Бари Ууд
Смъртоносен дар (8)

Глава първа

Юни-юли 1936

Кейт й беше казала, че Нантъкет е чудесен остров. Отдалеч, от борда на ферибота, той изглеждаше прекрасен, едва видим в неясната мъгла. Магическият Нантъкет, където щяха да прекарат цялото лято, щеше да има плажове, плуване, нямаше училище и най-хубавото от всичко — други деца, с които да си играят.

Плажовете бяха чудесни и тя прекарваше дните си в изучаването им и събирайки раковини. Морето откъм залива беше спокойно, приканващо и тя плуваше в него. Между дюните се виеха пътеки, растяха треви по пясъка, крайбрежни храсти и тучни поляни, пълни с щипалки и пеперуди.

Имаше и други деца, повечето от Бостън или Ню Йорк — момчета и момичета, дошли за лятната ваканция като Дженифър. Някои от семействата в Сконсет вече познаваха семейство Лист и децата им я очакваха да играят заедно. Изглеждаха добре предразположени и седмици наред Дженифър играеше в малките групички от други деца по брега.

Това беше първият път, когато Дженифър изобщо имаше собствени приятели. Е, беше ходила на рождени дни в Ню Йорк, но все насила, така че те не се брояха. Децата избягваха Дженифър. Те идваха, защото трябваше да дойдат, поднасяха подаръците си, ядяха торта и сладолед и после започваха да мрънкат на майките си да се прибират вкъщи. Те дори не играеха, така както правеха на други рождени дни, на които Кейт водеше Дженифър. Като че ли да бъдат нейни гости за тях беше досадно и ги караше да се чувстват засрамени.

Но сега тя играеше с други деца и у Кейт се зароди надежда. Това обаче не продължи дълго. Започнаха да се сформират нови групички — без Дженифър. Малките момичета образуваха двойки, четворки — без Дженифър. Към средата на юни, тя отново беше сама. Децата идваха при Майкъл, той ходеше при тях, играеше с тях. Но Дженифър беше винаги сама. Тя си направи програма. Всеки ден след закуска отиваше на брега, поне за час-два с хартиени пликчета, събираше раковини, хубави камъчета и изсъхнали късчета от морски водорасли. Кейт й купи книжка за раковини и тя прекарваше останалата част от сутринта, като ги „отмирисваше“ според указанията в книгата. После ги нареждаше по големина и цвят, като всяко късче залепваше с мъничка точица лепило.

Раковините от всяко картонче бяха наредени, като всяка от тях беше колкото е възможно по-близка по размер и цвят до следващата. Дженифър научи, очевидно без усилия, животните, които обитаваха всяка раковина. Така че тя можеше да ги назове по таксономи, разред, клас, семейство, род и т.н.

След обяд тя четеше, докато Майкъл спеше. Понякога беше в къщата на верандата, понякога на ивицата трева, която продължаваше до брега на малка пясъчна скала, спускаща се към брега. После, когато готвачът или Кейт решаваха, че от обяда е минало достатъчно време, така че движението да не й навреди, тя беше свободна да плува, да броди из пасищата или да кара колело по тесните пясъчни, напечени от слънцето, пътища и пътечки.

След няколко седмици тя се беше източила и получила кафяв тен, луничките се сляха с тена й и косата й просветля от слънцето. Липсата на постоянен надзор, което й се случваше толкова рядко вкъщи, премахна постоянната й потайност.

После, една сутрин, след като беше прекарала само един час на брега, Дженифър се върна вкъщи разплакана, а хартиената й торбичка за миди беше празна и разкъсана.

— Дженифър, какво се е случило?

— Мамо. — Сълзите прокарваха следи по изцапаното й с пясък лице. — Имаше няколко момчета на брега и едно от тях ми взе всички раковини, счупи ги, изхвърли ги и ме блъсна долу.

Кейт взе остатъците от събраното в торбата, заведе я горе, помогна й да се съблече и като специално внимание й позволи да се изкъпе в тяхната баня с ароматизирания шампоан на Кейт. Докато тя се киснеше и плискаше във ваната, Кейт я попита кое момче я е блъснало.

— Другите му викат Хал — каза тя, — той е голям, много по-голям от мене, по-голям даже от другите момчета.

— Знаеш ли му фамилията?

— Не.

Кейт й помогна да излезе от ваната и я почака да започне да се облича, преди да слезе в кухнята.

— Мисис Хъси. — Готвачката пиеше сутрешния си чай и Кейт наля и на себе си една чаша от чайника на масата.

— Да, мисис Лист.

— Познаваш ли момче на име Хал, тук в Сконсет, което може да е нападнало Дженифър?

Мисис Хъси намираше работодателката си разумна във всичко, с изключение на дъщеря й. Родена и израснала в Нантъкет, мисис Хъси бе напускала острова само пет пъти в целия си живот — два пъти бе ходила във Фолмаут и три пъти — чак в Ню Бедфорд. Хората в Нантъкет се отнасяха с децата си много по-различно от летовниците от Бостън и Ню Йорк и тя мислеше, че децата на Лист са много разглезени. Все пак тя харесваше повече малкото момиче. Разбира се, знаеше, че има нещо ужасно странно около детето, но тя беше квакерка, която никога не се съмняваше във вярата си или в съществуването на бог, и намираше странността много по-малко страшна отколкото повечето хора.

— Наранил ли е момиченцето?

— Не точно. По-скоро я е уплашил. Взел й е раковините. Знаеш ли кой може да е бил?

