Уилям Голдман
Маратонецът (8)

7.

Баби сядаше винаги в ъгъла в дъното на библиотеката и смяташе, че това е „неговият“ ъгъл, „неговата“ маса. Ненавиждаше всеки, който е седнал на този стол — най-отдалечения от вратата, в дъното от лявата страна. Беше преуморен и кисел заради тези отвратителни италианци. Те направо го съсипваха. От произношението на имената им просто полудяваше.

Много хора се притесняваха как например да произнасят руските имена. Очевидно имаха основание, защото животът ти нямаше да е много весел, ако трябваше час през час да произнасяш буква по буква името Фьодор Михайлович Достоевски. Но той поне беше един-единствен. Казваш „Достоевски“ и всички знаят, че имаш предвид човека, написал толкова велики книги.

Но когато се каже например Медичи, трябва да се знае за кого става дума. За Лоренцо или Козимо Първи, или за Козимо Втори? И кой Белини — Джентиле, Джовани или Джакомо? Да не говорим пък за братята Полайуоло — Антонио или Пиеро. Всеки път се питаше кои от Медичите са били художници, кои скулптори или архитекти.

Баби се облегна на стола. Беше отчаян. „Никога няма да ги запомня — помисли си той, — от мен няма да излезе първокласен учен. На гроба ми ще пише: «Тук почива Леви, който дори не успя да научи имената на италианците».“ Може би не е бил направен за историк. Дяволска работа е да знаеш всичко, но баща му беше успял. Бизентал също, така че не е невъзможно, просто не му се удаваше.

„Никога няма да победиш Нурми, ако мислиш така. Маратонът има и друга цел — не само да стегнеш тялото си и да се състезаваш, а да напрегнеш мозъка си.“ Леви взе една от книгите, тръшна я върху масата и още с разтварянето й попадна на Полайуоло. „Добре — рече си той, — хайде да видим сега какво ще правим. Антонио е вършил едни неща, а Пиеро други. Били са човеци, имали са своите недостатъци. Както и аз например. Сега нищо друго не остава, освен да мислим, да мислим, и то логично.“

И точно тогава вратата се отвори и в читалнята се появи Тя и, разбира се, цялата му логика напусна обичайното си местонахождение, прекоси стаята, скочи през прозореца и се покри, напълно изчезна, никаква не се мяркаше.

От своето място в читалнята Леви я бе зяпнал с отворена уста. Тя беше с къса руса коса, живи сини очи, всичко това пакетирано в лъскав черен шлифер. Направо те убиваше. Господи, ами ако тези очи бяха полузатворени и го гледаха нежно и влюбено? По-добре: „Ами ако бяха затворени и мислеха за теб?“.

„Престани да се самоизмъчваш — върни се на Полайуоло“, заповяда си Леви, затвори очи и се опита да се съсредоточи върху Антонио, а после върху Пиеро, концентрира се върху разликата между двамата, която можеше да му помогне в… неговата…

„Забрави я“, реши Леви и отвори очи, за да може да огледа още малко момичето.

То се озърташе насам-натам, ръцете му бяха пълни с книги, очевидно търсеше място. На Леви му се искаше да извика: „Седни тук, до мен!“. Това беше най-подходящото място за нея. Той беше сам, имаше място за шестима, имаше много свободно място да се разположи удобно, но дори като знаеше преимуществата на своето място в дъното на читалнята, той усещаше със сърцето си, че това няма да се случи.

Красотата имаше навика да го отбягва.

Това си беше самата истина. Момичетата от класа му в Денисън бяха всепризнати за най-безличните в цялата история на колежа. И как да не получиш награда за отличен успех при това положение, а? Неговата съдба беше, той знаеше, да се влюби във Венера, а да се ожени за грозотия с лице като подметка.

Истината беше, че момичетата му създаваха проблеми. Не че не се възхищаваше от тях по принцип. Ето в какво се състоеше работата: никое момиче, което той действително харесваше, не му обръщаше и капчица внимание, и обратното — той изобщо не харесваше тези, които тичаха след него. Всяко момиче, което го харесваше беше умно и интелигентно, нямаше „читанка“ в университета, която да не го е сваляла по време на следването. Беше излизал с много от тях, беше имал интимни отношения с някои, но те го отегчаваха. Защото беше умен и интелигентен, а и те бяха такива, от него се искаше да води интелектуални разговори, а това винаги му досаждаше. Той го ненавиждаше. Ако му се предложеше на тяхно място някоя сервитьорка с големи цици и добра душа, той щеше да бъде доволен, но това никога не се случваше. Никога не се е случвало и няма да се случи — „О, боже мой, тя идва към мен“, помисли си Леви.

Бързо взе една книга и я отвори, ами ако седне до него, какво ще направи той? Трябва да бъде сдържан, това е единственият начин. Когато са готини, те са свикнали на всякакви свалки, така че чакай, и когато те помоли за гума, просто я плъзни към нея, но не я карай да мисли, че си във възторг, защото чаровните момичета мислят, че всеки им се възхищава, и веднъж усетят ли го, ти подлагат динена кора и те чупят, това правят с теб. „Исусе, Леви, ти нямаш гума!“

Хубаво, трябваше да вземе отнякъде или всичко щеше да отиде по дяволите, той се изправи и се огледа наоколо. Мис Риордан беше седнала в другия край на читалнята, тя беше от тези, които винаги имаха гума за триене. Леви тръгна към нея, сигурен, че тя ще си помисли, че той иска да започне нещо сериозно с нея. Така мислеха всички примерни момичета, особено за него. Ако им кажеше дори „Извинете, бихте ли ми услужили с лист хартия?“, момичетата мислеха, че едва ли не им прави предложение. Въпреки всичко си струваше да го направи, защото сега той щеше да бъде далеч от масата, така че нямаше да се чувства нещастен, ако Видението седнеше някъде другаде.

