Бари Ууд
Смъртоносен дар (19)

Глава осма

Слънцето светеше на изток, право в прозореца, когато Дженифър се събуди. Беше спала през цялата нощ. Не беше се прибирала от два дни. Майка й и баща сигурно се бяха побъркали.

Стаята беше студена. Тя стана, увита в одеялото и излезе в коридора да се обади по телефона. Но той не работеше. Беше изключен за през зимата. Трябваше да намери телефон.

Изми се, доколкото можа със студената вода, но дрехите й бяха измачкани и мръсни, косата й — разрошена. На бузата й имаше отпечатък от копчето на дюшека. Среса косата си, после слезе в кухнята, за да намери чай. Но шкафовете с храна бяха празни, с изключение на някакъв буркан с подута капачка. Но стомахът й беше нежен и тя не искаше да провери какво има в него.

Отказа се да търси, облече палтото си и отиде в колата. Слънцето беше много ярко и стопяваше скрежа от тревата. От студа бузите й порозовяха, а вятърът отново обърка косата й. Тя включи на скорост и вече потегляше по покрития с камъчета път към шосето, когато видя една кола да паркира пред къщата на Бордън.

От няколко години това не беше вече къща на Бордън. Те се бяха преместили след като Джордж, техният син и наследник, беше убит в Корея. Той беше с Хал Киърни по време на последната им среща, в деня, когато Киърни умря. Излезе от колата и застана върху замръзналите листа. Тя не беше почувствала съжаление, когато разбра, че момчето на Бордън е мъртво. Не беше доволна по начина, както когато й казаха за Киърни, но не съжаляваше.

Хал Киърни и Марвин Рос. Тя изчака на вятъра за момент, докато реши, че е достатъчно спокойна, за да може да попита техния нов съсед, или който и да беше там, дали може да ползва телефона.

Къщата беше стояла празна два сезона. През последната година я купи едно семейство от Ню Йорк. Тя беше чула името, но не го беше запомнила. Имаше един възрастен човек — беше го виждала в градината в края на миналото лято. Той трябваше да бъде главен съдружник в една от най-големите банки в Ню Йорк, а и в света, която имаше интереси, както баща й й каза, в няколкостотин вида промишленост и бизнес. Той пък имаше внук, когото никога не беше виждала.

Дженифър прекоси двете поляни и позвъни. Някой извика, после се чуха стъпки и вратата се отвори.

Тя познаваше човека, който отвори и той също я позна, но за момент тя не можа да си спомни откъде. После изведнъж споменът я връхлетя. Човекът, който приличаше на морж, който беше останал с нея в коридора в деня, когато бяха спрели сърцето на маймунката резус, денят в който тя срещна Крис Хейнис.

Те стояха там, докато вятърът не връхлетя върху вратата. Тогава той каза:

— Не мислех, че някога ще ви срещна отново.

— Мога ли да използвам телефона ви?

— Телефона?

— Да, трябва да се обадя.

Той не отговори в продължение на минута, вятърът беше остър, много студен.

— Извинете, мога ли да вляза? — Защо стояха тук така?

— Разбира се. Аз… не помислих, влезте, моля.

Тя го последва вътре в просторната всекидневна, която все още беше мебелирана с нещата на Бордън и изглеждаше прашна. Отоплението беше включено и топлината в стаята я накара да затрепери.

— Аз… съжалявам — каза тя.

Той хвана ръцете й.

— Премръзнала сте — каза той. — Да ви дам нещо топло.

— Имате ли нещо за ядене?

— Имам. Яйца, бекон, каквото искате. Ще ви забъркам няколко яйца, докато се обадите.

— Не, моля, не ме оставяйте сама. — Тя задържа топлите му ръце. — Не ме интересува какво ще чуете, просто не ме оставяйте сама, моля ви!

— Разбира се, че няма — каза той, сякаш нейното избухване беше нещо съвсем нормално. — Но трябва да се отделите от мен, ако искате да използвате телефона.

