Уилям Голдман
Маратонецът (16)

15.

Док избра за вечерята ресторант „Лутес“, Баби беше чувал за този ресторант, но никога не беше ходил там. Елза не беше чувала никога за него, но когато Баби отиде да я вземе и й каза, че това е едно от най-скъпите места в града, тя стана още по-нервна. Той взе такси — обикновено използваха метрото, но когато се отива в „Лутес“, освен ако не си там мияч на чинни, трябва да вземеш такси — но каквото и да се опитваше да прави, не можеше да я успокои. Тя изглеждаше ужасно, роклята й не беше подходяща за случая, мразеше такива места, хората щяха да я гледат, щяха да разберат, че не принадлежи към тях.

Баби беше сигурен, че я гледаха, защото я харесваха. Беше облечена в синя рокля, съвсем семпла, сложила бе гердан от перли около великолепния си врат, цветът на роклята подхождаше на цвета на очите й.

— Държиш се така, сякаш си в нелегалност — й каза Баби, когато влязоха в ресторанта, което беше истина, но и това не я успокои.

Док чакаше в малката зала на втория етаж. Там имаше само още две маси. Ако човек държеше да го видят, че вечеря в „Лутес“, сядаше винаги долу. Ако имаше разговор, тогава сядаше в задната стаичка на втория етаж, за предпочитане в ъгъла.

Когато влязоха, Док стана. Хвърли бърз поглед към Елза, после поклати глава.

— Мисля, че ми каза, че е хубава. Наистина, Том, трябва да си поговорим с тебе за категориите красота.

— Това е Ханк — представи го Баби. Ханк беше името му за пред обществото. Ханк и Том. Без причина. Така се представяха след смъртта на баща си. Тогава трябваше да имат на какво да се опрат. Тайните бяха нещо и удобно, и евтино. Един мост, който ги свързваше. Те силно се нуждаеха от тайни след смъртта на О. В.; ако нямаш на кого да се опреш, теченията са толкова силни: достатъчно е да попаднеш във водовъртежа на слуховете, за да бъдеш повален, да ти отнемат въздуха, да те повлекат към морето.

— Много сте красива. Не по-красива от Грейс Кели, но поне на нейното ниво — обърна се Док към нея.

Седнаха. Когато се появи келнерът, Док ги попита дали може да поръча и заради тях. Баби и Елза бързо кимнаха. Док заговори на френски и келнерът му отговаряше, после изчезна и Елза му направи комплимент за доброто произношение.

— Благодаря, бих искал да е така — не зная точно какво казах, но се опитах да поръчам „Шабдис“. Познавате ли тази марка вино? То е бургундско.

Той се усмихна на Баби.

— Качествените вина винаги са бутилирани в зелени бутилки и блестят като диаманти.

Когато произнасяше думата „диаманти“, той погледна към Елза и постави върховете на пръстите си върху ръката й, нежно я погали.

„Браво — помисли си Баби, — той я хареса, не е ли прекрасно?“

Но когато привършваха с трюфелите в тесто и агнешкото, той си помисли, че не е никак „прекрасно“. Вечерята, която в началото започна добре, сега нещо се завързваше.

Защото Док не си сваляше ръката от нейната.

„Махни си ръката“, искаше му се да извика на Док.

„Блъсни му я“, искаше му се да извика на Елза.

Но в „Лутес“ не можеш да викаш. Тук се шепти. Трябваше да спазват етикета: да попиваш леко устните си със салфетка, да кимаш с глава, когато келнерът ти пълни чашата с вино, без да го молиш за това, да се усмихваш мило, независимо какво те яде отвътре; дори тогава, когато брат ти е седнал и сваля момичето ти, седиш си просто между закачките им, дори и тогава, когато изглежда, че момичето ти няма нищо против тях.

Баби сложи ръце в скута си и ги стисна здраво.

— Някои дами — каза Док — обичат червено бургундско вино „Бон мар“ 1962 година. — Той отпи от чашата си.

Баби кимна на келнера, който му доля вино.

— Може би тъгувате за дома? За Швейцария? — попита Док и се усмихна.

— Да. Всеки тъгува за дома си, нали? — отвърна Елза.

— Да, така е — продължи Док. — Къде се намира точно вашият дом? Не че аз познавам Швейцария добре. Цюрих, Женева, това е всичко.

— Не съм оттам.

— Но все пак трябва да сте отнякъде?

— От едно малко градче. Никой не е чувал за него.

„Защо тя се държи така свенливо?“, питаше се Баби. Беше родом от някакво място край езерото Констанс. Бяха говорили за това. Защо не му кажеше откъде е?

— Ловя се на бас, че карате ски — каза Док и смени темата.

— Да. Щом съм швейцарка, трябва да мога.

— Не исках да кажа това — отвърна Док. — Просто има такава приказка.

— Не мога да разказвам анекдоти, но имаше някакъв подобен — призна Елза. — Мисля, че този, дето един актьор от Уелс, но не си спомням името му, играеше в някакъв филм, но не си спомням имената им…

— Да, права сте. Наистина не можете да разказвате анекдоти — прекъсна я Док.

Двамата се засмяха.

Баби седеше и ги наблюдаваше.

— Да, този актьор май беше Ричард Бъртън. Той нали е от Уелс, та го питали нещо за някаква роля във филм или пиеса. Не мога да си спомня…

— Вие наистина ужасно разказвате истории — повтори Док с усмивка.

И двамата започнаха шумно да се смеят.

Баби се вгледа в сините й очи. Никога не са били така хубави. Той се страхуваше да не би да направи нещо ужасно, затова държеше ръцете си стиснати в скута.

— Няма значение дали се е снимал във филм или пиеса. Един от режисьорите го накарал да пее. И той отговорил: „Е, щом съм от Уелс, трябва да мога и да пея“.

