Бари Ууд
Смъртоносен дар (6)

Глава трета

Вратата на асансьора се отвори и той видя малко, постлано с килим фоайе и голяма двойна врата — нямаше коридор, нямаше други апартаменти. Асансьорът остана там където е, с отворена врата и пазачът, наблюдаващ, докато някой пусне вътре Ставитски.

Ставитски натисна звънеца, под който една малка медна табелка дискретно обявяваше — ГИЛБЪРТ.

Едното крило на двойната врата се отвори от хубав, на средна възраст чернокож мъж, който носеше скъп, нов, тъмносин костюм.

— Капитан Ставитски? — Ставитски беше чувал този глас и преди, но не можеше да си спомни къде.

Ставитски показа картата си. Мъжът кимна към асансьора и Ставитски чу как вратата се затвори зад гърба му и асансьорът тихо забръмча надолу. Вратата се отвори широко, мъжът отстъпи настрани и Ставитски влезе в дома на Уилям и Дженифър Гилбърт — през мраморното фоайе и три стъпала надолу в хола.

Терасата беше тук, както беше казал Хокинс, зад огромни прозорци, които я ограждаха от трите страни.

Терасата представляваше градина, имаше камък, ограден от стена с цвят на слонова кост, дървета, и нещо като пътеки — сега всичко леко покрито със сняг. Никакъв намек за града отвън, само градина, небе и засипващ сняг. Самата стая сигурно имаше 50 фута дължина, мебелирана по начин, за който Керъл би казала „съвсем без стил“. И щеше да е права. Нищо в стаята не изглеждаше да е специално избирано. Мебелировката на Гилбърт явно бе принадлежала на родителите им, на прародителите и преди тях. Тя просто беше събирана през поколенията. Имаше няколко предмета, които вероятно бяха от самото начало, грижливо докарани от Англия, някъде през XVII век. Останалото беше наследство от триста години добър вкус и стабилни финанси. Ставитски беше ужасѐн. Той никога не си беше представял, че може да съществува такава стая, без хората да трябва да плащат, за да я видят. В средата й, изглеждайки малко дребен, без ни най-малко да се губи, стоеше мъж около петдесетте, облечен в почти износени дрехи. Ставитски бързо отиде към него, за да спести на човека неудобството от прекосяването на огромното разстояние, което ги разделяше. Но на средата на пътя Ставитски осъзна, че макар и Уилям Гилбърт да звучеше малко глупаво по телефона, той не беше неловък. Те се срещнаха някъде по средата и си стиснаха ръцете.

Цялата лява страна на лицето на Гилбърт имаше пурпурен белег и окото му беше почти затворено, голяма марлена превръзка покриваше скулата там, където кожата беше разцепена и зашита.

— С какво ви удари Робъртс?

— С пистолета. — Нямаше възмущение, нито молба за съчувствие, просто обикновено изречение. — Поръчах да сервират кафе в кабинета ми — продължи д-р Гилбърт, без да чака Ставитски да направи някакъв коментар за раната му. — Мисля, че ще се чувстваме по-добре там.

Ставитски го последва нагоре по широко извито стълбище до втория етаж и видя точно преди да влязат в кабинета, че стълбището продължава нагоре и че апартаментът има поне три етажа.

Кабинетът представляваше две стени, запълнени от пода до тавана с библиотеки, една с витрини и една с рисунки на стотици различни видове насекоми — някои извънредно красиви, а други гротескни, кошмарни същества. Всеки по свой начин, и Ставитски и Гейлстън, бяха прекрасни наблюдатели. Неговият талант и удоволствие от това бяха може би най-отговорни за това, че Ставитски се присъедини към полицията. Той се пилееше, разбира се и Ставитски често си мислеше, че по друго време и на друго място, той можеше да бъде един от най-големите детективи. Но без да съжалява, използваше дарбата си, когато може. Сега, седнал срещу Гилбърт в огромния удобен фотьойл, той гледаше внимателно и без да се срамува другия човек, отбелязваше детайлите и ги подреждаше почти незабавно по схема, която щеше да му каже много за Гилбърт и може би за жена му.

