Бари Ууд
Смъртоносен дар (4)

Глава първа

30 ноември — 5 декември, 1976

Ставитски намери доклада на бюрото си, когато влезе в девет часа. За момент съобщението му се стори твърде хубаво, за да бъде истина — Еймъс Робъртс беше мъртъв.

Това оправи деня на Ставитски.

Той беше срещнал за първи път Робъртс преди двадесет години, точно след една гангстерска престрелка, която беше оставила няколко чернокожи и един пуерториканец в доста лоша форма. Никой не беше убит и след по-малко от час ченгетата прекратиха гърмежите и отведоха момчетата, които бяха в най-лошо състояние, в болница. До този момент всичко беше предсказуемо.

После, два часа по-късно, едно ченге намери тялото на Джулио Оспосо в един вход на Източна 117-а улица и позвъни в Отдела за убийства.

Ставитски беше само от четири години в полицията и никога не беше виждал такава мацаница. Райли, партньорът му, по това време беше от десет години вътре, но дори на него му прилоша.

Всички зъби на момчето липсваха — езикът също. Изгаряния на ръцете, корема и лицето. Двата крака бяха счупени на няколко места — вероятно с чук или с дълга тръба — и беше кастриран.

Ставитски си спомняше как гледаше това, което бе останало от Оспосо, мислейки си за целостта на собственото си тяло и колко крехко е то — колко лесно устата може да се превърне в кървава безполезна дупка, колко измамна е здравината на костите и неразкъсаната кожа.

Убиецът беше превърнал всичко това в съвсем различно нещо. Събраха петима лидери от испанската банда и ги заведоха безмълвни и унили в моргата. Когато им показаха тялото на техния приятел, унинието им премина в гняв и те дадоха на Ставитски и Райли осем имена и адреса.

Седмина от осемте чернокожи бяха изплашени и не искаха да кажат нито дума за Джулио Оспосо. Единият само мълчеше. Останалите постоянно го поглеждаха изпод вежди си и после бързо отместваха поглед. Но той гледаше единствено към двамата мъже, които ги разпитваха.

Дори сега, когато си помислеше за светлите очи на мъжественото тъмно лице, които го гледаха толкова хладно, Ставитски потреперваше. Още тогава разбра защо момчетата се страхуваха от Еймъс Робъртс повече, отколкото от ченгетата.

Те никога не прикачиха убийството на Оспосо на Робъртс, въпреки че Ставитски седмици наред се опитваше да го направи. После бе проследил цялата кариера на Робъртс, подобно на побъркан почитател на някоя кинозвезда, който не пропуска и миг от живота й.

Робърт беше влязъл в затвора за година, след четири години го арестуваха за насилие, без да му се предяви обвинение. После нов опит за убийство — арест, без предявяване на обвинение — после първото убийство — отново без обвинение, и накрая отново насилие — пет години от петнадесетгодишна присъда, и той беше навън отново — свободен.

Сега беше мъртъв.

Ставитски отключи чекмеджето, където държеше папката с делото на Еймъс Робъртс. То беше едно от седемнадесетте, които Ставитски държеше отделно, заключени в бюрото си. Всичките седемнадесет бяха копирани от оригиналите в главния файл на полицията. Беше направил копията извън отдела, за собствена сметка и поддържаше всяко досие в хронологичен ред — арести, обвинения, присъди, излежано време — дори и следите им след това.

Беше започнал да ги отделя година, след като постъпи в полицията. Отначало по съвсем обикновен повод — просто защото бяха особени по някакъв начин, като при Робъртс. Но с течение на годините той започна да подрежда досиетата по-внимателно, откри, че ги преглежда поне веднъж дневно. После, преди няколко години, когато се преместиха в нова сграда той пренесе чекмеджето през парка в новия си кабинет, и по някое време, докато вървеше по хлъзгавата пътека, през кафявата кал и голи дървета, осъзна до каква степен досиетата са го обсебили.

Това го правеше различен от другите. Той го ценеше, както би правил баща му. Баща му беше бижутер за кратко време, работеше в центъра, в ателие за диаманти. Но се радваше на работата си и няколко месеца подред носеше вкъщи по нещо, което наричаше „специално“. Винаги беше диамант. Понякога образец, по-голям от другите, понякога такъв, чийто цвят или изработка бяха уникални. После, когато Ставитски постъпи във висшето училище, а брат му тъкмо започваше колежа, една вечер баща му донесе вкъщи кралицата на всички диаманти. Не е толкова голям — около 3.5 карата — но съвършен — беше казал баща му — абсолютно съвършен. А цветът! Всички го бяха гледали през лупата и Ставитски никога не го забрави — цветът и блясъкът, искрящ към него от черното кадифе. Баща му беше споменал, че бързо може да се спечели от него, но никога не го продаде и след известно време Ставитски разбра, че възрастният човек не се кани да се разделя с него. Извинението му беше, че го оставя за модел, всеки се нуждае от един екземпляр, който да показва, обясняваше им той. Запази го до края на живота си. В съботите, когато майката на Ставитски ги водеше в ателието, той винаги искаше да го види, въртеше го в пръстите си, гледаше го през лупата, докато очите го заболяваха.

Майка му го продаде, когато баща му умря. Опита да протестира, но тя искаше да се преместят във Флорида и той се помъчи да я разбере. Още си спомняше тъгата, която изпита в деня, когато тя му каза: „Шестдесет хиляди взех за него, Дейви — баща ти беше умен човек“.