— Съжалявам. Къде е той?

— Ето там, до прозореца.

— Няма да ме оставите, докато говоря, нали?

— Не. Ще остана, докато ми кажете, че мога да изляза.

Тя кимна и отиде до телефона, после се обърна към него. Той седна до празната камина, докато тя даваше номера на оператора и чуваше прищракванията в слушалката. После телефонът започна да звъни в Ню Йорк.

— Дженифър, слава богу — изхлипа Кейт.

— Мамо, о, моля те, съжалявам. Съжалявам. Моля те, мамо. Аз съм добре, но се случи нещо ужасно и аз…

— Дженифър, къде си?

— В Нантъкет. Обаждам ти се от съседите, от къщата на Бордън. Щях да ти звънна по-рано, но бях твърде уморена, за да помисля за това, а и телефонът не работеше.

— Какво правиш в Нантъкет?

— Тъкмо започнах да ти обяснявам, мамо. Нещо се случи с Марвин.

— Зная, скъпа. Полицията ми се обади и те търсиха.

— Полицията?

— Да, но сега всичко се изясни и няма нужда да разговаряш с тях.

— Но аз искам да говоря с тях. Искам да знам какво са открили.

Настъпи тишина, после Кейт попита:

— Какво са открили за кое, Дженифър?

— За това какво му се е случило, какво го е убило?

— О, те мислят, че може би е било мозъчен кръвоизлив.

— Те мислят? Не могат ли да разберат със сигурност?

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Аутопсия, мамо. Няма ли да направят аутопсия?

— О, скъпа, не. Нищо такова.

— Защо?

— А защо трябва? Няма признаци за насилствена смърт и очевидно, след като няма, полицията не може да настоява за аутопсия.

Дженифър се питаше как ли майка й е разбрала толкова много неща.

— А родителите му? Те не искат ли да знаят какво се е случило? Той не беше болен, мамо, нищо му нямаше. — Гласът й беше започнал да се пречупва. — И беше млад човек. Не искат ли да зная от какво е умрял синът им?

— Говорих със сестра му, Дженифър — много приятна и разумна жена, която обясни, че те няма да позволят аутопсия, освен ако не ги принудят чрез съда. А доколкото полицията няма интерес…

— Защо си говорила със сестра му?

— Позвъних на сестра му, за да изкажа съболезнованията си и да попитам дали има нещо, с което можем да помогнем.

— Как е станало така, че ти и сестра му сте обсъждали аутопсията?

— Съвсем естествено. Исках да знам дали са открили от какво е умряло момчето. Те са ортодоксални евреи и тя ми каза, че родителите им са били много разстроени от възможността да бъде накърнена целостта на тялото на сина им, но полицията ги увери, че няма да иска аутопсия и цялото семейство беше много облекчено. Би било много жестоко от твоя страна да раздвижваш нещата сега. Освен това какво значение има? Той е мъртъв.

— Ние сме студени хора, нали, мамо?

— Няма нужда от тези неща, Дженифър. Баща ти и аз прекарахме две ужасни нощи, питайки се къде си и какво става с теб. Страхувах се, че можеш да направиш нещо… — Кейт отново плачеше.

— Мамо — каза Дженифър, — обичам те!

Кейт изхлипа, шокирана. Те никога не си казваха такива неща. Тя не отговори.

— Обичаш ли ме? — попита Дженифър.

Мина една секунда, после Кейт произнесе много отчетливо:

— Обичам те много, Дженифър.

— Тогава ми кажи, мамо, кажи ми какво е станало с него.

Нямаше отговор.

— Мамо?

— Дженифър, нямам намерение да обсъждам това с теб отново. А сега се качвай в колата и се връщай вкъщи веднага.

— Но, мамо, трябва да ми кажеш. Каквото и да е това, което знаеш. Не виждаш ли…

Телефонът изщрака и замлъкна. Майка й беше затворила.

