Уилям Голдман
Маратонецът (7)

6.

Сцила беше застанал пред входа на замъка и гледаше надолу по Принсес стрийт. Бързо се свечеряваше, но нямаше нищо по-красиво и впечатляващо от тази улица. Друга толкова красива улица не бе виждал в Единбург, нито в Шотландия, нито в цяла Великобритания, даже в Европа. Нито в този, нито може би в други светове.

Всичко това сякаш беше дар от Всевишния, сякаш някой е взел най-прекрасните магазини от Пето авеню и ги е пръснал из Сентръл парк, но вместо да ги заобиколи само със зеленина, е направил един огромен хълм, а на самия му връх царства замъкът с цялото си великолепие.

Ако можехме да си избираме място, където да умрем, нямаше по-добро от Принсес стрийт.

Но нека да не мислим за смъртта. Сцила обаче не можеше да не мисли. Той стоеше на студа, гледаше светлините на прекрасните луксозни магазини — „Форситс“, „Лилиуайтс“, и продължаваше да мисли за тленността. Дясната му ръка туптеше от болка и пареше. Сам бе виновен за това, защото непрекъснато свиваше и разпускаше дланта си, триеше ръце една в друга.

Нервничеше, защото Робъртсън закъсняваше.

Ако беше някой друг, може би нямаше да се притесни толкова, но Робъртсън беше прочут със своята точност.

Ако се намираш в Бевърли хилс, а той ти се обади от Бейрут и каже: „Хайде да се срещнем във вторник на връх «Еверест», северната страна, на половината път, в 14:30 часа“, тежко ти и горко, ако дойдеш в 14:40.

Но да не мислим за лошите неща. Може уличното движение да е претоварено, може да е спукал гума. Да, всичко това е много, много логично. Сцила обаче наблюдаваше движението по Принсес стрийт. Беше съвсем нормално, нямаше задръствания. Ако беше спукал гума, Робъртсън нямаше да я лепи и подменя, той просто би оставил някъде колата си, би взел такси, за да дойде на срещата в определеното време.

Следователно не можем да не мислим и за най-лошото. Може би той не беше дошъл, защото бе мъртъв. Въпросът беше дали е умрял от естествена смърт, или не? Господ знае, той беше болен от сърце, можеше да е получил удар. Не само че беше с наднормено тегло, но и пушеше твърде много, попийваше доста, обичаше тежки храни и подправки, така че нищо чудно да е получил удар.

Но напоследък се случваха странни неща, ето и тази история с Чен, така че Робъртсън може и да е умрял насилствено. Но Сцила се надяваше да не е така. Въпреки че връзката им се основаваше на бизнес, най-малко в известна степен незаконен, който нямаше нищо общо със службата „Дивижън“ и с пряката работа на Сцила, то все пак Сцила се надяваше, че Робъртсън е потънал във вечен сън малко след двойна порция пушена сьомга, стек „алангле“ и всякакъв вид зеленчуци, обилно покрити със сос бешамел и голяма порция еклери за десерт.

Сцила започна да нервничи. Робъртсън му дължеше пари от една съвместна сделка, сумата беше около двайсет хиляди долара. Сцила знаеше, че вече доста дълго се бави в Единбург, а трябваше да пътува и до Париж. Между другото, той напусна скоростно Лондон и отскочи дотук, защото правеше всичко това без знанието на „Дивижън“.

„По дяволите — мислеше Сцила, докато се спускаше надолу по улицата, — трябва да проверя какво се е случило, искам да съм сигурен, че не е страдал.“

Робъртсън държеше един от най-луксозните магазини за антикварни стоки в цяла Шотландия. Продаваше само старинни бижута, може би някой го бе очистил именно затова. Загинал е от алчност — не е успял да се овладее, изпаднал е в паника и крадците са го убили.

Сцила обичаше Робъртсън, общо взето, по нищо не си приличаха, но той изпитваше някаква привързаност към този стар дебеланко. Веднъж, когато тъкмо бе донесъл пратката, неочаквано дойдоха родителите му и всички заедно отидоха на вечеря, Робъртсън изведнъж стана унил, не жестикулираше така оживено, както обикновено. Вечеряха на Фредерик стрийт. Посрещнаха ги царски. Там ходеше все отбрана и снобска клиентела, а Робъртсън беше постоянен клиент и даваше големи бакшиши на келнерите. И знаете ли каква беше основната тема на разговора? Жените.

И всичко мина чудесно. Неговите родители не подозираха, че техният син е един от най-сладките „швестери“ на Западна Европа. Той тъй умело го прикриваше, изглеждаше искрено разочарован от това, че е ерген, като непрекъснато твърдеше, че жените не го харесвали, защото бил дебел.