Баща му би разбрал увлечението му към специалните досиета. Той мразеше „нищожествата“, за които знаеше, че купуват и продават камъни, без да се интересуват от друго, освен от това, колко получават и колко плащат. Ставитски не би забелязал връзката между убийствата и диамантите и ужаса в досиетата, който го плашеше и го натъжаваше, ако не беше увлечението му. Баща му би харесал това, би харесал целия живот на сина си, би се гордял с него, защото той не беше от нищожествата, защото го интересуваха особените неща.

Ако слуховете бяха верни, а те обикновено бяха, Ставитски щеше да стане шеф на полицията през 1978-а, когато Макгинис се пенсионира. Баща му би харесал и това, би се хвалил с него. Дори сега Ставитски беше с по-висок чин от всички в сградата, с изключение на Олгрийн, шефът на детективите. Но Олгрийн беше обикновен човек, домошар, който живееше в Куинс. Нямаше увлечение при него. Въпреки това Олгрийн беше добро ченге и Ставитски знаеше, че ако самият той беше нисък и не дотам красив, едва ли би имал шанса да стане шеф на отдел „Убийства“. Но той изглеждаше съвсем като политиците и както обществото би искало — беше едър, но не прекалено тромав от несъразмерност и по-скоро рус, отколкото тъмен — нещо като смесица между поляк и евреин. Тежките солидни славянски черти се омекотяваха от фините широки устни и големите тъмни очи. Не беше чак толкова красив, че човек да се чувства неудобно в негово присъствие, но няколкото пъти, когато беше пожелал жена, не бе срещнал проблеми да намери такава, която да го задоволи и също да го пожелае.

Доброто бъдеще и увлечението, което го отделяше от всички останали, го караше да се чувства доволен от себе си, когато отвори чекмеджето, в което държеше досиетата.

Те всички бяха убийци или хора, които поръчваха убийства — но всички бяха различни, като Робъртс, и всички бяха на свобода.

Смъртта на Робъртс ги остави шестнадесет. По едно време наброяваха двадесет и пет, после — само десет и всеки път, когато имаше възможност да махне някое от досиетата, той едновременно изпитваше надежда и страх, че няма да има друго, което да заеме мястото му.

Бързо измъкна досието на Робъртс измежду другите, подържа го в ръцете си за момент, после безмълвно благодари на този, който беше убил Робъртс и хвърли цялата папка в кошчето под бюрото си.

Сега, помисли си той, щяха да окошарят някое нещастно копеле, което би трябвало да получи медал.

На средата на последната страница от доклада за смъртта на Робъртс Ставитски спря и се върна към началото на страницата. Препрочете страницата бавно, после натисна копчето на интеркома на бюрото си.

— Тук ли е Кармайкъл?

— Да.

— Кажи му да дойде при мен.

Гласът на Ставитски не звучеше доволно и Кармайкъл се появи на секундата.

— Какво, по дяволите, е това? — каза Ставитски. — Какво искаш да кажеш с думите „причина за смъртта — неизвестна“?

— Е, така беше, когато го писах. Нямаше никакви белези по Робъртс. Той не беше прободен или застрелян, нито пък бит — нямаше дори драскотина, просто беше мъртъв.

— А сега знаеш ли?

— Да, в известен смисъл — въздъхна Кармайкъл. — Получихме медицинската експертиза тази сутрин — преди около час и половина.

Ставитски облиза устните си. Не искаше да изглежда прекалено нетърпелив, така че се застави да почака за момент.

— Е? — Гласът му прозвуча равнодушно.

— Вратът му беше счупен.

Ставитски чакаше, но Кармайкъл не продължи.

— Трябва ли да ти измъквам всяка дума? — Ставитски започваше да се дразни, но се опита да се контролира, защото не искаше Кармайкъл да си помисли, че е жаден за кръв.

— Не — каза Кармайкъл. — Съжалявам, Дейвид, не съм срамежлив, но това е всичко, Еймъс Робъртс е умрял от счупване на врата — разчленени C1 и C2 вертебрали и прекъснат гръбначен стълб — това е. Човекът, който направи медицинската експертиза „не може да се произнесе за причината за нараняването“.

— Дай сега да се изясним. Еймъс Робъртс и още двама боклука на име… — Ставитски надникна във втора страница на доклада — Джордж Хокинс и „непознат“ са обирали апартамента, когато наемателите са влезли. Робъртс, който е движещ се арсенал, ги е оставил да извикат полицията и докато всички са стояли и са ви чакали, Робъртс просто си е счупил врата и е умрял. Това ли искаш да ми кажеш?

Кармайкъл погледна първо обувките си, после Ставитски.

— Не точно. Робъртс е умрял, преди да дойде полицията.

— И никой от свидетелите не може да каже как е станало?

— Твърдят, че не. Всички те — Хокинс и Гилбърт, казват, че не знаят. Погледни, Дейвид, прочети медицинската експертиза. Няма никакъв белег върху човека, не е отровен, не е получил сърдечен удар — нищо! — дори не се е спънал и паднал, просто е счупил врата си — това е. И никой не знае и не може да каже как.

— Записали ли са разпита на този, Хокинс, вече?

— Не. Мисля, че още не са стигнали до там. Долу има стотици ленти, които тепърва трябва да се напечатат. Но мога да взема лентата и да я прослушаме.

— Без да загубиш мястото си на опашката?

