Бари Ууд
Смъртоносен дар (22)

Глава трета

Хейнис сам отвори вратата на голяма стара къща в колониален стил.

— Капитан Ставитски?

Ставитски кимна и показа значката си.

— Помислих, че сте се загубили — каза Хейнис.

— Да. Не познавам много добре пътя през Кънектикът.

— Да влезем, тук е студено.

Хейнис взе палтото му и го въведе в голяма, ярко осветена стая. После се извини и остави Ставитски сам. В каменната камина беше запален огън. От двете й страни имаше две дълги канапета и Ставитски се отпусна в едното. Усещаше твърде голяма топлина от огъня върху лицето си, очите му натежаха и за момент се уплаши, че ще задреме. После Хейнис се върна с бутилка скоч, бутилка бърбън и сифон на една табла. Мистър Хейнис беше едър човек, почти колкото Ставитски и толкова рус, че миглите и веждите му изглеждаха почти невидими.

— Ще пийнете ли? — попита той.

Ставитски отказа.

— О, на служба, а? — попита несигурно Хейнис.

— Не. — Твърде рязко. — Трябва да карам дълго до Ню Йорк — обясни той. Искаше човекът да се отпусне и да заговори. — Но не ми обръщайте внимание, вие си пийнете.

— Да, добре… — Хейнис се поколеба, после си наля малко скоч с много лед и сода.

— А сега, капитане… — Ставитски видя, че Хейнис се опитва да изглежда невъзмутим. Той отпи голяма глътка и седна на канапето срещу Ставитски.

Ставитски бръкна в джоба си и включи касетофона, който носеше със себе си. Знаеше, че трябва да каже на Хейнис, че това, което говорят се записва. Това беше негово официално задължение, но вече не го беше грижа; правилата нямаха значение. Той можеше да контролира записването без да гледа и увеличи звука, за да компенсира това, че записва от джоба си.

— Както ви казах по телефона, мистър Хейнис, искам да обсъдим смъртта на Марвин Рос. — Рос и Киърни… и Рейнс. Питаше се колко време споменът за тялото на Рейнс ще го навестява. — Виждате ли, има известно несъответствие между информацията, която имах отначало и официалният полицейски доклад. — Спокойно, стой спокойно, придържай се към рутинни въпроси и не давай отговори. Стандартен разпит, каза си той, това е стандартен разпит.

— Защо са разтревожени за смъртта на Марвин точно сега? Това беше преди двадесет години и тогава на никого не му пукаше. — Проблясък на стар, полузабравен гняв.

— Не мога да ви кажа защо, но се нуждая от информация за това как е умрял Марвин Рос и кой е бил там тогава.

— Разказах на полицая — не мога да си спомня името му — цялата история. — Тогава защо го нямаше в доклада? — Господи — казваше Хейнис, — беше толкова отдавна… — Той поклати глава. — Полицаят записа всичко на пръв поглед съвсем внимателно. Не съм сигурен, че искам да се връщам към този случай. Струва ми се, че това е била най-лошата нощ в живота ми.

— Казвате, че той е записал всичко дума по дума?

— Е, не знам що се отнася до това, дали е дума по дума, но той записваше, докато аз говорех.

— Беше детектив лейтенант Чарлз?

— Да, той беше. Първо дойдоха двама униформени, после детективите. Но униформените останаха с тялото. Имаше и друг детектив с Чарлз — по-възрастен, струва ми се, но не си спомням името му.

— Гордън ли беше?

— Предполагам, не съм сигурен.

— Детектив Гордън е мъртъв от пет години. Чарлз е пенсиониран. — Хейнис кимна, като че ли смъртта на Гордън и уволнението на Чарлз са му били известни. И двамата стояха тихо, докато Хейнис си припомняше. Ставитски го наблюдаваше. Той видя да изплува старата мъка, вече не толкова остра, но все още реална. Хейнис е бил там в същата стая с нея, могъл е да я докосне, ако поиска. Ставитски се запита как ли е изглеждала преди двадесет години.

— Можете ли да ми кажете как се случи?

— Тя го уби. — Той за пръв път погледна в очите Ставитски.

Някъде в къщата някой, вероятно едно от децата, изключи радио или грамофон. В тишината огънят изпука и нервите на Ставитски подскочиха при този звук.

— Тогава им го казах — продължи Хейнис. — Те, разбира се, не ми повярваха.

— Казал сте им, че тя го е убила?

— Точно така.

— Как го уби, мистър Хейнис?

Хейнис стана и отиде до камината.

— Не знам. Мислил съм за това отново и отново, но не разбирам.