Уилям Гилбърт изглеждаше съвсем обикновен на вид, но погледнат отблизо — не беше. Носеше много старо спортно сако, ушито по мярка — туидът беше много тежък за тази страна и може би беше донесен от Англия — стандартните материи, които се внасяха бяха доста по-леки и фини за горещините на централна Америка. Но сакото имаше американска кройка, значи беше шито тук, преди около двадесет години, ако се съди по стила. Въпреки отличния плат и шев, беше твърде износено, за да стои добре. Но очевидно, Гилбърт отказваше да го изостави, така че някой беше поправял ръкавите — те бяха възкъси, което шивачът никога не би си позволил, и не скриваха протритите маншети. Лактите бяха грижливо покрити с парчета от велур, който беше по-нов от самото сако и илиците за копчетата бяха кърпени умело, но толкова често, че закърпването беше очевидно. Панталонът му, отново според стила, беше стар, макар и не толкова, колкото сакото и той беше видял същата грижлива ръка по ръбовете на джобовете (които винаги се протриват първи). Никой плат не можеше да издържи много на американското химическо чистене, но панталонът не беше много измачкан, така че е бил гладен вероятно на ръка и почистван колкото може по-рядко. Само спортната риза беше нова, от фин памук, с малък монограм, който едва се виждаше под разкопчаното сако — направен по поръчка, а Уилям Гилбърт не беше човек, който би си направил труда да си поръчва ризи.

Ставитски осъзна, че тъй като Гилбърт е богат, той може да си купи всякакви услуги, от които се нуждае. Но обувките му бяха истинско предупреждение. Те бяха твърде стари, но оставаха меки и блестящи от безкрайните лъскания. Гилбърт не беше излизал тази сутрин, тъй като обувките му не бяха навлажнени от мокрите улици, но бяха помътнели, така че явно не са били лъскани един-два дена. Прислужницата беше тук („Поръчах да ни сервират кафе“), а вратата беше отворена от прислужник. Само жена му не беше вкъщи.

Тогава, помисли Ставитски, тя му лъска обувките, кърпи му дрехите и си прави труда да му взима мерки и да му поръчва ризи.

В сивата светлина на снежната сутрин самият д-р Гилбърт изглеждаше пригладен и леко порозовял, лицето му, с изключение на неприятния белег, беше гладко и отпочинало. Всичко около него показваше, че се радва на внимателни грижи. Хранеше се добре със сигурност, но все пак беше достатъчно слаб. Ръцете му бяха гладки, ноктите добре оформени (отново жена му?) и излъчваше пълна, неарогантна лична самоувереност.

Ставитски искаше да отбележи по някакъв начин откритието си и каза преди да може да се спре:

— Жена ви много ви обича, нали?

Д-р Гилбърт без да се смути ни най-малко, произнесе с приятен тон:

— Да.

Ставитски искаше да протестира, искаше да каже, че неговата жена също го обича толкова, както жената на Гилбърт, но знаеше, че не е истина. За Гилбърт се грижеха лично, с внимание относно особеностите на неговата личност, нещо, което никога не би хрумнало на Керъл.

Гилбърт наля кафе от сребърната каничка в тънки порцеланови чаши и започна да разказва на Ставитски своята версия за това, което се беше случило.

Той не добави нищо към това, което Ставитски вече знаеше за сцената — Робъртс го е ударил, много силно, и Гилбърт е бил в безсъзнание, докато Робъртс е умрял и Дженифър Гилбърт е „оставила Рейнс да си отиде“. Ставитски всъщност искаше да знае за жената и той задаваше въпроси, опитвайки се да открие какво в добавка към грижите за мъжа й, формира характера на Дженифър Гилбърт.

Всичко, което научи беше, че те изглежда нямаха много приятели. Ставитски се опитваше да намери някои общи познати, някой друг, който може да я познава, с когото да може да поговори за нея. Със сигурност, той и Гилбърт се движеха в различни кръгове на обществото, но Ставитски имаше широки връзки сред политиците на града и спомена няколко имена, които трябваше да са познати на хора с положението на Гилбърт. Но и да бяха, Гилбърт не го показа, нито се възползва от възможността да обсъжда своите познати. Разбира се, това можеше да бъде просто сдържаност, но телефонът на бюрото на Гилбърт не позвъня нито веднъж и мястото имаше уединен вид.