— Имам приятели — каза Кармайкъл, усмихвайки се на Ставитски, който също му отвърна с усмивка.

— Дай да видя медицинската експертиза, докато донесеш лентата.

Докладът за аутопсията на Еймъс Робъртс изобщо не помогна. Параграфът „Заключения“ му казваше само, че Айра Стърн, доктор по медицина, патолог, и т.н., не може да каже как Еймъс Робъртс е счупил врата си.

Когато привършваше четенето, Кармайкъл се върна със записа от разпита на Джордж Хокинс.

Той сложи лентата в касетофона, който Ставитски държеше в кабинета си и след известно пукане се чу гласът на Кармайкъл. Първо прочете номера на разпита и на случая, идентифицира Хокинс отново, информира го за правата му и разпитът започна:

„Джордж, как се чувствате?“

„Малко съм стегнат. Робъртс ни намери бачкане да можем да му платим. Немах нищо тогава.“

Гласът на Хокинс беше много тих и леко разтреперан.

„Защо отидохте с Робъртс?“

„Човека — нали, знаеш — бех вътре при Робъртс с четиристотин кинта — той ни кара да му задлъжняваме по малко, виждаш ли, и ни държи изкъсо, урежда бачкане някъде и ние трябва да го работим.“

„Какво би ти направил?“

„Не знам. Чувал съм обаче какво прави на други хора.“

„Джордж, какво се случи?“

„Влезнахме там, нали така — виде местото, лесно е. Направо се метнахме с асансьора на покрива, пуснахме въже ма терасата, счупихме стъклото на вратата и бехме вътре.“

„Портиерът не ви ли видя?“

„Не, започнахме от мазето, минахме през гаража и взехме товарния асансьор — лесно като едното нищо.“

„После?“

„Направо почнахме да събираме нещата. Малко пари, сребро, бижута, телевизори.“

„А кучето?“

Последва тишина. Кармайкъл попита отново.

„Джордж, какво стана с кучето?“

„Робъртс го уби.“ — Много тихо го каза.

Кармайкъл почака, после Хокинс продължи.

„Той го разпори — сграбчи го за предните лапи, вдигна го във въздуха и го изкорми. След десет минути малкото куче умря — Робъртс просто го остави на пода в кухнята да квичи. Беше малко, ей толкова и не вдигаше много шум — просто можеше да го затворим някъде — казвам ти човече, настръхнах и бих го убил!“

„После какво стана?“

„Не направих нищо повече, просто не можах. Робъртс ми се нахвърли, но Бутс каза да ме остави на мира — нямаше време, а можеха да се оправят с мене после.“

Ставитски затаи дъха си, дали Кармайкъл ще пропусне въпроса — как би могъл, глупавото копеле? После Кармайкъл попита със съвсем обикновен тон:

„Джордж, какво искаш да кажеш с това «бих го убил»?“

„Нищо особено, просто, че бих го сторил, но нямаше начин — това е всичко, което искам да кажа, нищо друго.“

Гласът на Хокинс сега изглеждаше много по-тих.

„Но ти каза «бих го убил». Защо, Джордж?“

Не последва отговор. Кармайкъл повтори въпроса няколко пъти, но Хокинс само мърмореше, че не знае.

„Окей, Джордж, какво стана с Бутс?“

„Той се омете. Тя го пусна да си тръгне и той просто избяга. Той е бял, някакъв селяндур и беше ужасно за него.“

„Защо мислиш, че Робъртс уби кучето?“

„Защото е дяволски човек.“ Хокинс произнесе това твърдо, като напълно си вярваше.

Косата на Ставитски настръхна.

После Хокинс каза на Кармайкъл как Гилбърт са си дошли вкъщи, намерили са ги, как доктор Гилбърт страдала за кучето си…

Ставитски накара Кармайкъл да спре лентата.

„Жената ли е доктор Гилбърт?“

„И двамата са Гилбърт.“

Лентата продължи с детайли, които Кармайкъл изясняваше, но Ставитски губеше търпение.

Върни се на това, помисли си той. Какво е станало с Робъртс, какво, по дяволите, се е случило?

Най-после.

„Робъртс удари съпруга, после какво?“

„Ами, съпругът падна, знаеш ли, удари си лицето и потече кръв…“ Гласът на Хокинс пресекна.

Ставитски застана нащрек.

„Е?“

„Ами, тогава… Робъртс, той просто падна.“ И сега много тихо. „Ами, той падна и мисля, че тогава е умрял.“

„Просто така?“

„Да.“ — Гласът на Хокинс едва се чуваше.

След това, без да чака следващия въпрос на Кармайкъл, Хокинс продължи.

„Н-не, никой не го удари или нещо такова. Мисля, че доктор Гилбърт, имам предвид мистър Гилбърт, той за малко не беше на себе си, и другата, тя просто беше някак си там, тя просто мина през стаята, някъде близо до него.“ — Хокинс говореше много бързо и сякаш не му достигаше въздух. „Не, сър, никой не го докосна — никой — той просто умря.“

Хокинс беше започнал да се държи отбранително, дори беше изплашен. Ставитски се чудеше защо. Той накара Кармайкъл да спре лентата.

— Може ли Хокинс да е счупил врата на Робъртс?

— Не мисля — каза Кармайкъл, — поне не без борба, по дяволите. Той не е толкова едър като Робъртс, а Робъртс е имал и оръжие.

Те прослушаха останалата част от лентата.

