Бари Ууд
Смъртоносен дар (25)

Глава шеста

Рейнс си решеше косата, когато Хокинс почука на вратата. Извика му да влезе и започна да облича единствената си спортна риза.

— Къде е драконът? — попита Хокинс.

— Трябваше да е тук, ще дойде всяка минута.

— Той ли ще донесе всичко?

— Не, нещата са там, в мазето.

— Не ми е ясно, по дяволите, за какво съм ви аз.

— Кой пък те кара насила? Можеш да се опиташ да го убедиш, но се съмнявам, че ще успееш. И на мен не ми се ходи, но съм изнервен и се налага. От колко време си на сухо?

— Малко повече от ден. А ти?

— И аз горе-долу толкова. Така че, той е човекът и ние сме с него. Освен това, Джордж, все нещо ще остане след като му платим, достатъчно да изкараме за известно време.

— Да, а после? — Рейнс сви рамене.

— Все отнякъде ще намерим, или ще се лекуваме — няма голям избор. — Раменете на Хокинс увиснаха. Рейнс се опита да звучи весело. — По дяволите, Джордж, това е лесно, повярвай ми. А там има толкова неща. Те и двамата са такива глупаци — сигурно нямат и сейф. Обзалагам се, че държи бижутата разпилени навсякъде, а сигурно и парите.

— Сигурен ли си, че няма да са там?

— Разбира се, че съм сигурен. През цялото време, откакто работя там не са оставали вкъщи в четвъртък. Той даже не е пристрастен, нали?

— Робъртс? Не, мисля, че не. Просто му харесва да го прави.

Рейнс започна да си облича лъскаво, старателно изгладено спортно яке, когато Робъртс влезе.

 

 

Дженифър се беше облякла, готова за излизане, но Уилям беше все още под душа и щеше да настоява да се избръсне отново, макар че брадата му бе съвсем леко набола. Тя легна отново на леглото и пусна малкото кученце да скочи до нея. Уилям си тананикаше в банята. Бо-деу-дуду — идваше фалшиво сред шума от течаща вода. Тя погледна часовника. Беше почти шест. Той щеше да изпусне новините.

— Уилям. — Тя стана и отиде до вратата на банята. Кучето скочи и я последва, спря до нея и сложи едната си лапичка върху обувката на Дженифър. Малкият кучешки мозък проумя, че щом е с обувки, те ще излизат и тя, Стилър, щеше да остане сама.

— Уилям, ще изпуснеш новините.

Водата спря.

— Ей сега, скъпа.

Тя мина по коридора до кабинета на Уилям, където винаги гледаха новините преди вечеря. Малкото кученце я последва. Наля чаша шери за Уилям и една за себе си, пусна телевизора и седна. Стилър се настани до нея и отпусна малкото си телце до крака на Дженифър. Тя придърпа малката главичка, поглади козината, и кученцето сложи предните си лапи върху коляното на Дженифър.

— Слизай долу, Стилър. Ще ми скъсаш чорапите. — Кучето се протегна и легна на една страна с въздишка, опряло гръбче до крака на стопанката си.

Тогава влезе Уилям, лицето му все още беше розово от горещата вода. Носеше огромен кафтан, който си беше купил преди няколко месеца. Той обикновено изоставяше новите си дрехи за няколко седмици, после решаваше да ги облече един-два пъти. Ако му харесаше дрехата, носеше я отново и отново, ръмжеше, когато му я вземаха за чистене или пране. Кафтанът имаше успех.

Той седна на другия край на канапето — никога не сядаше до нея. Рядко се докосваха, освен ако нямаше някаква цел — помощ с трудна връзка или копчета, да се хванат под ръка, когато преминават улицата или когато се любеха. Не беше честно дори в началото, а сега… Тя не си спомняше кога беше за последен път, но и не се беше опитвала особено. Нямаше нищо против, той — също.