— И Хал Киърни — каза тя в мъртвата слушалка, — какво се случи с него? О, майко, мамо, моля те…

Тишина. Тя изтри още веднъж очите си и затвори.

Той още седеше и я гледаше.

— Добре ли сте?

Тя кимна, надявайки се, че той няма да види сълзите.

Той стана и тръгна да излиза от стаята.

— Сега ще ви приготвя малко яйца.

Тя изтича след него.

— Мога ли да дойда с вас в кухнята?

Той й се усмихна.

— Разбира се.

Нахрани я, направи й чай. Навън се натрупваха облаци, скриха утринното слънце. Океанът се виждаше тъмен през кухненските прозорци и къщата беше много тиха.

— Мога ли да остана тук с вас за малко?

— Колкото искате.

— Какво правите тук по това време на годината?

— Дойдох да поработя малко. Имам нещо като лаборатория горе и е много спокойно. Не бях срещал никого досега.

Тя може би го беше прекъснала. Трябваше да си тръгне, но не се канеше да го направи. Все още не можеше да погледне Ню Йорк или празната къща в съседство.

— Каква работа? — Искаше да го накара да продължи да говори.

— Изучавам ефекта на инсектицидите върху потомството на паяците.

— Какви са те?

— Арахнид — вид паяци.

— О, бръмбари.

— Не, арахнид. — Той се усмихна. — Бръмбарите са твърде различни. Тези са по-скоро красиви малки създания — искате ли да ги видите?

— Да — отвърна несигурно тя.

— Те са горе. Но ако не искате… — Той се поколеба.

— Не, искам.

— Господи — каза той. — Те са просто пълзящи. Освен това са почти микроскопични и са вегетарианци.

Тя тръгна с него, без да му позволява да направи повече от две крачки настрани.

Работната му стая беше горе. Стените бяха покрити с рафтове с книги, фотографии и рисунки на толкова различни видове насекоми, колкото тя изобщо не би могла да си представи. Част от тавана беше остъклен. А един от прозорците бе превърнат в миниатюрна оранжерия.

— Какво отглеждате в оранжерията?

— Рози. Имам нужда от тях за малките.

Той вдигна един грозд насекоми и го сложи под микроскопа на работната маса. После включи светлината и отстъпи, за да може тя да погледне. Тя нагласи лещите, докато мъничкият арахнид застане на фокус. Той беше лимоненожълт, почти кръгъл. Имаше осем нежни крачета, от които стърчаха тънки власинки. Повече и по-дълги власинки растяха по закръгленото малко телце. Частите на устата изглеждаха безвредни, повече подобни на четири скъсени крачка, отколкото на челюстите на хапещите насекоми.

— Какви са тъмните петна от двете страни — попита тя.

— Просто несмляна храна в червата й.

— Нейните?

— Да. Мъжките са много по-малки и много по-малко на брой в сравнение с женските и относително — без значение.

Той й показа още няколко — всичките със същата форма и също толкова безвредно изглеждащи, само че техните цветове се променяха от жълто към оранжево и още по-дълбоко оранжево; после сложи под микроскопа една, която беше червена.

— Защо е с такъв цвят?

— Това е нова форма. Мутант.

„Мутант“, помисли си тя, „изрод“.

— Какво е предизвикало промяната?

— Инсектицид — каза той. — Преди да бъдат изложени на инсектицидите всички бяха жълти като първия и всички бяха чувствителни към токсичните ефекти на инсектицидите. Когато ги пръскахме, разбира се, повечето умираха, но тези, които останаха, започнаха да произвеждат леко оранжево потомство, което беше по-устойчиво към химикалите от родителите си. После пръскахме, и продължихме да убиваме повечето от жълтите — нормалните — които бяха чувствителни към инсектицида, докато убивахме по-малко от оранжевите, по-устойчивите на пръскане. И един ден се появи тя.

Дженифър отново погледна под микроскопа. Мутантът лежеше като затворник върху стъклото и блестеше червен под светлината.