— Тогава как можете да бъдете сигурен?

— Сигурен съм. Защото го видях да се случва и го знам така сигурно, както знам каквото и да било друго. — Хейнис знаеше — като Чинг. „Казах ви това, което знам.“ Двама от тях знаеха.

— Какво точно се случи?

— Няма ли го в доклада?

— Искам да го чуя от вас.

Хейнис въздъхна.

— Наистина ли е важно?

— Много важно.

— Той се канеше да се ожени за нея… Не просто планираше, мисля, че искаше. Господи, не знам, но той дори се беше влюбил в нея.

Известно време Хейнис говореше стеснително, запъваше се от време на време, замълчаваше, за да потърси думите. Но скоро историята ги увлече и двамата. Стеснителността на Хейнис изчезна и той говореше толкова ясно, че Ставитски започна наистина да ги вижда. Рос, хубав, интелигентен, външно самоуверен, но винаги в съревнование — преди всичко с жените.

— Той един вид ги побеждаваше — разказваше Хейнис. — И независимо колко време му отнемаше, не съм виждал жена, която да му е устояла, това беше за него всичко. Той ги караше да продължават, забавяше, после отново, докато те се разтреперваха безпомощни.

После се хванал с Лист. Според Хейнис той искал да победи и тях, но най-вече дъщеря им. Ставитски започна да си представя и нея. Независимо от старата омраза на Хейнис, той започна да я вижда такава, каквато е била преди двадесет години — самотна, отчаяно самотна…

— Елън Оливиери беше единствената й приятелка. И момичето беше девствено, Марвин беше сигурен в това. Но работата не беше там — той бе притежавал много девственици и казваше, че не ги харесва особено. Но нея я искаше. Искаше я повече, отколкото той самият съзнаваше. Виждах го съвсем ясно.

Ставитски можеше да го слуша цяла нощ, докато Хейнис разказваше за Дженифър Лист, но той се опитваше да чуе думите, без да си представя картината, която те описваха. Чувстваше се неудобно да седи спокойно, докато Хейнис описваше как Рос й е свалил дрехите и я е положил на леглото. Хейнис му каза за неуспеха на Рос, за отчаянието, за обидите, с които я наричаше. Разказа как Рос е хвърлил вазата.

— … и стаята като че ли започна да пулсира, като че ли всичкият въздух беше изсмукан от нея. Не, не е точно така, не мога да опиша усещането. — Ставитски познаваше усещането много добре, но не каза нищо. — И тогава въздухът беше изчезнал… като че ли беше изчезнал. Не можех да чуя нищо и, о, господи, не можех да се движа. Марвин се бореше, а аз не можех да му помогна. Устата му беше отворена и не знаех дали се опитва да си поеме въздух, или крещи, защото не можех да чуя нищо, но той беше притиснал ръцете си към гърдите. После протегна едната си ръка — може би се опитваше да отблъсне нещо. Сигурно беше паднал на леглото и повече не го виждах. Тя тръгна. Не можех да се помръдна, но знаех, че той се е строполил на леглото. После тя се поклони.

— Тя какво?

— Поклони се като пред публика, нали разбирате какво имам предвид? И когато направи това, всичко отново стана нормално. Можех да чувам отново, да се движа. Изтичах в стаята да му помогна. Изблъсках я от пътя си се опитах да го вдигна. Но беше твърде късно. Той беше мъртъв.

Дженифър Гилбърт като младо момиче, гола, се покланя. Можеше да си го представи. Само косата, която падаше през лицето й, сега беше изпъстрена със сиво.

Той се размърда.

— Окей, Хейнис, как го уби тя? Вие дори не казахте, че го е докоснала.

Хейнис отново седна, подпря лакти на коленете си и отпусна ръцете си между краката. Погледна към пода и почти прошепна.

— По дяволите, по дяволите — това е въпросът. Не знам. Просто не знам.

— Тя не го докосна?

— Не видях да го докосва.

— И на него нямаше белег?

— Не, нямаше, освен на крака, където трябва да се е ударил в леглото.

— Тогава как…

— Не ме питайте пак. — Хейнис повиши глас. — Казах ви, че не знам. Но ако искате да зная какво мисля — мисля, че тя помисли той да умре.

„Направено — беше казал Гейлстън, — това е направено.“

Двамата мъже се гледаха един друг, Ставитски се опитваше да изглежда шокиран.

— Наистина ли вярвате на това, което току-що ми казахте?

— Да, вярвам го. Можете да приемете тази луда идея и да си я наврете отзад.