Времето минаваше приятно, много приятно, помисли тя. Тя го обичаше. Понякога, когато кърпеше нещо негово, тя го поднасяше към лицето си, вдъхвайки неговия аромат от плата. Това беше странен тип чувствителност, на която тя не обръщаше внимание и си я позволяваше като безвредна. Да бъде с него за нея все още продължаваше да бъде, както и в началото, най-успокоителното нещо в живота. Той нямаше нищо против нейното почти постоянно присъствие, когато си бяха вкъщи, но за да не му пречи тя си обзаведе собствен кабинет на първия етаж и се стараеше да го използва. Отиваше там почти всяка вечер. Но след не повече от половин час напускаше пустата стая и го намираше, обикновено в кабинета му, и оставаше там с него. Той никога не я пъдеше. Позволяваше й да остане там тихо, да чете, да шие или да върши някаква друга работа. Но той самият никога не слизаше долу в стаята й, просто за да бъде с нея.

— Уилям, трябва да се облечеш, ще закъснеем.

— По дяволите — измърмори той, — вече е почти седем.

Все същите думи всеки четвъртък вечер. Изправи се и краят на робата му помете пода. Тя се засмя.

— Приличаш на морж в палатка.

Харесваше му тя да му говори така и й се усмихна.

— Няма да се бавя много. — Той излезе от стаята. Кучето вдигна глава, когато той си тръгна, но не се помръдна.

Преди години, тя се удивяваше на страстта, която я беше тласкала през онази нощ с Марвин. И понякога мисълта за това връщаше чувството, че трябва да бъде по-взискателна. Това като че ли изненадваше Уилям, но го възбуждаше също и през първите пет години на брака им те имаха няколко по-особени любовни нощи, които оставяха и двамата изтощени и малко смутени от мисълта как са се държали — безмълвни на закуска и на известно разстояние един от друг, което тя не можеше да понася. И тогава това не се случваше чак толкова често, а сега — никога. Вече почти не мислеше за тези неща.

Всяка вечер, когато преминаваше покрай къщата на Седемдесет и осма улица и гледаше младата двойка зад огромния, неприкрит със завеса прозорец на стаята им… дори тогава тя вярваше, че чувствата й са нежни, романтични. Минаваше по този път всяка вечер след работа, ако времето беше хубаво, заставаше в сянката на тротоара и гледаше как те седят заедно. Момичето му носеше напитка, а понякога — той на нея и те сядаха много близо един до друг на дивана, слушаха музика или гледаха телевизия. Понякога идваха други хора, приятели, и тя ги наблюдаваше как разговарят или се смеят. Позволяваше си петнадесет минути отклонение, когато можеше. През лятото беше трудно, защото светваха лампите много късно и беше трудно да вижда през отраженията в прозореца. Но тя можеше да различи фигурите им да се движат заедно. Не успяваше обаче да види усмивките или устите им, които се движеха, докато разговаряха.

Веднъж, докато гледаше, те се целунаха — дълга целувка! — и тя побърза да се отдалечи, преди да са се разделили, за да не види какво ще се случи после. Но дойде на другия ден отново, щастлива, че те разговарят и се смеят заедно. Веднъж или два пъти ги завари да се карат — гневни лица, високи гласове, които проникваха през прозореца навън, въпреки че не можеше да чуе думите. Тогава също бе побързала да се отдалечи.

Това бе започнало преди около две години. После за известно време те изчезнаха. В продължение на една седмица тя минаваше там всяка вечер, но стаята беше тъмна. Помисли си, че кой знае, може и да са се преместили, но когато се изкачи по стълбите, видя, че това не беше блок с много апартаменти, а еднофамилна къща. Все пак на звънеца им имаше име. Стъклото на предната врата беше шарено и върху него нямаше никаква табела за продажба. „Отпуск“, помисли тя. И продължи да идва всяка вечер в продължение на три седмици, докато най-после прозорците отново светеха. Те се бяха върнали вкъщи.

Никога не спомена пред Уилям, че ги е наблюдавала.

 

 

Вътрешностите на Хокинс винаги потрепваха, когато видеше Робъртс.