Според Хокинс, след като Робъртс е умрял, всичко се е объркало. Бутс не се е и опитал да остане със семейство Гилбърт.

„Така че той просто избяга, тя го остави да си отиде.“

„А ти защо не избяга, Джордж?“ — попита Кармайкъл.

Много твърдо и много ясно:

„Защото аз просто приключих, това е всичко.“

Това беше краят на лентата.

— Какво казват Гилбърт? — попита Ставитски.

— Пълно потвърждение. Съпругът е бил в безсъзнание, когато Робъртс е умрял, Робъртс го е халосал здраво, но мисис Гилбърт е видяла всичко и нейният разказ съвпада точно с този на Хокинс.

— Прекалено точно? — нещо го безпокоеше.

— Не, и двамата са видели да се случва едно и също нещо — това е всичко. — Сега Кармайкъл започваше да се дразни.

— Какво има? Да предположим, че Хокинс е убил Робъртс, или да предположим, че Бутс го е направил, защо тя да не каже?

— Може би те са я заплашили. — Но докато го казваше, Ставитски разбра, че не е истина. Никой от нападателите нямаше с какво да я заплаши.

Може би те наистина не знаят какво е станало с него. Беше ли възможно? Спомни си, че някъде беше чел, как едно погрешно извъртане може да размести нещо — може би това се е случило. Робъртс просто ударил Гилбърт, може да се е извъртял по някакъв лош начин… Мина дълго време преди Ставитски да научи, че най-простото, най-очевидно обяснение почти винаги е истинското. Разбира се, той трябваше да провери, но му изглеждаше все по-ясно и все по-ясно, докато обмисляше тази идея, че фактически няма голяма мистерия, просто невероятна случайност.

Когато каза на Кармайкъл какво мисли, Кармайкъл отначало се съгласяваше, после си спомни:

— Но какво ще кажеш за медицинската експертиза? Човекът, който я е правил „отказва да се произнесе“. Не би ли казал и той нещо такова?

— Може би. Може би просто не се е сетил. Предполагам, че се случва веднъж на милион пъти — може просто да не му е хрумнало — мисля да опитам да се срещна с него, да видя какво ще каже.

— По дяволите, Дейвид, каква разлика има? Робъртс е мъртъв. Това е добре! Човек би помислил, че ти е брат. Защо не го оставиш? Гилбърт няма да повдигнат обвинения — Хокинс не е бил въоръжен, ще го обвинят само за заплаха. Да зарежем тази работа.

Ставитски нямаше намерение да слуша Кармайкъл, нито се канеше да му каже защо.

За двадесетте години в полицията, петнадесет от които в отдел „Убийства“, Ставитски беше срещал всякакъв вид глупости и бруталности, но малко мистерии.

Убийствата бяха обикновено най-очевидното от всичко. На някое нещастно копеле му идваше до гуша и застрелваше жена си, или я пробождаше с нож, или пък приятелката си или даже някой непознат, по време на скандал в някой бар. Те просто трябваше да го откарат все още беснеещ или хлипащ и независимо колко съжаляваше Ставитски за жертвата или убиеца, убийството се превръщаше в нещо рутинно, като всяко друго.

Но тук надушваше нещо различно. Един „дяволски човек“ беше умрял по необясним начин и Ставитски искаше да запази това дори само в съзнанието си, поне докато се срещне с лекаря, който беше направил аутопсията, за да потвърди неговата теория за чудото.

— Е, Ал, може да си прав — възможно е. — Ставитски умееше да бъде много убедителен, даже очарователен, когато искаше.

— Знаеш ли какво ще ти кажа — защо не намерим този Бутс — не ни трябват прекалено много неясни неща. Да почакаме два дена и ако не можем да го намерим — просто да оставим тази работа — окей?

— Окей — съгласи се Кармайкъл, но не изглеждаше доволен.

— Опитай се наистина, Ал. Ще ми направиш услуга. — Тонът му в дух „за наше общо добро“ обикновено вършеше работа.

— Е добре, ще го намеря, ако мога, Дейвид.

— Благодаря.

Веднага щом Кармайкъл напусна кабинета, Ставитски позвъни на д-р Айра Стърн и си уреди с него среща за два часа. Искаше му се да е по-късно, но Стърн каза, че няма да е на работа след три.

Ставитски имаше и друга задача, която го чакаше, но продължаваше да разглежда доклада — добре че имаше адреса на Гилбърт, имаше и титлите им — Уилям Илай Гилбърт III, кандидат на науките и жена му — Дженифър Лист Гилбърт, лекар.

Ставитски въздъхна. Трябваше да чака до три и тогава да отхвърли тази мистерия.

 

 

Той пристигна навреме за срещата с д-р Стърн. Даде името си на една от жените на регистратурата в главното фоайе и седна на пластмасовия стол да чака.

Робъртс беше тук — тих и безобиден в мазето, в стая — чиста, грозна и просторна като тази. Ставитски помисли за тялото — всичко, което беше останало от Робъртс — майка му можеше още да е жива и Ставитски с внезапно пробол го срам осъзна, че не знаеше дали тя изобщо подозира, че синът й е мъртъв.

— Капитан Ставитски? — Той кимна. — Аз съм Айра Стърн.