— Окей, окей, по-кротко, мистър Хейнис. Просто питам. Вие се опитахте да помогнете, нали? — Хейнис кимна. — И когато видяхте, че не можете, какво направихте?

— Опитвах се дълго, след като тя спря.

— Искате да кажете, че тя се е опитвала да ви помогне да го спасите?

— Точно така, но не се стараеше особено и твърде бързо се отказа.

— Мислите ли, че можехте да го спасите, ако тя се беше постарала повече?

— Не. Мисля, че беше мъртъв, когато започнахме. След това се зае да се облича съвсем хладна, като че ли си тръгваше от парти. Кучка! После тя се обади в полицията, докато аз просто седях на пода до него.

— Тя се обади в полицията! — Отново полъх на паника. В това нямаше смисъл. — Ако тя го е убила, тогава защо ще се обажда в полицията?

— Не знам.

— Какво им каза?

— Просто, че е станал инцидент и че има мъртъв човек. Остави името си и адреса.

— Тя им каза името си?

— Да. Предполагам, че няма да ми се присмивате за това, което ви казвам.

— Убийците обикновено не се обаждат в полицията и не оставят имената си.

— Но спомнете си какво ви казах — по него нямаше никакъв белег. Тя знаеше, че няма да повярват на това, което им казвам, че съм видял. Както и вие не ми вярвате.

Ставитски искаше да му каже, че му вярва, че разбира, че той е почти също толкова безпомощен, както е бил Хейнис преди двадесет години, като се опитваше сега да й прикачи убийствата. Чинг се оказа прав. Хейнис беше казал истината, не беше пропуснал нищо. Това означаваше, че Чарлз и Гордън са лъгали. Защо?

— Не ми вярвате, нали? — Хейнис не беше ядосан. Не беше очаквал да му повярват.

— Просто продължете разказа, мистър Хейнис.

— Защо се интересувате толкова от нея сега? Не можете ли да ми кажете?

Ставитски си даде вид, че мисли, преди да отговори. Беше трудно да играе играта, защото той наистина искаше да каже на човека, да му даде удовлетворение, че е отмъстен след толкова много години и защото тогава би могъл да зададе на Хейнис и други въпроси — каква е била тя, колко далеч е стигнал Рос с нея, преди да се случи това и след това, след като той е умрял, как е изглеждала тя — как наистина е изглеждала? Хладна, триумфираща, уплашена — какво означаваше за нея да убие? Рейнс би трябвало да знае, Рейнс също я беше видял да убива. Рейнс можеше да му каже.

По дяволите! Въпросите, които искаше да зададе на Хейнис биха разкрили твърде много неговите собствени чувства по отношение на нея и по отношение на всичко това, а той все още не беше готов. Определено не и пред непознат.

— По дяволите!

— Какво има, капитане?

Не беше осъзнал, че го е казал на глас.

— Бих искал да ви кажа, мистър Хейнис, но не мога. Но ви уверявам, че не ви прахосвам времето. — Имаше твърде много хора, които знаеха. Твърде много хора, за които той беше, един вид, отговорен. Не искаше да добавя още към тях. — Продължавайте с историята. Какво направи тя, след като извика полиция?

— Отиде си — просто излезе. Полицаите дойдоха след десет минути и, предполагам, че останалото го знаете.

— Предполагам, но искам да го чуя от вас.

Хейнис въздъхна.

— Казах им точно това, което казах и на вас. Те не ми повярваха, но се обадиха на детективите. Когато те пристигнаха, отново разказах историята. Бяха учтиви, слушаха, но също не ми повярваха. После предполагам, че съм бил малко възбуден и започнах да крещя как може да не обръщат внимание. Наругах ги, че оставят убиеца да си отиде свободен, без дори да проверят. Казах, че трябва да направят аутопсия на Марвин — може би го беше отровила или нещо подобно. Но знаех, че не е.

— Откъде знаехте?

— Защото тя го искаше толкова много. Виждах го.

Искала го е, тя го е искала. Искаше му се да попита Хейнис как е разбрал това. Дали по израза на лицето й? По начина, по който е легнала на леглото? По това как е докосвала Рос? Как му е позволявала да я докосва? Това беше несигурна почва, трябваше да прескочи тази част.

— Окей. — Гласът на Ставитски беше дрезгав. — Съгласиха ли се да направят аутопсия?

— Като че ли да. По дяволите, аз бях много бесен и може би те не бяха помислили за отрова. Както и да е, обадиха се у тях, казаха, че ще я разпитат. Но мисля, че просто ми се присмиваха. След около двадесет минути майка й се появи. Ужасно беше за нея…

— Почакайте една минута — прекъсна го Ставитски. — Нейната майка? Майка й дойде в апартамента ви посред нощ?

