Уилям Голдман
Маратонецът (28)

27.

Колата се движеше бавно — така, че онези вътре да могат да оглеждат наоколо. Елза наблюдаваше Баби и мълчеше. Просто се взираше в уплашеното му лице.

Спряха и паркираха зад автомобила на Елза. Отначало в колата никой не помръдна, но след минута-две вратите се отвориха — слезе Ерхард, после Карл, а след това и Дженуей. Баби се обърна към Елза и я сграбчи за ръката.

— Къде е Шел? Дойдоха само тримата. Къде е той?

Елза сви рамене.

Баби се взираше в колата, чакаше, молеше се слънчевите лъчи да огреят Шел, излизащ от колата, но тя беше празна и всичко ставаше безсмислено, защото Шел го нямаше, но къде можеше да бъде, нямаше как да взима диамантите в този момент, защото никоя банка не бе отворена по това време, но дори и да беше така, той никога не можеше да вземе проклетите диаманти, защото при смъртен случай оставените на съхранение в банката предмети не могат да бъдат получени, преди да завърши полицейското разследване, те бяха се сблъскали с всички тези проблеми, след като баща им умря, и те за дълго време не можеха да се докоснат до нищо от това, което беше оставил на съхранение в банката, макар че там нямаше оставено нищо ценно.

— Чака ли Шел пред някоя банка и коя банка?

— Не зная — Елза щеше да продължи, но Баби извади пистолета от джоба си и тя млъкна, а после заяви:

— Не ме е страх.

— След малко ще ти стане страшно — отвърна Баби и й махна с ръка да дойде на верандата. Тя тръгна бързо, а той я последва. Ръката, която държеше пистолета, беше мокра от пот.

— Добро утро — извика отдолу Дженуей.

Той стоеше между Карл и Ерхард, а усмивката му бе по-широка от всякога. Баби просто ги наблюдаваше мълчаливо.

— Няма ли да ни поканиш вътре да си поговорим? — попита Дженуей, а Баби отново се сети за Гетсби, за организираното от него празненство в къщата, за смеха, за игрите и всичко останало.

— Той е въоръжен, има пистолет — предупреди ги Елза.

— Времената са такива. Човек не може да бъде в безопасност — подигравателно отбеляза Дженуей.

— Като в романа „Древният спорт“, нали? — отвърна Баби.

Баби ги остави да се приближат. След това заповяда:

— Спрете!

Дженуей се подчини веднага, другите също.

— Чакаме следващите ви нареждания, сър. Сега какво? Да направим ли три крачки напред? — изсмя се Дженуей.

Баби не знаеше как да действа. Не беше на собствена територия. Можеше да открие огън сега, вероятно щеше да улучи някого, но другите щяха да се разбягат, да се скрият, тази непозната къща щеше да се окаже капан за него, може би въпреки всичко трябваше да направи точно това, да открие огън като побъркан, но той не беше убеден. Имаше заложница, можеше да я използва, но за какво? Дали това ще му донесе успех? Дали те биха се хванали на въдицата?

— Може би има по-добри начини за прекарване на времето? — попита Дженуей.

— Аз обичам да чакам — отвърна Баби, което бе чиста лъжа. Обикновено мразеше да чака. Изглежда, имаше нещо, което смущаваше Дженуей, може би това принудително бездействие го дразнеше, което бе добре дошло за Баби.

Карл измърмори нещо и Дженуей го сбута да млъкне.

— Кажи на Карл да не се притеснява — рече Баби. — Те ще бъдат тук след пет минути. И преди да успеят да попитат за кого става дума, той продължи: — Да, те, полицията. — Баби се гордееше с това, което измисли. Те всички подозираха, че може би е извикал полицията, защо да не поддържа опасенията им. Ако можеш да уплашиш неприятеля — това е добре дошло, неслучайно той беше брат на брат си.

— Той каза, че не е викал полиция — обади се Елза.

— Казах й истината — отговори Баби. — Може би.

Ерхард се извърна и погледна към пътя. После Карл отново промърмори нещо на Дженуей и той пак го бутна встрани.

— Забравил съм си часовника. Някой от вас да знае колко е часът? — попита Баби.

— Не вярвам да е извикал полиция — каза Дженуей.

— Май не съм съгласен с теб — каза Леви и се опита да се усмихне, по възможност по-широко.

Тогава настъпи решителната пауза, защото след като тя свърши, Дженуей каза:

— Добре, колко искаш? И, моля те, нека влезем вътре и да поговорим на спокойствие.

Той повдигна ръцете си нагоре, това би го забавило да достигне оръжието си, ако беше въоръжен. Другите последваха жеста му.

— Това означава ли, че трябва да си вярваме? — отвърна Баби.

— Ами, ще разговаряме при тези условия.

Баби им махна с пистолета да влязат в хола и тръгна натам, като помъкна Елза със себе си. Той се спря в дъното на стаята. Дженуей влезе с ръце, отдалечени от тялото. По същия начин се вмъкнаха Карл и Ерхард, който затвори вратата.

— Знаеш много добре, че съм упълномощен да преговарям, но само в определени граници — каза Дженуей. — Дори и да искам да ти дам повече пари, това не зависи от мен, а само от Шел.

— О, престани, нямаш никакви пълномощия за преговори, това бе само повод да влезете вътре и да ме довършите на спокойствие — отвърна Баби.

— Тогава защо ни пусна в къщата?

— Защото сега всички сте в обсега на пистолета ми — отговори Баби, блъсна Елза настрана и насочи оръжието си към тях.

— Съжалявам много, но ти май не си добър стрелец. Не си изобщо за тази роля. Съмнявам се в способностите ти — погледна го с насмешка Дженуей.