Той изглеждаше впечатляващо — Хокинс трябваше да му признае това. Беше колкото Хокинс на височина, но по-едър, с по-правилни пропорции, така че изглеждаше по-висок. Работеше редовно и имаше отчетливо очертани мускули, които не ставаха само от тежък физически труд. Но лицето му беше най-впечатляващото нещо в него. Хокинс допускаше, че в него има някакъв ген от бял човек, защото кожата му беше по-светла — по-скоро леко черна, отколкото кафява и без никакъв недостатък, като мраморна. А очите му бяха светли — зелено-жълти, бялото им беше чисто и бяха широко разположени над широките скули. Беше много красив и жените му отдаваха дължимото. Хокинс беше чувал, че някакъв богат бизнесмен от Ийст Сайд е добавил нещичко към увеличаващото му се състояние. И всичко пасваше, защото Хокинс мислеше, че Робъртс е истински педераст. Жените бяха нещо много лесно — сигурно получаваше много по-голямо вълнение с мъжете.

Единственият му физически недостатък беше неговият дъх. Той самият беше ужасен — като че ли нещо гниеше в стомаха му. Той явно знаеше за това, защото винаги смучеше нещо — твърди ментови бонбони или „Лайфсейвърз“, и когато говореше с някого, държеше лицето си леко обърнато настрани.

Сега той отвърна лице от Рейнс и му каза:

— Отивай. Даваме ти половин час. Ние ще сме там.

— Къде е камионът? — попита Рейнс.

— Отсреща на улицата. Имаш ли достатъчно пари за такси?

Рейнс кимна.

— Но мога да отида там достатъчно бързо с…

— Затваряй си устата — вземи такси.

— Добре, добре, Еймъс. Само да си взема палтото.

— Нямаш нужда от палто — заминавай.

— Но, Еймъс, навън е студено сега…

— Размърдай си задника, глупак такъв. — Той бутна Рейнс към вратата.

— Дай му да си вземе палтото, Еймъс — намеси се Хокинс.

Робъртс се обърна, готов да го блъсне отново, но Хокинс отиде до стената, откачи палтото и го хвърли към Рейнс.

Рейнс го хвана и се измъкна през вратата, без да се бави да го облича.

Робъртс стоя за известно време с лице към Хокинс. Хокинс също го гледаше.

Най-после Робъртс се обади:

— Май ще си имам неприятности с теб?

— Може би. Но сега не е времето.

— Да, прав си — ще се отворят и други случаи.

Хокинс се чувстваше твърде зле, за да го интересува.

— Да свършваме с това. Окей?

— Защо, о, ти нещастно бебче? — ухили се Робъртс.

— Добре, аз съм нещастно бебче. — Това явно удовлетвори Робъртс и той седна на леглото, докато стане време да тръгват.

 

 

Беше студено за ноемврийска вечер в Ню Йорк. Вятърът беше много остър и докато Дженифър и Уилям обиколят ъгъла на Седемдесет и осма улица, вече изпитваха нетърпение да влязат колкото може по-бързо. Вятърът шибаше голите клони на дърветата в парка и на улицата, издавайки пращящ звук и я караше да си мисли за Нантъкет. Внезапно студът и вятърът, плющящото й палто, бързането им, я накараха да се почувства много безгрижна и в изблик на радост, тя затича. Той се опита да поддържа темпото й, но тя тичаше напред, палтото й се развяваше, косата се обърка от вятъра. Той я настигна пред вратата на къщата, смеейки се както винаги, доволен от странните моменти на безразсъдство.

Албърт им отвори вратата и взе палтата им. Той беше виждал мисис Гилбърт в такова състояние и преди — от време на време, когато пристигаше с достолепния си съпруг, разрошена, с блестящи очи, с объркана коса, като че ли някаква сила я беше заплела. Той считаше вълнението й за неприлично и мислеше за тези моменти като за изключения. Мисис Лист също.

— Дженифър — прошепна Кейт след обичайното посрещане — кратка прегръдка, суха целувка, а Уилям се ръкуваше с мистър Рейнолдс. — Дженифър, ела си среши косата. Много си рошава.

— Да, мамо. — Но тя притисна майка си за секунда още веднъж и я целуна. Кейт със смях се отдръпна.

— О, Дженифър, престани. Отивай да се оправиш. Ще уплашиш бедния мистър Рейнолдс.