— И — продължи той, — тя е напълно устойчива към всякакви химикали, които използваме. Напълно.

— Инсектицидът ли е предизвикал мутацията, или това е рецесивен признак, който става очевиден, когато убивате толкова много от нормалните?

— Не знам. Няма начин да се каже. Лично аз мисля, че е инсектицидът. Мисля, че тя е химически индуцирана мутация. Мисля, че нищо подобно не е съществувало, когато започнахме да ги пръскаме. Но не мога да го докажа.

Дженифър продължи да гледа мъничкото животинче под микроскопа.

— А останалите — попита накрая тя, — нормалните, знаят ли те, че тя е различна?

— Да, знаят. Много е интересно — твърде сходно с бозайниците — но рядко срещано в по-низшите форми: те я избягват. Разбира се, тя е определена вариация и като биологично изключение има смисъл. Предпазва общността на вида. И предполагам, че това, което кара нормалните да са сигурни, че са от тази общност е същото, което ги кара да правят разликата. Да — завърши той, — много интересно. Те я оставят сама, когато могат.

Изолацията на това същество я обгърна. Докато наблюдаваше малкото червено същество, застинало върху стъклото на микроскопа, тя се питаше как ли се е чувствало то — заобиколено от жълти, но отстранено, така самотно в живота, както беше сега в смъртта, приковано върху стъклото. Освен ако…

— Никога ли не привикнаха с нея?

— Не — отвърна той. — О, няколко мъжки свикнаха, разбира се, но тя не се размножи. Но само няколко, а останалите… — Той сви рамене.

— Значи тя винаги е сама.

— Паяците обикновено не мислят по този начин — рече бързо той, подозирайки, че тя ще се разплаче отново. — Не е като…

— Но тя знаела ли е? Не мислите ли, че тя е осъзнавала, че не е като останалите? Не мислите ли, че е искала да бъде… да бъде близо до тях, да бъде част…

— Не — каза той нежно, — не мисля.

После тя каза, без дори да очаква, че ще го каже:

— Аз съм като нея.

— Червената?

— Да.

Той я погледна.

— Защото сте самотна?

— Да. Затова. Но може би защото съм „определена вариация“ — също.

Същата нежна успокоителна усмивка.

— Вие имате, по-малко или повече, същият цвят като всички останали.

— Наистина е така.

Той спря да се усмихва.

— Мислите го заради това, което се е случило с онзи човек. Инцидентът, който споменахте по телефона…

— Не беше инцидент.

— Тогава какво е станало с него и с другия… Хал, някой си, нали така? — Тя кимна. — Какво се е случило с тях?

— Те умряха. И аз… аз се страхувам… Единият беше момче, а другият — млад мъж. Нямаше никаква причина да умрат, само дето… аз бях там.

— Разбирам. Вие мислите, че сте ги убила. Как сте го направила?

Той звучеше напълно безпристрастно. Просто задаваше въпроси.

— Блъснах момчето на Киърни в стената.

— Кога беше това?

— Преди много време. Преди около петнадесет години.

— Вие сте била на седем или на осем?

— Седем.

— А другият? Какво му направихте?

— Не знам. Той беше… — Миналата нощ ли беше? Не, по-миналата — беше мъртъв от два дни. — Той ми беше много ядосан и… не знам.

— Но мислите, че сте го убили, защото вие сте като нея в някакъв смисъл?

— Да.

Той мина през стаята, до кутиите, оставяйки много разстояние между тях; тя го последва.

— Тези кутии са пълни с насекоми. Арахниди, бръмбари и други видове. Поставете ги под истински стрес — химикали, радиация, или кой знае какво — и ще получите по един мутант на всеки сто от тях, може би дори на всеки десет.

— Тогава аз може да съм…

Той сви рамене.