Д-р Стърн беше около пет-шест фута, с много гъста черна къдрава коса, дълги мигли и тъмна брада, която започваше почти под близко разположените му кафяви очи. Изглеждаше на неопределена възраст, но трябва да беше между двадесет и осем и тридесет години — все пак работеше в патологията. Белият му панталон беше мокър от дъжда и той носеше подгизнал шлифер, на който липсваше коланът. Ставитски се почувства много по-спретнат в сравнение с него.

— Да отидем в кафенето. Можем да пийнем кафе, докато си говорим.

Изглеждаше така, като че ли се нуждаеше от нещо топло за пиене и Ставитски го последва в асансьора и по коридора в мазето, до кафенето, което беше четири врати след моргата.

Д-р Стърн не се опита да започне лек разговор. Те извървяха пътя до кафенето и си взеха кафе, без да проговорят. Седнаха на една от многото празни маси, отпиха от кафявата течност и отпускайки се след момента на взаимно недоверие, пристъпиха към работата си.

— Д-р Стърн — наруши тишината Ставитски. Беше вече два и половина. — Тук съм по повод на Еймъс Робъртс. Вие сте му направили аутопсия снощи и сте представили доклад, ъ-ъ — Ставитски погледна към доклада — номер четиристотин двадесет и пет — ХВ-3.

— Точно така, капитане. Спомням си случая. Не е лесно да се забрави.

— Опитвам се да разбера вашето „отказ да се произнеса“ за това какво го е убило.

Стърн отпи още малко кафе. Той се опитваше да подбере думите си, така че Ставитски да може да го разбере и Ставитски учтиво чакаше.

— Ами, първите два прешлена от гръбначния стълб на Робъртс, тези които са в самото начало на врата и са много здраво свързани един с друг и, разбира се, с останалата част от гръбначния стълб, бяха напълно разделени. Те се наричат C1 и C2 — C се отнасят за врата или цервикса, а единицата и двойката обозначават техния ред. С други думи те са в най-връхната част на гръбначния стълб, който продължава във врата. Разбрахте ли?

Ставитски кимна.

— Прешлените са оформени около един вид кухина, която обгръща гръбначния мозък и го предпазва. Тези кости — прешлени — са свързани една с друга чрез хрущяли или дискове. И цялото това нещо е капсулирано от ивица мускули. Добре е проектирано, направено е да оцелее. Е добре, прешлени C1 и прешлени C2 са напълно разделени — напълно — и гръбначният мозък е прекъснат, не, прекъснат не е точната дума, той е издърпан, а не просто прерязан, разбирате ли?

Ставитски разбираше или поне си мислеше, че е така.

— Това би изисквало — продължи Стърн — извънредна сила, за да може да се направи, а както знаете, Робъртс няма никакви други наранявания, никакви. Така че това е по принцип невъзможно, няма начин да е могло да се случи.

— Но то се е случило, нали? Искам да кажа, извинете ме, докторе, но не може ли да сте направили грешка?

— Не, не може да съм направил грешка, поне не за това какво е убило Робъртс, но съм сигурен, че можете да разберете защо нямам желание да се произнасям за случай на невъзможно нараняване.

— Разбира се — каза Ставитски — но бъдете търпелив с мен за малко, оставете аз да поразсъждавам малко. Чел съм обичайните писаници за непосветени, включително — независимо дали може да им се вярва — исторически случаи в „Национално проучване“ за бебета, които имат по две глави и тумори, които тежат по сто паунда и повече. И като че ли си спомням много смътно, че е доста лесно да бъде счупен вратът на човек, да кажем, извъртайки се по необичаен начин — нещо като изсипване или…

Ставитски спря. Стърн го слушаше мрачно, опитвайки с всички сили да не изглежда, като че ли се присмива на едрия капитан по убийствата, който седеше срещу него. В очите на Стърн нямаше проблясък от разбиране, нямаше „О, разбира се, трябваше да помисля за това“. Само търпение — Стърн учтиво чакаше Ставитски да свърши, за да може, колкото е възможно внимателно, да му каже колко смешно е това „обяснение“.

Ставитски внезапно се почувства много щастлив — неговата мистерия се запазваше за известно време, поне за останалата част от следобеда.

— Предполагам, че това са глупости, нали, докторе?

— Ами да, разбирате ли, наистина са глупости — рече тъжно Стърн. Той си мислеше, че Ставитски ще се почувства като глупак, като осъзнае колко огромно е неразбирането му.

— Нека да се опитам да го изясня. Травмата, която е убила Робъртс се случва при челен удар със скорост 80 мили в час или падане от покрива на двадесететажна сграда, ако се предположи, че е паднал на главата си. Няма буквално нищо по-малко, или поне аз не мога да се сетя за нещо, което да му причини това!

Ставитски се взираше в младия лекар. После се наведе напред и попита меко:

— Виждал ли сте преди нещо подобно?

Нещо в тона на Ставитски накара Стърн да отговори също тихо, почти шепнешком.

— Не, капитане, нищо подобно на разделяне на C1 и C2 и прекъснат гръбначен мозък, без каквито и да било други рани. Но аз съм тук само от осем месеца и не съм видял още всичко. Не искам да кажа, че е невъзможно това да се е случило, просто, че за мен такова нещо е напълно непознато.

Ставитски се усмихна, после се засмя:

— Да, разбирам. — Той замълча. — Вижте, докторе, може ли да ви наричам Айра?

Д-р Стърн кимна.

— Айра, ще се сърдите ли, ако продължа през главата ви?

— Защо не. — Стърн се усмихна. — Мисля, че и аз бих искал да разбера какво се е случило.