Ставитски започна да вижда Гилбъртови като двойка, която живее отделно от света, съсредоточени в работата си, един в друг, и може би в кучето, до ужасното нахлуване в четвъртък вечерта. Но вероятно даже и това бе имало малък ефект. Витаеше нещо недосегаемо, свързано с Уилям Гилбърт. Някаква смътна неопределеност, която говореше за дълбока безчувственост към това, което става около него. Той не се интересуваше от съдбата на Робъртс и приятелите му, също както не се интересуваше от дрехите си.

Ставитски зададе само единия от двата въпроса, които беше подготвил и разбра, че трябва да си отиде.

— Къде бяхте вие и жена ви, когато те всъщност са нахлули?

— На път за вкъщи, от къщата на родителите на Дженифър. Ние ходим там всеки четвъртък на вечеря, и обикновено оставаме за бриджа. Но тъща ми се чувстваше уморена, поне аз мисля, че беше, и ние си тръгнахме рано.

— Някой от мъжете изглеждаше ли ви познат? Виждал ли сте някой от тях преди? — Това беше безнадежден въпрос. Гилбърт не би разпознал най-добрия си приятел и при нужда, а още по-малко някакъв портиер или работник, който е влязъл в апартамента му.

— Не, не мисля така — много неясно каза той. — Защо?

— Някой е знаел, че няма да си бъдете вкъщи — там обикновено стоите до по-късно, нали? — Гилбърт кимна. — Знаели са също тукашното разположение много добре. Някой от тях трябва да е работил тук, или да е познавал човек, който е работил тук.

— Ами, да — каза Гилбърт, — изглежда съвсем правдоподобно.

— Но никой от тях не е познат на вас или на жена ви…

— Не, не мисля, че Дженифър е разпознала някой от тях, поне не каза.

— Само още един въпрос и повече няма да ви безпокоя, докторе.

— О? — Д-р Гилбърт беше малко разочарован.

— Казала ли е мисис Гилбърт на някого за това, което се е случило?

Ставитски продължаваше да се надява на някаква следа, нещо което да го върне обратно към Дженифър Гилбърт. Без такава следа той трябваше да си тръгне от тази къща, без да знае къде да отиде, нищо за което да се хване и щеше да се срещне с нея невъоръжен. Помисляйки си това, той осъзна колко странно беше за него да мисли, че се нуждае от някакво въоръжаване.

— Сигурен съм, че е казала на мисис Кранстън. — Ставитски беше изненадан от тона на Гилбърт. Звучеше уязвен. — Тя й казва всичко.

Много уязвен. Когато Гилбърт беше споменал мисис Кранстън, той показа повече неприязън, отколкото когато говореше за Робъртс, Рейнс и Хокинс. По някаква причина д-р Гилбърт беше неспособен да игнорира мисис Кранстън. Тя беше…

— Най-добрата приятелка на Дженифър. Ходили са на училище заедно, израснали са заедно и така нататък.

Всичко беше казано много студено. Ревнуваше ли Гилбърт? Ставитски се питаше. Вероятно. Той изглеждаше човек, който не вижда по-далеч от носа си и може би мразеше всичко, което се набъркваше в отдадеността на жена му към него. От друга страна може би просто не харесваше тази жена. Във всички случаи, той даде на Ставитски следата, от която имаше нужда — най-добрата й приятелка. Може би тя знаеше за Дженифър Гилбърт повече, отколкото собственият й съпруг.

— Можете ли да ми дадете пълното име на мисис Кранстън и адреса й?

Гилбърт изглеждаше малко засегнат, но даде на Ставитски информацията.

