.

— Не, кучи сине! — извика той. Скочи и се наведе през масата към Гейлстън, доколкото можеше. Мускулите на челюстта му потрепваха, гласът му отново беше станал дрезгав. — Изправен съм пред някакъв вид… — Той търсеше думата. Не бъркотия, не беше това думата — хаос, това е. — Някакъв вид хаос, който просто нахлува в живота ми и във вашия, независимо дали го искате, или не.

Стърн беше смутен, но Гейлстън просто седеше тихо и гледаше Ставитски. Ставитски се отпусна обратно в стола си, краката му трепереха. „Хаос — помисли той. — Какво ме е грижа, какво по дяволите ме е грижа? Какво правя аз?“ Сега той искаше да забрави всичко. Но на глас каза:

— Съжалявам, не исках да си изпускам нервите.

— Да, това наистина е проблем — съгласи се Гейлстън, като че ли не беше имало никакво избухване, — но може би имаме някаква нишка. Ненормална, мисля, но все пак нишка. Виждате ли, аз намерих известна информация за д-р Чинг. Той е седемдесетгодишен, професор по физиология в Колумбия, с много добри препоръки. Преди двадесет години е бил въвлечен в някакви изследвания по парапсихология. Много престижни изследвания — гранд на Форд — такъв сорт неща. Съвсем не лунатизъм.

— Парапсихология. — Думата отначало не беше съвсем ясна на Ставитски.

— Преди да попиташ, Дейвид — Гейлстън вече му беше простил за избухването, — това е един вид обобщаващ термин за паранормалните явления — телепатия, спиритизъм, местене на предмети и т.н.

Паранормални явления… — Елън Кранстън беше казала истината поне за това.

— Днес следобед в библиотеката прегледах заглавията на всичко, което Чинг е написал за последните двадесет и пет години. Има едно нещо, което може да представлява интерес за нас — доклад от 1954 година върху нещо, което той мисли, че е някакъв вид проникване. Проникването е само един аспект от неговите изследвания и включва само един обект. — Ставитски се напрегна. — Но то е, или поне той така твърди, изненадващо. И дори при такова студено нещо като заглавието на кратко изложение, може да се каже, че човек се вълнува.

— Какъв вид проникване?

— Не знам. Цялата работа никога не е била публикувана, което също е изненадващо. Но нещо трябва да се е случило през 1954, тъй като Чинг повече нищо не е публикувал по тези въпроси. Най-последната му работа, няколко месеца по-късно, е върху психосоматизма.

— Къде е той сега?

— Още е в Ню Йорк. Сега е пенсионер. Преди две години председателства голяма, много престижна конференция по психосоматизъм на рака, така че продължава да се занимава с това.

— Докторе, вече минава девет. Искам да позвъниш на Чинг и да го попиташ дали можем да се видим тази вечер. — Това не беше молба и Гейлстън се засмя.

— Капитане, ако добавиш „моля“, ще си помисля.

Ставитски се усмихна:

— Моля.

 

 

Мисис Чинг им отвори вратата. Тя им кимна без да каже нищо и ги поведе по дълъг тесен коридор, от двете страни на който имаше затворени врати и в стая, която излизаше към нещо, което трябва да беше градина, но беше твърде тъмно, за да се види навън.

Д-р Чинг стана от бюрото си, за да ги посрещне. Последваха представяния и мисис Чинг се появи с един допълнителен сгъваем стол. Минаха няколко минути, докато се настанят, после мисис Чинг се върна отново с табла с чай. През повечето време, докато наливаше чая, всеки отпиваше и измърморваше благодарности. Мисис Чинг кимна отново и все още без да проговори нито дума, напусна стаята.

— А сега, господа — тънкият сух глас на д-р Чинг нямаше и следа от акцент. — Телефонният ни разговор беше много потаен и ако компанията ви не включваше най-добрият патолог в Америка — Чинг кимна към Гейлстън, който му кимна в отговор — и шефът на Нюйоркския отдел „Убийства“ — той не кимна към Ставитски, — не мисля, че бих се съгласил да се срещнем така скоростно. Късно е, и въпреки че ви предлагам всяка любезност, бих оценил, ако сте кратки в обясненията, доколкото е възможно.

Той се усмихваше любезно, въпреки предупреждението да бързат.

Вероятно, помисли Ставитски, той е също толкова щастлив от прекъсването на рутинната си работа, както и останалите трима в стаята.

Ставитски реши да не губи време.

— Д-р Чинг, аз разследвам убийство. — Той разказа всички обстоятелства. После Стърн описа резултатите от аутопсията. Чинг продължаваше да се усмихва, но главата му продължаваше да стои наклонена на една страна. Той внимателно слушаше. Когато Стърн свърши с описанието на аутопсията, Чинг се обърна към Гейлстън:

— Всичко ли е истина, докторе?

— Всяка дума — отговори Гейлстън.

За момент никой не проговори и Ставитски реши да се намеси.

— Д-р Чинг, мисля, че познавате един от хората, които са замесени. Името е Гилбърт, Дженифър Гилбърт. Лекарка е.