Сцила помоли шофьора на таксито да спре в една пряка близо до антиквариата на Робъртсън, намиращ се на Грас Маркет. Те бавно подминаха магазина. Вътре беше тъмно, нямаше признаци на живот. Сградата до него беше запустяла и Сцила бе обзет от предчувствие за смърт. Плати на шофьора и слезе, таксито си тръгна, а той се върна към магазина, спря от другата страна на улицата и внимателно се огледа. Нищо не светеше в сградата, нищо не помръдваше.

Сцила прекоси улицата и спря пред вратата. С ключалката на външната врата нямаше проблеми. Отвори я лесно с изкривеното като кука връхче на ножа си. Робъртсън живееше на горните етажи. Сцила безшумно се изкачи на третия, където се намираше спалнята на приятеля му, и през отворената врата съзря слонообразния контур на огромната фигура на мъртвеца, просната на леглото.

Сцила пристъпи в стаята и спря като зашеметен.

Робъртсън хъркаше. Гадното тлъсто копеле не беше умряло, а спеше! Сцила щракна бутона на нощната лампа и извика:

— Джек! Джек!

Робъртсън отвори широко очи и го зяпна с диво учудване, просто не можеше да откъсне очи от госта си. И чак сега Сцила прозря — докато е мислел, че Робъртсън е умрял, Робъртсън пък е мислел Сцила за мъртъв. Затова и дебелият не беше дошъл на срещата. Сцила приседна неспокойно на ръба на леглото до нощната лампа.

— Джек, защо не дойде на срещата?

— Срещата беше за утре — отговори троснато Робъртсън.

— Ти мислеше, че съм мъртъв, нали?

— Как да отговоря на такъв глупав въпрос, а?

— Защо помисли, че съм умрял? — повтори Сцила.

— Сцила, за бога! Какви ги дрънкаш? — каза Робъртсън, докато се отвиваше.

— Искаш ли да те накарам да ми разкажеш още много, много неща, Джек? Не ме карай да го правя.

Робъртсън с въздишка отхвърли завивките си.

— Ако искаш да спорим и да се караме, хайде да отидем в кухнята и да похапнем, защото съм гладен. Чакай само да се облека.

И той отиде до гардероба.

Сцила продължаваше да седи мълчаливо с ръце в скута си и крак върху шнура на нощната лампа. Робъртсън облече халата си и се извърна рязко.

— Ти никога вече няма да можеш да се отнасяш така с мен! Ясно ли е?

В ръката си държеше малък пистолет.

Сцила въздъхна.

— Отговори ми! Дявол да те вземе! — кресна Робъртсън.

— Джек, животът ти виси на косъм. Като не разбираш тези опасни игри, не се забърквай в тях. Моля те, и без това ми е доста трудно. Моля те!

— Горе ръцете!

— Господи, но това действително е истински пистолет!

— Ще те убия.

Сцила си вдигна ръцете.

— А сега слушай! — започна Робъртсън, стоящ в другия край на стаята, една гигантска сянка. — Ти никога повече няма да ме заплашваш, защото всичко, което сме вършили заедно с теб, е записано. Всяка сделка е подробно описана. Оставил съм цялата документация в запечатан плик при моя нотариус. Ако умра, ще го отворят, а там има инструкции на кого да предадат информацията, и мисля, че ще имаш значителни трудности да оцелееш, след като се разпространи информацията.

— Та ти си обирал горницата още преди аз да бъда включен в бизнеса — рече Сцила.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто се чудя дали и това си записал и предал при нотариуса.

— Всичко. Да, всичко.

Сцила поклати отрицателно глава.

— Нищо подобно, Джек. Ти си доста потаен, например родителите ти не знаят за някои твои слабости. Ти винаги си предпочитал да живееш някак скрито, да бъдеш в сянка. Не мисля, че някога би казал нещо на някого, камо ли да го напишеш.

— Искаш да те убия ли? — просъска Робъртсън.

— Грешиш, Джек! Този, който ще умре, си ти.

— Стой с вдигнати ръце!

— Разбира се. Но сега ме чуй, Джек. Преди малко, когато ти казах: „Моля те, не казвай нищо повече!“, аз говорех сериозно. Ако беше спрял тогава, само да беше спрял, и може би сега всичко щеше да е наред. Но сега, както виждаш, аз нямам избор, защото ако не те убия, ти ще знаеш, че Сцила може да бъде заплашван, и то заплашван успешно, а след като знаеш това, ти ще бъдеш по-силен от мен, нали така, ще можеш да правиш с мен каквото си искаш, а аз не мога да позволя на никой да има такава власт над мен.