— Е, тогава кажете кой е виждал всичко.

— Шефа на отдела. Той е правил медицински експертизи петдесет години. Предполагам, че това което не е виждал, просто не се е случвало. Името му е Уилбър Гейлстън и предполагам, че той е човек, за когото важи думата „блестящ“.

— Не звучите много убеден.

— О, но съм. Разбирате ли, той дори не си е извадил разрешение да практикува медицина и не е виждал жив пациент, откакто е завършил медицина — в Харвард, между другото. Гейлстън е черен и когато е започнал следването си, някъде около 1920-а това е било единственото училище, което го е приело. Тук все още се шегуват с това.

— Виждал ли е Гейлстън вашия доклад?

— Може би ще го види утре или вдругиден.

— Не сте обсъждали това с него? Нещо толкова необичайно като това? Не сте ли любопитен?

— Да, бях любопитен и исках да говоря с него, но беше едва снощи и бяхме притиснати до стената — от писмена работа, не от трупове.

Ставитски се засмя.

— И — продължи Стърн — просто нямах възможност да се видя с него.

— Къде можем да намерим Гейлстън?

— Може да си е в кабинета, но може и да си е тръгнал, вече минава три. Ще се обадя горе да видя.

Стърн стана от масата и Ставитски имаше малко време да се опита да разбере това, което е чул. Ако докторът не беше глупак, а Ставитски знаеше, че не е, то нещо напълно необикновено трябваше да се е случило на Еймъс Робъртс. Колкото повече мислеше за това, толкова по-неспокоен ставаше. Той просто се беше надявал за нещо, което да наруши рутинната работа, за полъх на романтичност, а не за неразрешима загадка. Но може би Гейлстън щеше да може да го изясни, поне да им подаде някаква нишка. Беше чувал за Гейлстън, но никога не го беше виждал.

Стърн се върна на масата.

— Той си е вкъщи, но ще ни приеме. — Взе си шлифера и се приготви да тръгне. — Казах му, че и аз ще дойда с доклада, и да ви помогна да разберете. Гейлстън минава седемдесетте и от години не е разговарял с други хора освен с лекари — никога не му се е налагало да обяснява неща на пациенти, така че ще е малко трудно за непосветен човек да го разбере. Чувал съм, че е бил в по-добра форма, когато жена му е била жива, но тя е мъртва отдавна.

Когато бяха вече в колата, Стърн каза:

— Капитане, мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Разбира се, наричай ме Дейвид.

— Този Робъртс… толкова си загрижен. Приятел ли ти е? Ако е бил, много съжалявам за това, което се е случило с него. Не съм имал намерение да прозвуча толкова безсърдечно преди.

Ставитски трябваше да се закашля, за да не се разсмее. След малко той можа да каже:

— Не, Айра, Еймъс Робъртс не ми е приятел. Просто го познавам от много години.

 

 

Доктор Уилбър Гейлстън беше внушителен мъж. Самият Ставитски беше шест фута, но трябваше да гледа нагоре към Гейлстън. Старият човек все още имаше добро телосложение, макар и слаб и с отпуснати рамене и Ставитски помисли, че като е бил млад, трябва да е бил огромен. Беше почти съвсем плешив, с остатъци от рядка сива коса в основата на черепа. Лицето му беше дълбоко набръчкано, дълги вертикални линии се спускаха от носа до ъгълчетата на устата му и от вдлъбнатините на очите до брадичката. Когато се усмихваше, както сега, лицето му като че ли се нагъваше настрани от едрите жълти зъби. Ефектът беше необикновен и ако Ставитски го срещнеше неочаквано на слаба светлина, без да може да види ясните му, интелигентни очи, би бил неприятно стреснат.

Гейлстън ги заведе през коридора в широка дневна стая, с прозорци на едната стена, които гледаха към парка. Ставитски видя стая, принадлежаща на човек с изключителен ред, която не предизвикваше интереса с нищо, освен с това, че беше много спретната. Килимът и мебелите бяха износени, масите и бюрото — изчистени, но не полирани. Всичко — книги и списания и странни принадлежности — бяха на полагащите им се места, но стаята, която беше наистина красива в пропорциите и детайлите, имаше потискащ вид като мокрите клони на голите дървета покрай алеите в парка. Тъжна стая.

Д-р Гейлстън каза:

— Направих кафе и имам малко сладки, ако искате.

Те приеха и той излезе от стаята.

Когато се върна с кафе и сладкиши на поднос, Стърн беше извадил доклада, готов да му го покаже.

— Как му е името? — попита Гейлстън, като остави подноса на ниската масичка и седна срещу гостите си.

— Робъртс, Еймъс Робъртс — от мъжки пол, негър, тридесет и четири годишен, шест фута висок, тежи около сто осемдесет и пет.

— Причина за смъртта? — Гейлстън наля кафе и премести чинията с шоколадовите сладки пред гостите.

— Ами — въздъхна Ставитски — точно затова искахме да се срещнем.

— Добре, дайте ми няколко минути да прегледам доклада. Айра — имаш ли рентгенови снимки?

Айра кимна.

Гейлстън си сложи очила и без да каже дума повече започна да прелиства доклада за смъртта на Еймъс Робъртс, докато Ставитски и Айра пиеха хубавото кафе и ядяха от сладките с форма на карти за игра.