— Сигурно е Хал Киърни. Русо момче от южната част на града. Говори се за него — явно е някакъв хулиган. Казват, че е набил две деца и родителите имат лошо отношение към него. Разбира се, той е много едър за възрастта си — по-големите не искат да играят с него, защото е малък, а момчетата на неговата възраст се плашат от него. Не знам дали те го дразнят, или той ги бие за удоволствие. Във всеки случай, той е проблем и Джудит Камп — тя е готвачката на Киърни — ми каза, че майка му е ужасно глупава. Не се е извинила на другите родители, а е продължила да го защитава. А едно от момчетата е било наранено толкова зле, че родителите е трябвало да си го заведат обратно вкъщи. Съсипал им е цялото лято.

— Лесно е да се разбере, обаче. — Мисис Хъси започваше да се разбъбря и Кейт подскочи.

— Защо да е лесно да се разбере? Звучи ми ужасно.

Мисис Хъси наля и на двете още чай.

— Ами, мисис Киърни е над петдесетте, а също и мъжа й, а Хал е само на единадесет години и е единственото им дете, нали разбирате?

Сега Кейт разбра. Семейство Киърни са били четиридесетгодишни, когато се е родил синът им — единствено дете, толкова късно. Колко ужасно би било той да е хулиган, колко невъзможно би било за мисис Киърни да признае, че единственият й син върши какви ли не щуротии. И разбира се, момчето сигурно си има свои проблеми.

Южната част на Сконсет, над плажа, беше населена само от новобогаташи. По-добрите семейства живееха в северната част на града. Снобизмът процъфтяваше на острова, също както и в града, отразяваше се и на децата. Хал Киърни можеше да е обект на подигравки от страна на много богатите и с родословие, които се отнасяха резервирано към новозабогателите, чиято наследственост не струваше. Внезапно винаги готовото съчувствие на Кейт се насочи към момчето, което беше счупило раковините на Дженифър. Това я накара да се почувства много по-добре. Не беше заинтересована да мрази никого и със сигурност не искаше да се бои за Дженифър. Сега, когато разбра, или поне така си мислеше, тя можеше да забрави момчето.

— Нека да дадем на Дженифър нещо по-специално за обяд.

Кейт предложи кафяви сладки — любимите на Дженифър — и мисис Хъси започна да ги приготвя.

Дженифър, ухаеща смешно на Шанел, дойде в кухнята и седна на масата с Кейт, докато мисис Хъси разтопяваше шоколад и чупеше орехи. Затопленият от слънцето въздух се изпълни с миризма на шоколад и скоро, докато Кейт и готвачката тихо си говореха за разни неща, Дженифър задряма с глава, положена върху ръцете й на масата. Внезапно тя се стресна и се изправи.

— На него му харесва да прави това — каза тя на двете жени, гледайки ту едната, ту другата. — Той не беше просто ядосан или нещо такова — той просто искаше да ми счупи раковините… да ме нарани. И ще го направи пак, ако ме намери. Той е ужасно момче.

На следващата сутрин Дженифър не отиде на брега, нито на по-следващата, нито на още по-следващата. Тя уви колекцията си от раковини в амбалажна хартия, която взе от Кейт и ги прибра в най-долното чекмедже на бюрото си, тъжно, като че ли никога нямаше да ги види отново.

От тогава, тя не отиваше по-близо до брега от края на тяхната поляна. Сядаше колкото може по-близо до края, четеше или просто гледаше морето. Носеше тъмните си очила, когато беше толкова близо до брега, защото си мислеше, че те ще я предпазят той да не я разпознае, ако мине долу по пясъка.

Той я бе изплашил много, но беше я и ядосал. Това беше ново чувство за Дженифър. Беше стояла учудена и безпомощна, докато той чупеше раковините й по камъните. Правеше го напълно съзнателно, почти грижливо, за да бъде сигурен, че всяка от тях е разрушена. Когато тя видя разпилените късчета, се разплака и се опита да си вземе хартиената торбичка, която й беше взел. Той с най-обикновен жест я беше отблъснал. Около тях имаше още две момчета, които просто стояха и се усмихваха неспокойно.

— Но те са мои — плачеше тя. — Не ги чупи, моля те, спри, моля.

Той като че ли не я чуваше. Просто бъркаше в торбичката, избираше добре оформена мида, чисто бяла, тънка и съвършена. Подхвърляше я леко два пъти във въздуха, като че ли пробваше теглото й и после я натискаше силно върху камъка, където тя се разчупваше и парченцата се разхвърчаваха при другите късчета от счупени миди.

Тогава тя се хвърли към него, опитвайки се отчаяно да си вземе торбичката. Този път той я блъсна силно. Тя се спъна, направи няколко крачки назад и падна, целият й въздух излезе от дробовете. Той взе торбичката, сложи я върху камъните и започне да я тъпче с крак, докато се увери, че всичко вътре е счупено.

— Глупава малка кучка — каза той на другите и те захихикаха съучастнически. Очите им бяха обърнати към падналата Дженифър и той беше изненадан от начина, по който те се отдръпваха от мястото, където тя седеше на пясъка. Внезапно осъзна, че те повече се страхуват от нея, отколкото са впечатлени от него.

Обърна се да я погледна отблизо; но не видя нищо върху лицето й, изцапано от размазания от сълзи пясък.

— Хайде — извика той. И те побягнаха по пясъка.

Дженифър седеше и гледаше след тях, докато те се превърнаха в малки точици, далеч по дългия извит бряг, желаейки повече от всичко на света да може да го убие.