Дженифър послушно отиде в огромната тоалетна стая, с тръби за затопляне на кърпите и калейдоскоп от плочки по тавана и стените. Плочките бяха толкова разноцветни, че винаги й беше трудно да види къде свършва косата й и къде започва стената. Сивите нишки помагаха, но косата й беше все още по-скоро червена, отколкото сива, нали? Тя се погледна по-отблизо в огледалото. „Да — прошепна тя на отражението си, — по-скоро червена, отколкото сива.“ Прокара гребена през косата си, придаде спокоен израз на лицето си и се върна да се присъедини към останалите.

— Мистър Рейнолдс, колко приятно…

 

 

Хокинс стоеше на светлината, която се процеждаше на терасата от лампите, които Гилбъртови бяха оставили светнати. Стаята изглеждаше приятна, приканваща през стъклото. Той стоеше и гледаше, опитвайки се да забрави скърцащия звук на елмаза, с който Робъртс режеше стъклото. Отне му само една-две минути да отвори кръгла дупка в стъклото. Той натисна бравата, отвори вратата и те влязоха.

— Казах ти — прошепна Рейнс. — Никое от тези места няма алармена инсталация на балконската врата.

Хокинс не го слушаше, той гледаше стаята, която се простираше пред него. Меката светлина падаше на цветния килим, блестеше в тапицерията и дървото на резбования часовник, предаван от поколение на поколение, блестеше във вазите, омекотяваше ярките свежи цветя, цветовете на картините по стените в сенките. Стаята беше жива от цветове, всичко беше меко, приглушено, приканващо. Зад него, зад терасата, градът се сви, безпомощен пред красотата на стаята.

Рейнс забеляза израза на лицето му.

— Да — каза той гордо. — Наистина хубаво място, нали?

— Да — съгласи се Робъртс, — да вървим.

Бързо преминаха първия етаж, взеха два телевизора, няколко радиоапарата и меден античен микроскоп. Хокинс събра най-хубавите украшения от масите и камината и внимателно ги нареди на килима. После излезе от дневната и отиде в кухнята. Сигурно имаха много хубав тостер и може би дори от онези портативни електрически фурни. Реши да задържи тостера за дъщеря си. Намери пътя, който водеше от дневната към една летяща врата без дръжка. Коридорът беше тъмен, но изпод вратата се виждаше светлина.

Той спря.

Може би Рейнс грешеше, може би не всички прислужници бяха навън. Ами ако някоя камериерка е тук? Той се обърна колкото можа по-тихо и бавно тръгна по късия тъмен коридор, после изтича през трапезарията към дневната. Рейнс и Робъртс бяха намерили още едно радио и малка кутия, която се опитваха да отворят.

— Мисля, че в кухнята има някой — прошепна Рейнс.

— Но не може да има. Казах ви — в четвъртък…

— Окей, но там свети.

— О, може би там държат кучето.

— Куче? Ти не ми каза, че имат куче! — прошепна уплашено Робъртс.

— Разбира се, че имат. Но то е малко. Едва ли може да е пазач.

Робъртс се усмихна.

— Добре, добре — каза той, — малко куче. Да отидем да го видим.

Хокинс изведнъж се изплаши, докато ги следваше през трапезарията и по късия коридор. Светлините все още се виждаха под вратата. Робъртс извади пистолета си и той го чу да сваля предпазителя. После бутна вратата и я отвори.

Стаята беше много дълга, блестяща от светлина, която се отразяваше от металните части и безупречно чистите принадлежности. В далечния край под тежка дървена маса, стоеше малко кученце с гъста черно-бяла козина и дълго аристократично лице. До него на пода имаше чинийка с вода.

Веднага щом ги видя, излая два пъти, после колебливо излезе изпод масата, наклонило глава на една страна и несигурно размахвайки края на опашката си.

— Добре, добре — повтори Робъртс. — Малко куче.