Не остана нищо повече, за което да попита. Ставитски и Гилбърт си стиснаха ръцете и прислужникът се появи, за да изпрати полицая. Ставитски погледна назад и видя, че Гилбърт беше погълнат от нещо на бюрото си. Той вече беше забравил за посещението. След десет минути вероятно щеше да помни малко от последния час, а когато белегът изчезнеше, така че да не му напомня, сигурно щеше да забрави и целия епизод.

Чернокожият мъж придружи Ставитски по стълбите до външната врата. Ставитски отвори вратата, обърна се и протегна ръка. Сега вече знаеше къде е чул гласа на „прислужника“.

— Успех, Хокинс — каза той, — надявам се всичко да се оправи за вас.

Хокинс не направи никакво движение да се ръкува със Ставитски — спокойното му лице беше станало гневно, дори заплашително.

— Ще направите най-добре, ако се държите далеч от тези хора, полицай. Заради вас самия.

Гласът излъчваше същата пълна увереност, която Ставитски си спомняше от записа: „Защото той е дяволски човек“. И както и преди усети, че кожата на врата му настръхва.

Той погледна открито Хокинс:

— Защо заради мен? Кой може да ми направи нещо? Джордж?

Не последва отговор. Лицето на Хокинс стана затворено и Ставитски знаеше, че той няма да каже нищо повече. Вратата се затвори. Ставитски стоеше и гледаше резбованото дърво. Тя го беше наела — беше го купила — бивш боклук, заловен да обира апартамента й. Но Ставитски трябваше да признае, че сега той прилича много повече на прислужник, отколкото на онова, което е бил. Беше хубав, достоен, дискретен — и очевидно лоялен към Дженифър Гилбърт.

В това нямаше никакъв смисъл.

 

 

Елън Оливиери Кранстън беше може би най-красивата жена, която Ставитски изобщо някога бе виждал. Тя бе много висока и слаба, възмалката й глава бе гордо изправена върху тънка, почти дълга шия. Би било странно да се намери нещо несъвършено в нея. Косата й беше гъста, къдрава и черна, прошарена със сиво, подстригана много късо, за да подчертае шията. Чертите й бяха невероятно фини, носът — дълъг и тънък, леко се разширяваше в ноздрите и огромните, с тежки мигли очи бяха тъмни като косата с леко засенчено бяло, което ги караше да изглеждат почти сини и като че ли блестящи от сълзи. Кожата й беше много бледа и с изключение на малките бръчици около очите изглеждаше безупречна. Нямаше грим.

Беше ходила на училище с Дженифър Гилбърт, така че трябваше да бъде също над четиридесетте, но би могла да бъде на каквато и да е възраст между двадесет и пет и петдесет години и Ставитски знаеше, че дори на петдесет щеше да изглежда необикновена. Не беше такъв тип красота, която зависи от настроението, нито от баланса на хормоните. Тя не отразяваше характера й, какъвто и да беше той. Беше съвършена, неизменна, като изваяна.

Ставитски не откъсваше очи от нея от момента, когато тя му отвори вратата, докато го изпрати по-късно. И той забеляза, че тя гледа себе си по същия начин, по който и той. Една от стените на хола беше в огледала от пода до тавана и тя се поглеждаше колкото е възможно по-често с грациозно прикрит интерес.

Тя раздвояваше вниманието си неравномерно между него и собственото си отражение, по време на разговора им очите й преминаваха покрай него към огледалото. Той се чудеше как може някой, независимо колко красив беше, така да се възхищава на собствения си образ.

Да, Дженифър й беше казала какво се беше случило — много ужасно, особено мъртвият човек. Ами да, тя й споменала, нищо специално — представете си мъртъв чернокож лежи в една от стаите, отвратително, но не беше казала дали е имало кръв или нещо такова. О, да, тя познава Дженифър от… трябва да има четиридесет години. Последната дума беше произнесена кокетно и Ставитски галантно възкликна от изненада, че е възможно тя да познава някого от четиридесет години. Удовлетворена, тя продължи да описва приятелството им още откакто са били деца. Но се усещаше слаба привързаност към Дженифър от нейна страна. Дженифър беше описана като придружителка на Елън — обикновено момиче, което красивата Елън е съжалила. Бедната Дженифър, докато Елън не я е спасила, тя не е имала приятели. Не, тя не е излизала дори на срещи. Много изискано семейство, разбира се, много пари, кой да знае, че тя ще се ожени за богат човек — винаги така се случва.