Чинг започна бавно да клати глава, като че ли искаше да каже „не“, но не беше сигурен.

Ставитски продължи:

— Може би я знаете по моминското й име — Лист.

Главата на Чинг спря да се движи. Той седеше замръзнал — усмивката му беше празна гримаса, опъваща лицето. Тримата мъже го чакаха да заговори. Нищо не се случи. После той наведе глава, като че ли да я държи изправена беше твърде голямо напрежение и попита тихо:

— Била ли е Дженифър Лист с човека, който е умрял — искам да кажа, в една и съща стая?

— Да — каза Ставитски. — Обирали са нейния апартамент.

— Възможно ли е да е било инцидент? — попита той Гейлстън.

— Инцидент? Не. Все още не мога да повярвам, че се е случило, но има голяма доза, е, един вид прецизност.

— Тогава — попита Чинг, — бихте ли казали, че това е „направено“, наистина „направено“?

— Ако въобще трябва да кажа нещо, тогава да, бих казал, че е „направено“.

Най-после Чинг вдигна глава и ги погледна. Усмивката си беше отишла.

— Дженифър Лист. — Той произнесе името й с въздишка. — Мислех, че съм свършил с това, мислех, че никога няма да чуя името й отново.

Той спря. Всички седяха неподвижно, после той продължи.

— Ще ви кажа какво се случи, но първо искам да знаете, че се опитвах да го спра. Опитах се да го предупредя, господа, наистина се опитах. Но той не искаше да слуша. И се стараех да не обвинявам себе си за онова, което се случи. Но с течение на годините… — Гласът му пресекна. — Господ ще ми прости — каза накрая той.

Последва неловка тишина. В стаята стана хладно и Ставитски усети, че започва да трепери. Стърн гледаше в краката си, размърда ги, загледан в пода. Гейлстън седеше като камък, очите му изцяло бяха вперени в Чинг. Някъде в къщата часовник отброи половин час. Трябва да беше десет и половина, помисли Ставитски, но времето сега нямаше значение — нямаше никаква причина за бързане, той не искаше да чуе това, което Чинг се канеше да каже. За момент те всички бяха още в безопасност и той искаше да продължи този момент, да продължат да седят тук тихо в студената стая.

Може би, помисли той, може би още не е прекалено късно, можем да си тръгнем сега, не сме длъжни да чуем…

Но Чинг заговори без да спира. Часовникът удари единадесет, после единадесет и половина. Той им каза всичко, което можа да си спомни за Дженифър Лист от първия ден, когато я срещна и всичко, което беше чул за нея от Марвин Рос и Крис Хейнис. Спря се на всичко, което знаеше и подозираше и накрая им каза как е обвинявал себе си в продължение на тези години за това, което се е случило с Марвин Рос.

 

 

Дженифър нямаше къде да скрие папката. Не можеше и дума да става да я занесе у дома — някой можеше да я намери, Уилям можеше да я намери. Освен това Рокфелерския университет беше повече или по-малко обетована земя и администраторите не биха искали полицията да се върти наоколо и да души за някакъв доклад за аутопсия и да безпокои директора на експерименталната хематология, която всъщност беше Дженифър Комптън Лист Гилбърт.

Тя отвори папката, извади рентгеновите снимки и ги сложи на флуоресцентния екран. Удивително. Тя никога не беше виждала подобно нещо. Чудеше се какво ли беше правил с тях великият доктор Гейлстън. Тук имаше истински проблем за съдебната медицина — и тя можеше да си представи как би се почувствал той, когато открие, че са изчезнали. Не че всъщност имаше някакво значение, защото отговорът не беше в папката. Разбира се, той не го знаеше, нито пък капитанът.

Капитанът…

Като че ли той още беше тук, наблюдавайки я, и тя бързо прибра рентгеновите снимки в папката и я бутна в чекмеджето. Не трябваше да взима доклада, това само щеше да го накара да действа по-бързо — глупаво, глупаво, каза си тя. Но без доклада, без рентгеновите снимки, какво имаше той? Нищо, нищо, което тя да трябва да обяснява.

Все пак той беше по следите й — със или без доказателства. Четеше се твърде много воля в неговото хубаво, с твърди черти лице и много гордост. Той се беше почувствал зле в стола и се бе изплашил, но беше продължил борбата. Какво ли си беше помислил тогава? Какво си мисли сега? Как можа да загуби контрол така… да му позволи да види?

Той беше опасността, а не Гейлстън.

Освен ако…

Тази възможност съществуваше, винаги беше съществувала. Познатият извор на студ се отвори и бликна в съзнанието й. Мразеше това чувство, но то не си отиваше. Само ако я оставеше на мира. Но тя знаеше, че няма да го направи — студенината се задълбочаваше. Същото беше и вечерта, когато Робъртс умря и в деня, когато й казаха, че Хал Киърни е мъртъв и накрая дори и паметта на Марвин беше погребана в нея.

Марвин… Той беше по-възрастен от нея. Петдесет, петдесет и две? Ако беше жив…