 

 

Дженифър взе шерито от таблата. Всеки си беше взел чашата. Говориха за бридж, за насекоми, за пазара, за Майкъл и неговите проблеми с жена му Барбара. После се върнаха към бриджа. Най-после вечеряха. Както всеки четвъртък вечер — приятно, смислено. Последваха още разговори, после за готвача на мисис Лист и т.н. Еднообразието трябваше да ги успокои, помисли Дженифър, същото, което си мислеше всяка вечер в четвъртък. И тя се питаше както винаги, дали нея също я успокоява, или тя просто не знае какво друго да прави. Но по средата на вечерята, когато сервираха печеното, Дженифър забеляза, че майка й не се чувства добре. Тя почти не ядеше и беше бледа. По време на десерта Кейт призна, че се чувства зле.

— Не знам какво е, вероятно съм настинала, но имам ужасно главоболие. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Едуард, но се боя, че няма да мога да играя тази вечер. Всъщност, не ми е добре цял ден, но мислех, че вечерята ще помогне. Но не стана така и се надявам, че няма да сте много разочаровани.

Мистър Рейнолдс изглеждаше много разочарован, но Уилям — не. Дженифър беше малко обезпокоена за Кейт — тя беше много бледа.

— Искаш ли да останем?

— Не, скъпа, ще се оправя. Мисля, че просто трябва да отида да си легна, ако нямате нищо против. — За момент Дженифър се зачуди какво би било да се грижи за майка си. Да й помогне да си легне, да й донесе нещо топло за пиене, да се увери, че е добре завита, а после може би да й почете или да си поговорят тихо, само двете, докато Кейт заспи.

— Нямам нищо против да остана, мамо.

— Знам, скъпа, но не е необходимо. Ако не съм по-добре утре, ще извикам д-р Кей.

Кейт позволи на Дженифър още няколко минути да изрази загриженост, после заговори по-твърдо. Дженифър се отказа и оставиха Кейт сама.

 

 

Робъртс извика кучето.

— Ела тук, нищо няма да ти направим. — Той направи гласа си мек. Хокинс никога не беше чувал такъв звук — като кадифе. — Хайде!

Опашката на кучето се размаха още малко и то направи една крачка изпод масата.

— Добро момче — похвали го Робъртс. — Добро куче.

Опашката продължи да се размахва, малко черно-бяло флагче козина. Кучето беше почти излязло изпод масата. Робъртс коленичи долу, примамвайки го с ръце. Хокинс искаше да извика, да уплаши кучето да се върне. Гласът на Робъртс — мек, блеещ като животно, се чуваше по-отблизо и караше Хокинс да се чувства по-зле.

— Остави го — каза Хокинс. — То няма да ни безпокои.

— То-о-чно така — произнесе гласът. — Ти няма да ни безпокоиш, нали, малко куче?

Кучето беше на открито, светлините в кухнята блестяха около него, около всички тях. Хокинс видя изкривените им сенки, отразяващи се в безупречно чистата стомана. Робъртс и кучето бяха близо един до друг на пода, отраженията им се изкривяваха от извивките на мивката. Кучето все още се движеше към Робъртс, а Робъртс бъркаше в джоба си много бавно, за да не го стресне.

— Имам тук нещо хубаво за теб, куче. Нещо, което ще ти хареса.

Гласът достигна и до Рейнс.

— Достатъчно, Еймъс. Губим време.

Но нещо беше станало с Робъртс. Той дори не ги чуваше. Осъзнаваше единствено присъствието на кучето. Ръката му се измъкна от джоба и Хокинс видя нож.

— Исусе, недей…

Гласът му спря напредването на кучето, за момент то застана несигурно, после се напрегна, готово да избяга. Твърде късно, беше дошло съвсем близко. Робъртс го сграбчи за предните лапи и ножът изхвръкна отворен.

— Не! — изкрещя Хокинс, но звукът, който издаваше кучето, удави гласа му.

Той и Рейнс се бяха вкопчили един в друг. Обърна се и видя, че бузите на Рейнс са покрити със сълзи.

 

 

Дженифър и Уилям стояха във фоайето и гледаха към дневната. Телевизори и радиоапарати, малка купчинка от сребърни предмети, сребърни прибори — дори свещник! — всичко беше натрупано в средата на стаята.

После забелязаха Хокинс и той също ги видя. Тръгна към тях, шепнейки, докато притичваше през стаята.