— Как можеш да ме заплашваш? Аз имам пистолет.

— Е, да, но аз пък съм невидим — каза Сцила и в същия миг ритна с крак шнура. Светлината угасна, в стаята настана непрогледен мрак.

Робъртсън стреля към стола. Кратък пукащ звук. После настъпи тишина.

— Сцила?

Никакъв звук.

— Сцила! Зная, че си жив. Не тупна долу.

— Не може да те излъже теб човек, нали така, Джек? — чу се от другия край на стаята.

Робъртсън стреля отново. Отново кратък пукот.

— Нямаш никакъв шанс! — извика Робъртсън.

Никакъв шум.

— Горко ми! — долетя гласът на Сцила от дъното на стаята.

— Ще им кажа, че съм те застрелял, когато съм те хванал да крадеш в магазина.

— Чувам паника в гласа ти, Джек.

— Не мърдай!

— Спри!

— Вече го направих. — Сцила се наведе и мина покрай стената.

— Не виждаш ли, че губиш? Аз имам пистолет.

— А аз имам ръцете си — прошепна Сцила.

— Слушай, Сцила…

Чу се отново шепот.

— Не стреляй повече… пусни пистолета, щом ти казвам… Ако стреляш отново, по-добре да ме улучиш, защото ако пропуснеш, обещавам ти, че ще умираш в продължение на часове…

— Не, не съм писал нищо. Ти беше прав, не съм писал никакво писмо. Ще ти дам парите… твоите пари… — изхленчи Робъртсън. — Позволи ми да ти дам парите.

— Не ти вярвам вече. Ако те оставя да живееш, ти действително ще го напишеш. Няма връщане назад. Сега остава да ми кажеш само каква смърт искаш?

— Не искам да умирам, Сцила!

— Трябва. Но смъртта ти може да е безболезнена.

— О, виж, аз много съжалявах, като чух, че си умрял, наистина, Сцила! Толкова бях привързан към теб. Родителите ми те харесваха и непрекъснато питаха за теб — продължаваше да хленчи дебелият.

— Те са прекрасни хора. Кажи ми какво знаеш, Джек?

— Не зная нищо. Нищо. Обадиха ми се от Парагвай и ми казаха, че ще имам нов куриер. И аз помислих, че ти си мъртъв.

— Разбира се. Сега идвам към теб, Джек. Хвърли пистолета! Сега!

Пистолетът падна на земята.

— Добро момче си, Джек. Хайде сега, иди и си легни!

— Каза, че няма да ме боли, нали?

— Легни си! Легни.

Чу се скърцане на матрак.

— Искаш ли да прилича на самоубийство? — рече Сцила. — Сега ще напишеш една бележка до родителите си — колко си болен и как не искаш да им бъдеш в тежест… и колко много ги обичаш.

— Добре, Сцила.

Сцила включи лампата, извади носната си кърпа и вдигна пистолета от пода.

— Къде има лист хартия? В бюрото ли?

Робъртсън кимна.

Сцила му донесе лист и писалка.

— Бъди по-мил от всякога. Мисля, че това ще значи много за тях.

Робъртсън се зае да пише, а Сцила чакаше търпеливо.

— Ти си прекрасен човек, Робъртсън. Те винаги ще си спомнят с обич за тебе — каза Сцила, като поглеждаше в писмото, а после добави. — А сега си затвори очите.

Робъртсън затвори очи.

Сцила се учуди, че не може да натисне спусъка. Това нямаше нищо общо с факта, че безразборно изстреляните куршуми в стените щяха да поставят самоубийството под известно съмнение, физическата му работа напоследък беше свързана или със самозащита, или със силни емоции, но това, това беше основната част от работата и ако започваше да става трудно… Прицели се в слепоочието, но все още се колебаеше.

— Разкажи ми какво яде днес, Джек.

Не можеше да натисне спусъка!

— Защо? — попита Робъртсън.

— Защото искам да мислиш за разни вкусни нещица, като десерт или портвайн например, защото… последните няколко години бяха трудни за тебе — Още един удар и няма да може да ядеш нищо друго, освен целина. Искам да знаеш, че аз ти правя услуга, Джек…

— За бога, Сцила! Ти обеща да ме убиеш безболезнено…

Сцила стреля. Улучи слепоочието — точно там, където трябваше. Закрепи пистолета в ръката на Джек и я нагласи така, че щом се отпусне, той да падне на пода съвсем естествено.

— Ще дойда скоро при теб, Джек — рече Сцила.

Да. Това беше самата истина. Сцила погледна мъртвото тяло.

— Приличам на теб, Джек. Разликата е само в това, че ти си се прострелял, аз също съм мъртъв, но няма да легна.