— Може би. Аз също може, и — вероятно — съм; сини очи, стара, стара мутация, сексуално селекционирана и размножена. Няма нищо ужасно в това — то е чудесно — разнообразието, което се сътворява. Разнообразието и красотата. — Той я гледаше. — Ще видите стотици видове в кутията, всичките различни, всичките пригодени да разрешат един основен проблем — оцеляването — всички по техен собствен уникален начин. Красиво е. — Той се засмя и поклати очаровано глава. — Помислете за това! Ние сме били пяната на повърхността и щяхме да си останем такива, докато не са се появили мутантите, докато нещо не се е променило. Докато не е станало различно. Малки промени, които не виждате в началото, но стряскащо, ослепяващо ясни, когато се върнете назад в еволюцията и прекрасни същества, носители на промяната, които не осъзнават разликата, защото дори когато промяната е забележима, мутантите, които оцеляват, обикновено съвсем не са очевидни. Фактически всички мутации, които ние забелязваме са несполучливи — кошмарни — и те не се възпроизвеждат. Те просто умират или собственият им вид ги убива. Това е невидимо редуване между оцеляването и размножаването, което може да се различи след дълго време, но е въпрос на шанс, късмет и минава много време, преди човек да забележи, че нещо се е променило. За някои насекоми може да отнеме месец, ден, но техните поколения отбелязват времето и вие внезапно забелязвате, че гледате друг вид създания. За бозайниците може да са необходими стотици, хиляди, милион, сто милиона години — кой знае?

Тонът му, думите бяха успокоителни и някакво много старо напрежение в нея, нещо за което изобщо не си спомняше да е живяла без него, започна да се отпуска по малко.

— И погледнете към резултата от всичко това, невероятно чудесното разнообразие на всеки от нас. Всеки вид, който отстоява себе си, оцелява. Толкова е красиво. Например Айнщайн може би е мутант — просто известна вариация от нормалното, може би такава, че разликата се простира малко извън това, което очакваме в нормалното наследство. Може би майка му е била подложена на въздействието на лекарства или е ходила много под слънцето, или е видяла черна котка и някаква малка, но определена разлика е настъпила в основната клетка, кодираща това какъв ще бъде той. — Той спря. Тя искаше да слуша още, искаше той да продължи да говори. — Как се казвате? — попита той.

— Какво?

— Кажете ми името си.

— Дженифър.

— Виждаш ли, Дженифър, не само паяците са експерти в оцеляването, но може би дори Айнщайн. Значи си в добра компания, нали? Тогава това може да е дар, нали?

— Но какво ще кажеш за момчето на Киърни? А Марвин?

— Твоите „жертви“? Мисля, че това е най-глупавото нещо, което изобщо съм чувал.

— Моля те — каза тя, — аз съм сама… винаги съм била сама. Не е ли така, защото хората чувстват нещо, както жълтите паяци се отнасят към мутанта? Възможно ли е те да ме отхвърлят, защото съм различна?

— Всичко може да бъде, нали? Но ти не ме притесняваш ни най-малко и аз съвсем нямам желание да те отхвърлям. Може би, въпреки че съм един от странните хора, това няма значение.

— Но не те ли плаша? Не те ли карам да се чувстваш ужасно неспокоен? — Сега тя мразеше Чинг. — Не искаш ли да избягаш от мен?

— Съвсем не. Но все пак аз съм биолог и съм видял много повече странни неща от тебе.

— О! — Тя не обърна главата си, нито я наведе, нито се отдалечи — О!

Плачеше.

— О, господи, не плачи така, моля те, не плачи.

Тя протегна ръка към него, най-после навеждайки глава, като че ли не можеше да понесе мисълта, че той няма да я поеме. Но той я пое. После тя премина разстоянието между тях, приближавайки колкото може, като се държеше за него като че ли от това зависеше животът й.

— Шшт, всичко е наред, недей, моля те недей — но той я остави да стои там, където беше.

— Прегърни ме. — Той го направи. Тя почувства ръцете му да се стягат около нея и тя се притисна до него.

— Не мислиш ли, че съм странна?

Ръката му се придвижи нагоре по гърба й към косата й.

— Мисля, че си най-странното момиче на света.