— Махайте се от тук. О, господи, моля, махайте се, докато не ви е видял. — Той стигна до фоайето, където стояха те, с вперени в Гилбърт очи. — По дяволите, човече, излизай оттук. — Гилбърт гледаше, като че ли чуваше чужд език. — Мърдай, веднага!

— Къде е кучето? — Дженифър успя да задържи гласа си твърд.

— Забрави кучето — молеше Хокинс, готов да заплаче. — Просто излезте оттук, моля ви, госпожо.

— Къде е кучето ми? Стилър! — Тя тръгна към дневната, викайки кучето. — Стилър?

Хокинс препречи пътя й.

— Става дума за живота ви — все още шепнешком, — тичайте, идете при съседите, извикайте помощ, но тичайте, тичайте…

— Кучето ви? Вие си търсите кучето, госпожо?

Хокинс замръзна при звука на гласа на Робъртс. Той стоеше на стълбите към горния етаж и държеше кутията й с бижута и пистолет.

— Не му обръщайте внимание — каза Робъртс. — Всяка дреболия го разстройва, нали, Джордж? — Не последва отговор. — А сега — продължи Робъртс — питате за кучето, нали? Малко черно куче, нали? То е някъде тук. Нали, Бутс? Хей, Бутс! Ела, имаме компания. — Рейнс се показа с празни ръце. — Виж това — каза Робъртс, — с празни ръце. Вярвам, че сърцето му не е в тези неща. Да не открием нищо в такова голямо място, нищичко, което си струва да откраднем. Но вие ще ни помогнете. Да, сега ще получим помощ. Господинът ще ни покаже сейфа и всички ценности, а после ние ще покажем на госпожата нещо хубаво. Нали, момчета? Много приятно.

Никой от мъжете не проговори.

— Ако си тръгнете сега — каза Уилям, — веднага, ще забравим…

— Виж какво — каза Робъртс. — Не можем да си тръгнем оттук, докато не ви помогнем да си намерите кучето. Мисля, че малкото черно куче е в кухнята. Хайде. — Той махна с пистолета.

Дженифър и Гилбърт минаха по стъпалата. Тя продължи да гледа назад към Робъртс, а той продължаваше да се усмихва окуражително с пистолета. Не й убягна блясъка в светлите му очи, толкова стряскащи върху тъмното му, хубаво лице. Тя мина покрай Хокинс, който се обърна и Рейнс, който изглеждаше малък и безпомощен. Само Робъртс ги последва през трапезарията и коридора, който водеше към кухнята. Когато стигна до кухненската врата, Дженифър спря.

— Продължавай — ухили се Робъртс. — Нищо няма да те ухапе.

Дженифър облегна главата си на вратата за секунда, подпирайки се на стената.

— Отвори вратата, кучко.

Тя отвори.

 

 

Хокинс ги видя да се връщат обратно в стаята. Гилбърт беше обвил ръце около Дженифър и Хокинс си помисли, че това е единственото нещо, което я държи изправена. Тя се олюляваше, по лицето й се стичаха сълзи и тя клатеше глава. Гилбърт беше блед и едната му буза потрепваше като от тик. Хокинс виждаше как бузите му се движат навън и навътре, когато стискаше зъби. Тя издаваше лек, хлипащ звук, когато мина покрай него. Робъртс ги следваше ухилен, после се опита да скрие усмивката, но тя отново се върна.

Тогава, точно когато минаваше край Хокинс, тя се изви и го погледна. Очите им се срещнаха и се задържаха за миг, после тя отмина и той повече не видя лицето й. Но беше доловил нещо. Тръгна, за да я види отново.

— Стой там, Джордж, или ще ти изритам задника навън.

Хокинс спря и погледна към Робъртс.

— Разбира се, Еймъс.

Това, което беше видял на нежното приятно лице, го накара да се почувства странно и внезапно разбра, че ако беше на мястото на Еймъс Робъртс, трябваше да усети страх.