Ставитски се огледа в скъпо мебелираната стая към добре скроения черен костюм с панталон, към диамантената гривна на китката й. Тя забеляза, че той ги оцени.

— Разбира се Джон видя, че това търся. — Значи съпругът беше мъртъв и тази невероятно изглеждаща жена беше вдовицата Кранстън. — Но разбира се, нямаше нищо от това, което Гилбъртови притежават — милиони, драги, буквално милиони. С изключение на палата, в който живеят, те не са спестили нищо, абсолютно нищо. Винаги съм казвала, че парите никога не отиват при хора, които знаят как да им се наслаждават.

Ставитски помисли за дома на Гилбърт, или по-точно за онова, което беше видял от него и го сравни с модерната, цялата в бяло стая, в която седеше сега — бял дебел килим, бели тапицирани мебели, хром и стъкло на масите, само абстрактните картини на стените внасяха някакъв цвят, но приглушен, повечето в пастели. Самата Елън беше най-живото нещо в стаята и Ставитски помисли, че тя вероятно е планирала да бъде така.

— Разбира се, тя нямаше нужда да се жени за пари, така че трябваше да го обича — но той е такова мизерно бледо същество — трудно е да си представи човек, че някой ще се влюби в него. Честно казано, мисля, че тя се ожени за него, защото той беше единственият, който й направи предложение, който искаше някой да се грижи за него, човек на когото не трябваше да плаща за това.

Елън не харесваше Гилбърт повече, отколкото той нея. Отново ревност? Ставитски не мислеше, че е така.

— Вие и доктор Гилбърт сте ходили заедно на училище?

— Не, аз ходех на училище с Дженифър, о, искате да кажете това — да, предполагам, че и тя е доктор — но тя само прави изследвания, не лекува никого.

Тя продължи в същия стил за жената, която познаваше от толкова дълго, да, бяха ходили на училище заедно — в няколко училища. В гимназията, после в колежа — Бърнард. Но това приятелство е било бреме. Елън — популярна, разбирате ли, а Дженифър не е имала други приятели. Елън се е опитвала, наистина се е опитвала, но нищо не е излязло. Помагала е на Дженифър, помагала й е да си урежда срещи, но всички са бързали да се отърват от нея и никога не са й се обаждали повторно. Разбира се, семейството не е помагало — твърде снобско. И въпреки всичките години, които Елън е пожертвала за Дженифър, семейство Лист никога не е направило опит да се сближи със семейство Оливиери. О, баща й е имал пари, но ги е спечелил сам и не е бил човек, когото считат за достатъчно добър, за да бъде поканен на вечеря. Елън предполагаше, че семейство Лист са се отнасяли с нея доста добре, но то беше защото знаеха, че ако Елън изостави Дженифър, тя няма да си има никой друг. Дженифър е решила да отиде да следва медицина, много правилно наистина, защото е било очевидно, че никой няма намерение да се омъжи за нея. А Елън, с цялото мъжко студентско тяло на Колумбия на разположение, се омъжила за Джон Карстън — достатъчно хубав, разбира се, и голямо удоволствие в началото, но не съвсем богат. О, той би могъл да направи пари, Елън беше сигурна в това, но така се случило, че имал болно сърце. Получил първия удар на тридесет и две и починал на тридесет и осем. Невероятен късмет! А е могла да се ожени за всеки. В този момент Ставитски я остави да бърбори, докато тя се умори от себе си. Той изобрази заинтересуван вид и кимаше от време на време.

Значи това беше най-добрата приятелка на Дженифър Гилбърт, може би единствената й приятелка и като си спомни незабележимия, хладно егоцентричен мъж, когото беше видял тази сутрин, Ставитски почувства лек пристъп на съжаление към Дженифър Гилбърт.

Внезапно той осъзна, че Елън казва нещо, което го интересуваше.