Когато свърши с четенето, той разгледа рентгеновите снимки и зададе няколко въпроса. Ставитски не разбра нито въпросите, нито отговорите. Най-накрая Гейлстън се обърна към него.

— Мистър Ставитски, боя се, че не мога да ви помогна.

— Искате да кажете, че вие също не можете да обясните това?

— Искам да кажа нещо повече от това. Това, което се е случило на мистър Робъртс не би могло да се случи. Сега искам да се изясня напълно — не е могло да се случи. Такова нараняване не е невероятно, то е невъзможно. Вярвам, че д-р Стърн е открил това, което казва, че е открил. Той за щастие е бил достатъчно разумен да направи фотографии и рентгенови снимки, и това което показват, е напълно неоспоримо. Това не означава, че не се е случило, не би могло и всичко, което съм в състояние да ви кажа, че щом се е случило, бих дал много, за да разбера как.

Гейлстън беше възбуден, точно както Ставитски в началото на разговора си с Айра.

— И бих дал много, докторе.

— Разбирате ли какво всъщност се е случило?

— Обясних му кратко — обади се услужливо Стърн.

— Айра ми каза, че Робъртс трябва да е претърпял инцидент, свързан с огромно насилие.

— Не, сър — прекъсна го Гейлстън весело, като малко повиши глас. — Не, сър!

Гейлстън се усмихна и избърса носа си, после се засмя леко, после избухна в смях. Айра и Ставитски се спогледаха — все пак той беше стар човек, може би просто беше малко мръднал. Гейлстън улови погледа им и това го развесели още повече.

— О, господа — каза той, опитвайки се да спре, и бършейки сълзящите си очи. Айра и Ставитски се засмяха леко, за да не изглежда неучтиво. — Не, господа, това не е старческо слабоумие — все още смеейки се, но вече под контрол. — Айра, това ще е първият ти документ, оу-хии!

Гейлстън подсвирна.

— Ще го прочетеш на някое събрание, където се събират умрели задници! Айра — той се наклони, — това е невероятен случай и те ще трябва да се опитат да го разрешат, нали ги знаеш, ще се опитат. После ще попитат мен… „Д-р Гейлстън“ или „Уилбър“ в зависимост от това кой е умният задник… „Уилбър“, ще каже той, „какво мислиш?“. И какво мислиш, че ще му кажа? А сега гледайте, мистър Ставитски и слушайте внимателно — защото това е единственият начин, по който Еймъс Робъртс е могъл да умре — ще кажа „Господа, по мое мнение, някой много опитен лекар е инжектирал някакво изключително малко като атом джудже в пръстена на атласа на Робъртс“ — това е C1 — „после това малко човече е носело със себе си също толкова малък, тежък лост и много тъп кухненски нож — да! Кухненски нож. Джуджето е пъхнало лоста между атласа и аксиза“ — C1 и C2, мистър Ставитски — „и после ги е раздалечило, както се отваря консервна кутия с отварачка. Разбира се, то е трябвало да приложи известен натиск, за да го направи около — о, двеста-триста паунда, не, може би не чак толкова, все пак то е имало лост. И така, то разделя C1 и C2, открива истинската си цел — гръбначния мозък, разрязва го с кухненския нож, после издърпва нишките така, че да изглежда като че ли е скъсан. Тук, господа, се появява скъсаният недосготвен асперж, който е диагностициран в този рядък, предизвикан медицински синдром! Какво ще кажете за тази наистина блестяща въображаема диагноза?“

Очите на Гейлстън внезапно загубиха доволните си проблясъци.

— Накратко, от това, което току-що описах или някакъв друг феномен, извън рамките на моето, признавам, ограничено въображение, нищо, което аз или който и да е, знаем, не може да го обясни. И, мистър Ставитски, това не е джудже — следователно трябва да е било наистина нещо друго. Но ви уверявам, че не бих искал да бъда с вас, когато го откриете.

Ставитски допи кафето си в мълчание и Гейлстън му наля нова чаша. Стърн някак си избледня в обстановката и Гейлстън и Ставитски се втренчиха един в друг. Ставитски осъзна, че Гейлстън, стар и почтен, не изглеждаше особено благосклонен — вероятно беше твърде интелигентен и беше видял твърде много. Стояха и се гледаха, Гейлстън мислеше за проблема, а Ставитски — за Гейлстън и за това, което той беше казал.

— Какво бихте предложили, докторе?

Гейлстън се разтърси леко и като че ли взе решение.

— Предлагам, мистър Ставитски, да забравите за това. Нека Айра и за да си направим удоволствието да се опитаме да разрешим този медицински, а не полицейски проблем.

— Няма да направя това, сър. Не мога.

— Тогава боя се, че съм ви дал единствения съвет, който мога. Ако бях на ваше място, мистър Ставитски, бих оставил това.

— Но вие трябва да имате нещо подсещащо, някаква нишка…

— Мистър Ставитски, радвам се, че ме посетихте, наистина се радвам. Повярвайте ми, аз също бих искал да ви помогна, ако можех. — Гейлстън даде да се разбере, че разговорът е свършил.

— Само още едно нещо. Вие подхвърлихте, че не искате да бъдете с мен, когато открия какво е това, което е убило Робъртс. Какво точно имахте предвид? Какво мислехте?

Гейлстън се облегна назад и погледна над главата на Ставитски през стаята, в нищото.