— Точно така. Чиста и спретната и о, господи, всички се представихме, като че ли бяхме на някакъв проклет коктейл. Тъкмо бяха изнесли тялото на Марвин, един час, след като дъщеря й беше лежала там на леглото, с разтворени крака, молеща да я начукат. И тогава дойде майката, ръцете й трепереха. „Как сте?“ По дяволите, капитане, беше смешно. — Хейнис спря и поклати глава. — Не, не беше смешно. Беше ми мъчно за жената. Но разказах всичко отново — вече за трети път, само че това беше най-лошият, защото говорех за дъщеря й, а жената не беше направила нищо лошо нито на мен, нито на Марвин. И разбирах, че това, което казвах, адски я нараняваше, въпреки че се контролираше. Но ще ви кажа нещо, капитане, колкото и откачено да звучи — тя ми повярва.

Ставитски се взираше в Хейнис.

— Тя ви е повярвала… — попита меко той.

После се усмихна.

Ето това беше. Майката! — толкова просто, защо не беше помислил за това? Какво би могло да бъде по-нормално, по-обикновено? Богатата дама плаща на ченгетата да не споменават за дъщеря й, опитвайки се да я предпази. После помисли за останалото и стана още по-ясно и по-ужасно, защото тя не просто беше повярвала на Хейнис за дъщеря си, беше му повярвала за това как е умрял Рос. Тя знаеше! Вероятно е знаела и за Киърни. И е платила на ченгетата, била е готова това да продължи. Как е могла! Но всъщност знаеше много добре как. Беше го виждал стотици пъти. Някакво невръстно копеле наръгва възрастна двойка, нарязва ги на парчета, продължава да ги ръга, дори след като са мъртви, докато двете тела започнат да изглеждат като нарязан бекон, открадва четиридесет и петте долара, които имат, за да изкара седмицата, и майка му знае, че това е истина, знае какво е направило това влечуго, но го защитава. „Не е моето момче, той беше вкъщи по това време, кълна се.“ И ако й повярват, тя оставя това да продължава. Без значение колко пъти, без значение колко мъртви, тя разказва все същата история.

За момент Ставитски се почувства слаб от омразата. Глупави, егоистични, корумпирани кучки. Техните деца бяха всичко, което имаше значение, нищо друго не беше реално. Смъртта не беше истинска смърт, Марвин Рос не беше истински мъртъв.

— Разбира се, тя не го каза — продължаваше Хейнис, — но знаех, че вярва на всяка дума, която произнасях.

— И после? След като й казахте и тя ви повярва?

— Нищо. Отидоха си и ме оставиха сам. Тя предложи на ченгетата да ги закара и те приеха. Това ме накара да се зачудя, защото мислех, че те бяха със собствени коли.

Разбира се, че са били.

— И така, те си тръгнаха заедно. По-младият каза, че ще държи връзка с мен. Но никога повече не ги чух. Но не бях свършил, поне не тогава.

— И тогава отидохте при шефа на Марвин?

— Да. Откъде знаете?

Ставитски сви рамене.

— Видях го на погребението — каза Хейнис. — Господи, беше ужасно. Струваше ми се, че майката на Марвин никога няма да спре да плаче. Марвин казваше какъв голям човек е Чинг, така че предположих, че той ще се запъне повече и след погребението отидох и му разказах всичко.

— Как реагира той?

— Той също ми повярва. Което адски ме изненада. Изглежда това имаше ужасен ефект върху него. Дълго време не казваше нищо — спомням си, че просто клатеше глава. Най-после изтърси проклетото нещо. Каза, че трябва да забравя всичко веднага, че не трябва да споменавам и дума за това повече. Че съм в опасност. Тогава се сетих. Щом тя е убила Марвин, можеше също толкова лесно да убие и мен. И ако продължавах да създавам неприятности, щеше да го направи. Господи, почти се надрисках, когато разбрах какво има предвид. Излязох си оттам колкото се можеше по-бързо и никога не гъкнах и дума за онзи случай… до тази вечер.

— Още ли се боите от това, което може да ви направи?

Хейнис седеше, загледан в празната чаша, после погледна към огъня. Сетне погледна към Ставитски.

— Да — каза тихо той. — Да, страхувам се. Мислил съм много за това през изминалите двадесет години и се страхувам до смърт. Но ще ви помогна да я хванете, ако мога. Само имайте предвид едно нещо, капитане.

— Какво? — попита Ставитски.

— Това, което може да направи на мен, тя може да направи и на вас.