После се улови, че се усмихва на Робъртс, което Робъртс не можа да разбере. Усмивката го накара да се огледа наоколо, като че ли някой друг беше влязъл в стаята и той не беше разбрал. Усмивката на Хокинс стана по-широка, без самият той да знае защо.

— Разбира се, Еймъс. Ще стоя точно тук.

Робъртс отново се огледа, после отиде при Гилбъртови, спрели един до друг на няколко крачки от Хокинс. Рейнс не беше помръднал. Той стоеше сам в далечния край на стаята и гледаше пода; после се изви към прозореца, после — към коридора. Не искаше да види това, което щеше да се случи. И Хокинс не искаше, но продължаваща да гледа, надявайки се да види отново това, което беше видял, когато тя мина покрай него. Но тя беше твърде далече, очите й бяха в сянката, която падаше от полилея.

Робъртс не обърна внимание на Гилбърт. Той отиде право при нея. Много близо. Дъхът му беше лош и тя отвърна глава.

— Погледнете — подкани ги той, без да се обръща към никого, — толкова скромна.

Гласът му отново звучеше кадифено мек и кожата на Хокинс настръхна. После Робъртс прокара фината си ръка с дълги пръсти в косата й и обърна главата й с лице към себе си. Тя го погледна, насилвайки се, опита се да види нещо, което да разпознае. Той беше красив. По-красив от Марвин, красив като Елън. Тя дишаше през устата заради дъха му и продължаваше да го гледа.

— Хубав съм, нали? — каза той. Тя не отговори. — Нали? Пръстите му се стегнаха в косата й.

— Да — каза тя.

— Много хубав?

— Красив — каза тя.

— Добре, добре е, че мислиш така.

Той бутна пистолета в корема й, много силно. Хокинс видя как тя трепна от болка, но предпазителят все още беше сложен — Робъртс още не беше свършил с нея.

— Имам нещо за теб, което наистина ще ти хареса — много по-хубаво от това старо лице — хубава госпожо, и почакай да видиш какво ще направим. Само имай търпение. — Пистолетът я натисна още повече и тя започна да отстъпва, пребледняла.

Той го отдръпна и погали корема й по странно нежен начин с плоската част на пистолета.

— Но това — по-късно. След малко. Май не можеш да чакаш, сладурче? Първо — работата.

Това не беше само садистична игра. Хокинс видя, че тя като че ли отприщи Робъртс. Може би, ако се беше държала по друг начин щеше да я остави да живее, може би щеше да откупи живота на съпруга си. После помисли за това, което беше видял в очите й. Какво беше то? Отново усети странното чувство на неспокойствие — сега по-остро. Дори въздухът не беше същият — всеки звук беше много чист, дори най-лекото шумолене на пистолета в дрехите й. Хокинс помисли, че може да чуе сърцето си, чуваше дори как другите дишат, като че ли всички други звуци бяха изчезнали.

— Окей — казваше Робъртс. Гласът му звучеше много силно в тишината, но Хокинс знаеше, че той говори нормално. — Да пакетираме тия боклуци.

Хокинс чу как Рейнс се придвижва. Звукът от плясъка на един картон, когато го разопакова. Звукът беше като от счупването на покрита с лед клонка. Всичко останало беше тихо, с изключение на сърцето му и свистенето от дишането му. Робъртс я остави и направи една крачка назад, все още държейки пистолета си към тях.

— И ти, Хокинс — подхвърли той през рамо. — Мръдни се.

Хокинс не помръдна.

Робъртс насочи пистолета ниско към червата на Хокинс.

— Казах — мърдай!

— Цуни ме отзад. — Гласът на Хокинс прогърмя в ушите му.

После Робъртс се придвижи към него с леки, почти грациозни стъпки.