— Не можах да разбера нищо от вица — каза ядосано Баби.

— Хората от Уелс се гордеят много с певците и музикантите си — поясни Елза.

— А швейцарците се гордеят с умението си да карат ски — каза Док и изпи виното от чашата си и поръча нова бутилка на келнера. — Къде се научихте да карате ски?

— Езерото Констанс. Аз съм от едно малко градче наблизо. Там живях доскоро.

— О, боже! Зная къде сте се научили да карате ски — каза разпалено Док. — В моята служба има един запалянко, който е много тъп, защото говори само за ски и за това колко е пухкав снегът в Китцбул, колко е дълбок при Скуо Вали и как хвърчи с хеликоптер над канадските върхове, за да се пързаля на току-що паднал сняг, и ако смятате, че петролният бизнес е скучен, това е, защото в него работят момчета като това.

— Вие сте по-лош разказвач от мен — каза Елза.

Док се изсмя високо. Хората от другата маса ги погледнаха възмутено.

— О, извинете, извинете! — огледа се Док. — Знаете ли, любимото място за ски на този запалянко е теренът около езерото Констанс. Там наблизо се намира планината Монт Роса. Вярно ли е?

— Направо ме учудвате — отговори Елза.

— А близо до Монт Роса била Монт Шаре, която била още по-красива. Прав ли съм?

— Сто процента!

— Даа… Аз измислих всичко това. Пошегувах се — рече Док.

— Какво? — попита Елза.

— Няма никакъв запалянко, няма планини около езерото Констанс, нито Роса, нито Шаре. Кажете, така ли е, или не?

Елза наведе очи и не каза нищо.

Баби ги наблюдаваше. Не знаеше какво става, но каквото и да беше, струваше му се, че е по-добре, отколкото Док да гали ръката й.

— Пътувал съм много из Швейцария. Познавам акцента на швейцарците. Вие не сте швейцарка.

— Не, не съм — призна Елза.

— Каква сте?

— Открийте по акцента ми.

— Предполагам, че сте германка. И не сте на двайсет и пет, а може би на трийсет години.

— На трийсет и две. Какво друго искате да знаете?

— Искам да знам за какъв срок е визата ви за Щатите.

— Защо ме питате?

— Ами защото доста емигранти искат да се женят за американци. Те са много любезни и мили преди брака, но като хванат някого и се омъжат за него, бракът им тръгва зле.

— И какво искате да кажете — че аз се натискам да хвана брат ви ли? Защо не започнахте първо с това?

— Нямаше смисъл — отговори тихо Док. — Досега все лъгахте, защо не и този път?

Тя стана и тръгна към изхода. Баби понечи да я последва, но Док го хвана здраво за китката.

— Остави я да си отиде — каза той. — Това е за твое добро.

— Глупости — изръмжа Баби.

— Да, така е — отвърна брат му.

Баби не можеше да се освободи от ръцете му, държаха го като в клещи.

— Пътувал съм доста и умея да преценявам хората. Пълно е с такива, които искат да живеят в Щатите. Не им разрешават и те какво ли не измислят, за да останат.

— Не съм те молил за това.

— Някога ще ми бъдеш благодарен. Още когато влезе, познах от кой тип е. По дяволите! Това го подозирах още докато четях проклетото ти писмо. Имаше нещо, което не ми хареса в него. Така постъпват само хора, които искат да впримчат някого в нещо.

— Ти не я познаваш.

— Познавам този тип хора, по дяволите. Повярвай ми!

— Защо трябва да ти вярвам? Защо я подлъга така? — попита с укор Баби.

— Просто тактика. Първо си много мил с някого, за да може достатъчно да се отпусне, и после… — призна Док.

— Да, но това, че е излъгала, не значи още нищо.

Док го стисна още по-здраво. Болеше го много, но продължаваше да разговаря тихо.

— Когато ти предложих да дойдеш при мен, имах нещо предвид и ти го казах нарочно — продължи Док. — Получих и второто ти писмо, но не исках да ти казвам за него, за да не се притесняваш и да си помислиш, че съм се изплашил. Зная всичко. Говоря ти сериозно. Махни тази жена, тя не те обича. Забрави я…

— Ти не знаеш, че…

— Аз знам, съвземи се! Тя е великолепна, но защо ще те обича?

— Защото я обичам! — извика Баби и рязко се отскубна от брат си. Залитна от тласъка и връхлетя върху келнера, който носеше поднос с кафе. Хукна надолу по стълбите, прескачайки по две-три стъпала, спъна се и, залитайки, профуча покрай бара. Изскочи навън и взе първото такси, за да го откара до общежитието на Елза.

Таксито спря, той влезе и заудря по вратата й, но никой не му отвори. Нямаше я. Може би се е скрила някъде и го наблюдаваше в тъмнината. Може би в момента се разхождаше някъде по улиците. Той и брат му бяха виновни за всичко. Сигурно сега тя размишляваше за това, което се случи. Той беше сигурен.

Баби я обичаше. За него нямаше значение от каква националност е. Обичаше я и щеше да я приеме дори ако беше корейка. Нямаше значение и възрастта й, той се чувстваше добре, когато беше с нея.

Сега трябваше да се върне у дома и да чака тя да му се обади. Да се моли тя да му се обади. Можеше да я изчака пред вратата й, но беше много нахално. От всичко най-много мразеше нахалните евреи. Док сигурно щеше да се върне в апартамента му, но нямаше да остане задълго. Щеше да събере багажа си и да си замине. След всичко станало те просто нямаше какво да си кажат повече. Не и сега… Баби се втурна да бяга. Той бягаше бързо, по-бързо от обикновено, толкова бързо, колкото можеше. Баби се носеше през нощта. Зъбът ужасно го болеше…