— Разбира се, мислех, че всичко това са глупости, някаква дивотия, свързана с паранормалните явления — огромна загуба на време. Но Дженифър беше очарована. Мисля, че Дженифър не вярваше на нищо от това, но очевидно човекът, който извършваше експеримента и асистентът му бяха единствените хора в света, които не я намираха безвкусна…

— Безвкусна? — попита Ставитски. — Повечето хора я намираха безвкусна, така ли?

— Е, може би е малко пресилено, но не знам как другояче да го нарека. Във всеки случай, каквото и да си мислеха хората за нея, тези двамата не го мислеха. Те се отнасяха към нея като към някаква звезда. Сигурна съм, че са изхарчили фондовете си и се надяваха тя да донесе пари за проекта им.

Гласът на Елън звучеше с горчивина от това, че съществува една ситуация, в която тя не може да открадне всичкото внимание за себе си.

— Продължава ли тя с тези експерименти по паранормалните явления?

— Не знам. Тя завърши медицинското училище и се беше омъжила по времето, когато Джон и аз се върнахме в Ню Йорк. Никога не е споменавала за това.

И, помисли Ставитски, на теб не ти е пукало достатъчно, за да попиташ. На глас той изрече друго:

— Спомняте ли си имената им?

— Не, асистента не. — Твърде бързо. Тя дори не се опита да си спомни, така че Ставитски разбра, че знае. Но защо лъже? Тя приказваше отново. — Начело на това беше психолог — мисля, че името му беше Чинг, но не съм сигурна. Беше в Колумбия, където Дженифър учеше медицина.

— И тя наистина ли се интересуваше от тези паранормални неща?

Тя се засмя.

— Даже и Дженифър не е толкова глупава. Не, те се отнасяха добре с нея и тя се възползваше. Не знам, сигурно е приключила, като им е дала пари.

Стигаше му толкова от Елън Кранстън.

— Благодаря ви много, че ми отделихте време. — Той беше станал на крака, готов да тръгне, като се питаше дали тя ще му протегне ръка.

Тя се усмихна, показвайки малки равни зъби, леко прозрачни в краищата. Още не беше свършила с него.

— После, разбира се, се случи онова странно нещо в Нантъкет.

Нантъкет… Той седна отново, бавно, внезапно изпитал нежелание да слуша повече за Дженифър Гилбърт, без да може да си обясни защо не иска да го чуе. Нантъкет… При името на мястото някакво предчувствие накара кожата му да настръхне.

— Ние така и не разбрахме какво се е случило, но се приказваше. Толкова много се приказваше, че Лист решиха да вземат Дженифър от училище за известно време — много потайно — което просто потвърди слуховете, поне доколкото това засягаше нас.

— Кои вас, мисис Кранстън?

— Всички нас при мис Мастърс. Дженифър и аз ходехме на училище там при Доксфери, с изключение на годината, когато тя не идваше. Когато се върна, всички бяха забравили цялата работа. — Изглеждаше, сякаш още е ядосана на късата памет на съучениците си. — Но това беше нещо ужасно и трябва да е имало някаква истина в него, щом даже Лист — устата й се изви при произнасянето на името — не можаха да го отхвърлят напълно.

— Можете ли да бъдете малко по-конкретна?

Можеше.

— Точно при започване на срока тръгнаха слухове, че Дженифър е направила нещо на едно малко момче онова лято в Нантъкет — момичетата говореха някакви страховити неща за Дженифър…

— Какви неща? — попита Ставитски.

— Че нещо не е наред с нея и че е опасно за всички нас. Поне така мис Уордъл, която ни преподаваше по рисуване това лято в Нантъкет, е казала на Мери Крейг и от Мери се разпространи в цялото училище. И разговорите продължаваха и продължаваха — разбира се, това правеше нещата още по-трудни за Дженифър, но тя и без това нямаше приятели.

— Какво се предполага, че е направила на това момче?

— Убила го е.

Думите отекнаха в огледалата. Главата на Ставитски пулсираше.

— На колко години е била тя, когато се е случило това?