— Знаеш ли — казваше той, — знаеш ли какво, скъпи Джордж? Мисля, че ще ти гръмна оная работа. — И се изхили. — Ще ви хареса, малка лейди. Да, сър, ще бъде много хубаво. Хайде, Джордж, извади го. — Пистолетът беше по-близо. — Хайде — казваше той, — съблечи се, не се срамувай…

Той беше почти стигнал до Хокинс, когато тя започна да се движи, със същата лекота като Робъртс, но по-гладко, по-грациозно и много по-бързо — все по-близо и по-близо. Сега Хокинс го видя, блестящо в лицето й, в замечтаните й очи и ако човекът пред него беше всеки друг, а не Еймъс Робъртс, той би му креснал да се маха. Робъртс видя очите му да проблясват към нея и се обърна точно когато тя го достигна. Той отстъпи, почти се блъсна в Хокинс, свободната му ръка се извъртя и я удари с опакото си през лицето, цялото му тяло се извъртя при удара. Дженифър се препъна, изгуби равновесие и падна, опитвайки се да сграбчи нещо, за да се задържи. Бутна една крехка мраморна поставка с гравирана ваза, пълна с цветя. Поставката се наклони от тежестта й. Тя се хвана за нея и вазата диво се разлюля, като гравираната повърхност улавяше и отразяваше светлината; водата се разля по ръцете й и вазата заприлича на хиляди късчета счупено стъкло, танцуващи на светлината. Тя се опита да я задържи да не падне върху нея, бутайки я обратно, докато спря да се клати. Вазата се изправи, танцът на светлините спря и вазата отново си стоеше неподвижна. Цяла — несчупена.

Тя преглътна. Кокалчетата на Робъртс бяха разцепили устната й и устата й се изпълни с кръв. Тя застана на колене, взряна във вазата, забравила сцената зад себе си, докато устата й продължаваше да се пълни с кръв.

Соленият вкус й беше познат. Също и проблясващото стъкло. Споменът за кръвта и стъклото доплува до нея от много отдавна. Кръвта беше същата, само стъклото беше различно — или светлината? Да — светлината. Онова беше слънчева светлина, ярка, заслепяваща. Преглътна отново и вкусът на кръвта я изпълни.

Тогава си спомни.

Видя ясно малката кристална ваза, блестяща в снопа слънчева светлина върху пода на кабинета на баща си. Също както вазата на поставката, тя не се бе счупила и тя си спомни за пръв път как се беше оказала там и какво я беше предпазило от счупване.

Обърна се към тях точно когато Робъртс удари Гилбърт с пистолета. Съпругът й бе тръгнал след Робъртс, веднага след като той удари Дженифър, за да се опита да й помогне. Хокинс също направи крачка. Но ударът с пистолета спря Гилбърт и сега оръжието отново сочеше към Хокинс. Гилбърт преплете крака. Тя видя как кожата върху лицето му се разцепва, кръвта избликва, потича и попива в ризата и сакото му. Той се взираше невиждащо в Робъртс. Коленете му се подгънаха, лицето му се изравни с нейното. Очите бяха празни, цялата буза — разцепена и той залитна и падна напред.

Но Хокинс не гледаше Гилбърт или Робъртс, гледаше нея. Робъртс видя израза на лицето му и също се обърна. Рейнс направи същото. Тримата мъже стояха и гледаха коленичилата на пода жена. Тя се усмихваше на Робъртс. Той отстъпи една крачка, после още една. Хокинс чу как предпазителят на пистолета се дръпва.

— Ще те убия — каза тя на Робъртс, гласът й беше сладък и чист. — Ще те убия сега.

После тя се засмя. Хокинс чу смеха й съвсем слабо, после вече ушите му заглъхнаха. Не можеше да долови нито звук.

Тогава Робъртс започна да танцува на пети, грациозното тяло се извиваше, опитвайки се да се издигне все по-високо и по-високо, да се отлепи от пода. Ръцете му се движеха, пистолетът издрънча в тишината. Той танцуваше и танцуваше, изпъвайки се колкото можеше повече с ръце на врата си, поклащаше се на пръсти и на пети, с профил към Хокинс. Устата му беше отворена, напрегната в беззвучен вик. После силно стисна зъби, затвори я, отново я отвори, пак я затвори. Очите му започваха да се изцъклят, напирайки под затворените клепачи, докато танцът продължаваше. Малки, червени нишки излязоха около изпъкналите очни ябълки назад към очните кухини. Твърде голямо напрежение — окото му изскочи от кухината върху бузата, а клепачът се сви около червените нишки, все още прикрепени към окото.