— Добър съм — рече Баби. Знаеше, че те не му вярват. Ръката, с която държеше пистолета, се потеше и трепереше, сърцето му биеше до пръсване, усещаше, че е смъртно блед. — Добър съм! — извика високо той, знаеше, че извика твърде високо, но бе късно да поправи грешката си.

— Няма да дойде никаква полиция — каза Дженуей. — Ако трябваше да дойдат, той нямаше да изпадне в такава паника.

— Ще дойдат всеки момент и ти ще бъдеш първият, когото ще арестуват, мръсно копеле! Първият ще бъдеш ти, след това Шел, а после другите! — викаше Баби, а въздухът не му достигаше.

Дженуей отстъпи малко назад:

— Добре, всички ще седим тук и ще чакаме, нали, момчета? — каза той внимателно. — Нищо няма да направим, нали така, Ерхард, защото няма какво да се прави, не е ли така, Карл, ще си седим тук, ще чакаме и ще гледаме през прозореца. Елза, я се отмести малко, моля те, момчето се задушава, дай му възможност да диша.

Баби се сви в ъгъла. Беше ужасно. Той губеше. Той имаше пистолет, държеше го в ръката си, но всичко му се изплъзваше. Той знаеше, те знаеха, всички знаеха, че Леви губи. Това за никого не беше тайна.

— Ще ви кажа условията си — обади се той с висок, но не твърде висок глас, не искаше да повтаря грешката си.

— Добре, при всички положения — отвърна Дженуей. Сините му очи срещнаха погледа на Леви.

„Той знае. Знае разликата между стрелбата в мишена и стрелбата по човек — помисли си Баби. — Той знае как се чувства човек, като се разбият зъбите му. Знае как се дере живо месо. Той знае как се пищи от ужас и болка. Той знае какво е смъртта… Той знае, че аз нищо не знам.“

— Моите условия са следните: искам да кажете къде е Шел, това е, което искам, къде и кога той ще вземе диамантите, и да ми дадете един час преднина.

— Приемаме — съгласи се Дженуей. — Това са приемливи условия. Но аз се смущавам малко от това, как бихме могли да ти дадем тази преднина, как да го направим? Какво ще кажеш, ако вземеш едната кола, а спукаш гумите на другата, това урежда въпроса, ние ще се забавим най-малко час и това урежда всички, нали?

— Мисля, че… — заговори Баби, но внезапно Дженуей извика — Не! — защото Карл ненадейно се раздвижи, той се устреми към Баби, той щеше да го хване, да свърши работата, цялата, не Дженуей с неговите приказки, не Ерхард с неговите усуквания, така че той се втурна към Баби, който съвсем се притисна в ъгъла, Карл протегна напред огромните си ръце с готови разперени пръсти и ги насочи към гърлото на Баби и беше само на един метър от целта, когато Баби го простреля в окото, Карл изрева, блъсна се в стената и докато той се свличаше надолу, Баби се извъртя, защото Дженуей посегна към оръжието си, и в действията на мършавото си тяло Баби изведнъж усети нещо ново и различно, някаква лекота и увереност, той вече не беше смотаняк, напротив, чувстваше се като страшилище и смъртта бе в ръцете му, а враговете наоколо и Ерхард тичаше към вратата, когато куршумът го настигна и Ерхард изрева също като Карл и падна, а Дженуей загуби и неговата подкрепа, което беше много добре, защото Дженуей вече бе извадил пистолета си и го насочваше към него, но все още не беше се прицелил, и за какво да следиш по-напред — за китката или за сърцето, за оръжието или за мисълта, и в това свое колебание Баби стреля, но го уцели само в корема, това не бе достатъчно за такъв като Дженуей, така че той стреля отново и сега вече Дженуей падна, пистолетът му се търкулна по пода, но Дженуей бе все още жив и Баби вече се чудеше какво да направи, за да го спре, и стреля още веднъж и тогава осъзна, че Ерхард се движи, и Баби стреля към него, като се молеше на господ да му помогне, защото Елза се бе устремила към пистолета на Дженуей и той трябваше да я изпревари, защото пълнителят му свърши, трябваше да презареди пистолета, а нямаше време, тя беше близо до оръжието, но беше момиче, а той беше маратонец и успя в последния момент да изрита пистолета изпод ръцете й, а след това се втурна след него, сграбчи го и го насочи в лицето й, а тя се разкрещя: „О, не, не, за бога, недей!“, а той изкрещя: „Името на банката! Къде е Шел?“, тя викаше: „Не зная“. Ерхард хриптеше на пода, а сакатият му крак потръпваше конвулсивно, от Дженуей шуртеше кръв, а Баби изкрещя:

— Лъжеш, кучко, ти знаеш, знаеш и ще ми кажеш, защото, ако не ми кажеш, ще те убия! — а тя изпищя:

— Така или иначе ще ме убиеш! — а Баби изкрещя в лицето й:

— Дяволски си права, ще те убия, но въпреки това ти ще ми кажеш!

Лицето й вече не беше красиво, защото тя бе в паника и едва успя да каже:

— Медисън… Медисън, на ъгъла с 91-во авеню — и това би трябвало да бъде чудесна новина за Баби, една прекрасна информация, но вече не бе така, защото Дженуей беше жив и ръцете му сграбчиха глезените на Баби, който започна да губи равновесие, и, стреляйки в тялото на Дженуей, видя, че сакатият Ерхард също така пълзи към него, и той продължи да стреля, но чудесата вече свършиха, бяха се изчерпали, това беше краят, всички тези трупове се вкопчиха в него и той се чудеше къде бяха останалите, къде бяха Док и старият О. В., единият с окървавено слепоочие, а другият с изкарани вътрешности, защо те също така не се впиваха в него, както всички други наоколо, и вече светът кървеше, целият свят кървеше, а кръвта се надигаше и го поглъщаше…