— Седем или осем.

— Спомняте ли си името на момчето?

— Не, мисля, че никога не съм го знаела.

— Как го е направила?

Елън сви рамене, доволна от ефекта, който е предизвикала.

Това го вбеси. Преди да се осъзнае, той стоеше над нея, гласът му беше напрегнат, гневен, твърде гневен, твърде висок.

— Хайде, лейди, какво беше това? Нещастен случай — някакъв нещастен случай, който се случва с децата — заради това ли всички сте я измъчвали?

Той я плашеше… възбуждаше я също, тя забрави да се гледа в огледалото.

Възбудата й се увеличи. Ставитски се застави да се отдръпне назад.

— Кога се е случило това? Коя година? — попита рязко той.

Тя отново гледаше в огледалото.

— Трябва да е било тридесет и девета, преди четиридесет години. Тогава и двете бяхме малки момиченца.

 

 

Когато се върна в управлението, интеркомът мълчеше — мъртво време, всеки беше на обяд. Миришеше на пържени картофи, бюрата бяха отрупани с кафяви хартиени торбички и кафета. Той затвори вратата към кабинета си и набра номера.

— Лорийн, искам да ме свържеш с началника на полицията на едно място, наречено Нантъкет. Мисля, че е в Масачузетс.

Беше почти един часа, но той нямаше апетит. Погледна през прозореца към оголелия малък парк, сгушен между сградите. Беше по-студено от сутринта, един сив следобеден студ, който караше тълпите, тръгнали на обяд, да бързат по циментените пътеки между голите дървета. От снега не беше останала и следа, а вятърът остро се усили, обрулвайки последните мъртви листа, дърпаше палтата на хората, разклащаше лошо поставения прозорец. Калориферът изпращаше горещ сух въздух в лицето му.

— Това е остров — каза Лорийн, когато се обади пак. — На около тридесет мили от сушата, от Кейпкод в Масачузетс.

Нямаше там хартиени торбички с обяд, помисли Ставитски.

После го свързаха и Ставитски се представи на шефа на полицията от остров Нантъкет, в кабинета му в град Нантъкет.

— Здравейте — отговориха от другата страна. — Аз съм началник Старбък. Какво мога да направя за вас?

— Сигурно ще си помислите, че е глупава молба, но аз не съм съвсем сигурен какво търся…

— Така значи — прекъсна го той много сухо. — Е, може би ще ми дадете някаква нишка, дето да помогне.

Ставитски се засмя и Старбък се засмя заедно с него. Той поде отново:

— Имало е едни хора, които са живели тук преди много години, казват се Лист.

— Още живеят тук, капитане, имат къща в Сконсет, на около десет мили в града. Но не я обитават постоянно. Идват за лятото. Пристигат в края на май и си отиват в средата на септември.

— От колко време имат мястото?

— Откакто съм се родил, а аз съм почти на четиридесет години. — Гласът му бе на осемдесетгодишен.

— Преди около четиридесет години е било убито едно момче — някакъв инцидент, и човек от семейство Лист, дъщеря им Дженифър, може би е била замесена по някакъв начин.

— Знаете ли името на момчето?

— Не, имаме само нейното име.

— Не съм сигурен, че можем да помогнем без да знаем името на момчето, капитане, но нека да погледна. Баща ми е бил шеф на полицията тук, а преди това наш братовчед — всичките Старбък, а те поддържат доста добри досиета. Искате ли да ви се обадя пак?

— Може би ще искам да говоря с баща ви, или братовчед ви, ако някой от тях е бил началник, когато това се е случило.

— Не може да стане. Баща ми почина преди няколко години, а братовчедът Джон е заминал, трябва да има почти двадесет години. Ще трябва да се допитаме до документите. Ще ги погледна довечера и вероятно ще ви се обадя утре.

Довечера, утре… С каква лекота човекът пилееше времето на Ставитски. „Утре!“ — Той искаше да изкрещи в телефона. „Какво, по дяволите, се каните да правите през останалото време днес?“

На глас просто каза:

— Утре ще бъде чудесно, шерифе.