— Не знам — просто го почувствах. Виждате ли, това трябва да е било направено, въпреки че не знам как. Просто предполагам, мистър Ставитски, но който или каквото го е направило, е извършило много прецизна работа. И, повярвайте ми, Робъртс е страдал.

Страдал? Никой не беше казал нищо за това, че е страдал.

— Но според свидетелите, той просто, мисля, че думите бяха „падна долу и умря“.

— Тогава свидетелите лъжат. Не, той не просто е паднал и умрял, той първо е страдал — това трябва да е отнело известно време, защото очите му са били изцъклени — така ли е, Айра?

Стърн кимна.

— Всъщност — продължи Гейлстън, — Робъртс е умрял в невероятни мъки.

 

 

Невероятни мъки. Думите на Гейлстън барабаняха в мозъка на Ставитски, докато се хранеше. Значи така, помисли той, Хокинс и Гилбърт бяха излъгали. Но защо! Внезапно нещо, което беше чул Хокинс да казва по време на интервюто го беше подразнило — той знаеше, че е важно — но когато се опита да си го спомни, то му се изплъзваше, без да може да го улови. Той нарочно изпразни съзнанието си от всичко за момент и опита отново, но споменът не идваше, така че той го остави засега, уверен, че по-късно през нощта преди да заспи или утре на закуска ще си спомни.

Той едва хапна от пилето и разбира се, Керъл забеляза.

— Дейв. — Тя винаги му говореше нежно, като че ли беше оглупял. — Добре, това е мистерия, но има толкова много други.

Ставитски си играеше с приборите, после пийна малко кафе. Искаше му се да й обясни, да я накара да разбере.

— Не — поклати глава той, — не мистерия. Много престъпления, но никога не е имало мистерия. Обикновено знаем всичко, което се е случило, с изключение на това кой го е направил. А то почти няма значение кой е, защото тези влечуги — те са почти взаимозаменими. Застрелват някого или го наръгват, или каквото и да е там, само името липсва. Можем да хванем когото и да е за което и да е убийство и всичко ще си е същото, защото те са едни и същи. Но ние знаем какво и къде, и как — това никога не е мистерия. С изключение на този път. Керъл, аз не знам какво се е случило. За първи път от двадесет години. Не знам какво се е случило.

Не й хареса начина, по който бузите му пламнаха, нито блясъка в очите му. Беше прекалено възбуден. Тя отмести стола си. Спорът само щеше да влоши нещата.

— Дейв, мисля, че се измъчваш за нищо. Струва ми се, че гордостта ти е наранена и си любопитен — това е всичко. Изобщо не изглежда да е имало престъпление. Докторът каза, че е медицински проблем.

— Да, но той каза също, че Робъртс е умрял в невероятни мъки — това бяха точните му думи. Което означава, че свидетелите лъжат. Ако не е имало престъпление, защо ще лъжат?

— Но от това, което ми каза, никой всъщност не е лъгал. Попитали са ги какво е убило Робъртс, така ли?

Той кимна.

— И те не са знаели. Питал ли ги е някой дали е умрял в болки?

— Не. Но ако човек умре в невероятни мъки, някой е трябвало да забележи. И свидетелите — невинните свидетели, биха дали доброволно такава информация. Нямаше да кажат, че просто е паднал и умрял. Вярвай ми, Керъл, веднъж заговорили свидетелите, проблемът е как да ги накараш да млъкнат, да се опиташ да отсееш това, което е важно от всичкия боклук, който прехвърлят. А нещо такова! Господи, трябва да запушиш устата на обикновения свидетел, за да го накараш да не се спира върху всяка отделна кървава секунда.

— Но не можеш да очакваш от човек като този Хокинс да се държи като обикновен свидетел…

— Не говоря за Хокинс. Разбира се, че той няма да иска да навлиза в подробности, освен ако не ги измъкнем от него. Говоря за семейство Гилбърт. Добри, уважавани хора, богати, както ми каза Кармайкъл. Той каза, че те точно са повторили отговорите на Хокинс — според тях Робъртс просто е паднал и е умрял. Но не е било така.

— Не спомена ли, че мъжът е бил в безсъзнание?

— Да, добре. Но жената — не.

— Може би тя просто не е помислила за това. Или не е такъв тип, че да дава доброволно информация. Сигурна съм, че има такива хора.

Жената — споменът отново го обезпокои. Какво, по дяволите, беше казал Хокинс? Но то не идваше. Керъл продължаваше да говори.

— А може би споменът е болезнен за нея.

— Може би. — Всичко, което Керъл казваше беше вероятно. Но той чувстваше, че нещо не е наред и не можеше да го остави; още не.

Керъл произнесе с много успокоителен глас:

— Тогава защо просто не го забравиш, скъпи? Имаш толкова много други неща, за които да се безпокоиш. — Пълна със съчувствие. Той не отговори. — Хайде, Дейв, помогни ми за чиниите, иначе ще закъснеем.

— Ще закъснеем?

— Да, скъпи, вече е почти осем. Сам и Ърлин ще ни чакат.

Сам и Ърлин от тринадесетия етаж — бридж. А утре кино, след вечеря при майка му. В неделя игри — през целия ден, докато Керъл глади и готви, и готви, а в понеделник…

В понеделник, Гейлстън или Айра ще му се обадят да му кажат, че едно или друго е било пропуснато и че на Робъртс наистина е направено това и това. Мистерията ще бъде напълно обяснена, спретнато и чисто.

Водата в кухнята вече течеше и той се зае да почиства масата: но може би не, може би…