— Здрасти — каза Леви на госпожица Риордан. — Аз съм момчето, което седи зад вас в час по история, бихте ли ми услужили с една гумичка, моля?

Тя му се усмихна. Сякаш сватбени халки затанцуваха в очите й. Леви просто видя как грейнаха и заблестяха.

— Каква искате? За мастило? За молив или креда?

— Просто най-обикновена гума, ако може.

— Ето — каза тя. — Това е моята любима гума. Тя е производство на „Фейбър Стикс“… Подарявам ви я — добави тя.

„Какъв ли може да бъде човек, който има предпочитания дори към марките гуми?“ — мислеше си Леви. Направо се потресе. Ами ако това създание станеше директор на някой колеж? Ще дели учениците на такива, които употребяват тази или онази марка гума.

— Много съм ви задължен — отговори той и се обърна.

И ето я там. Седнала. Четеше. Сама. И то на неговата маса. Синеоката красавица.

Стискайки гумата, Леви се запъти делово към мястото си. Седна и бързо извади една книга от купчината, отвори я и без дори да погледне към русата си съседка, започна да чете. Беше седнал в единия край на масата, а тя на три стола разстояние от него. За миг очите им се срещнаха, но той веднага продължи да чете усърдно. Поглеждаше я само с крайчеца на окото си и видя, че си водеше бележки. Моливът й беше жълт на цвят и, по дяволите, даже с гума. Той се правеше, че чете, а искаше да види лицето й, без тя да го забележи. Когато се бе вглъбила изцяло в книгата си, той я погледна съвсем открито.

Без съмнение си я биваше. Не можеше да се каже, че е красавица. Гарбо например беше красавица. Тази беше хубавичка като Джийн Крейн или Катрин Роуз, но много повече от тях. Всъщност беше прекрасна. Не можеше да определи точно на кого му приличаше. Може би приличаше на Ингрид Бергман във филма „За кого бие камбаната“. Точно така — с тази руса коса и сини очи.

На такива очи не биваше много да се вярва. Бяха тъмносини и дълбоки и — престани — не бива да я гледаш дълго. Така се беше вторачил в нея, че чак се бе прехласнал. Трябваше да се стегне и да не я зяпа, защото тя щеше да усети, което точно и стана.

Сега тя погледна към него.

— Да? — каза тя.

Само че тя не искаше да каже „да“ в обичайния смисъл на думата, а по-скоро: „Не ме гледайте така, момче, не ми досаждайте“ или „Хайде, по-скоро се махнете оттук, какво сте ме зяпнали?“.

— Моля? — промърмори Леви. — Казахте ли нещо? Не ви чух.

Тя го изгледа и продължи да чете.

„Добре — помисли си Леви, — аз съм си виновен. Трябваше да се пазя, а бях зяпнал. Ще ме среже, разбира се.“

Двайсет минути по-късно тя грабна шлифера си и излезе от читалнята. Леви трескаво се залови да прибира книгите си, за да я последва. Тогава обаче разбра, че тя изобщо не си е тръгнала, а само е мръднала нанякъде, тъй като книгите й бяха на масата. Той остави незабелязано своите и тръгна след нея, като спазваше известна дистанция. Тя излезе от читалнята в студеното фоайе, загърна се в шлифера, отвори чантата си, запали цигара. Обърна се и го видя. Това беше най-трудният момент. Той не можеше да се закове на място, това щеше да го издаде, а пък не можеше и да се скрие — тя вече го видя, единственото нещо, което би трябвало да направи сега, за да не прилича на кръгъл глупак, беше да прекоси фоайето и да я помоли за цигара. Но той не пушеше.

— Може ли кибритчето — каза той, като я гледаше право в очите.

Тя се поколеба, но му го подаде.

Леви го взе и си помисли: „Какъв глупак си, искаш първо кибрита, а къде ти е цигарата?“. Сега трябваше да се прави, че търси цигара из джобовете си. След като го изигра добре, Леви й пусна една усмивка в стил Кари Грант и рече:

— Ще трябва да ми услужите и с цигара.

Тя се поколеба отново, този път по-дълго, и му подаде една.

Леви запали.

— Сега вероятно си мислите, че ще ви помоля и да я изпушите вместо мен — каза той и се усмихна непринудено, доколкото изобщо можеше в момента.

Тя се извърна настрани.

Леви обожаваше профила й. Беше толкова красива. Не беше София Лорен или Грейс Кели, не толкова грациозна, но всичко беше на мястото си.

Мълчаха и пушеха.

— Но вие не гълтате дима?! — каза тя, като го изненада.

— Защото тренирам — едва успя да каже той, доволен, че все пак изобщо успя да измисли нещо. Тя не изглеждаше достатъчно заинтригувана, за да го попита какво, и той трябваше сам да й каже, защото мразеше недовършените мисли, едно наследство от баща му: — Аз съм маратонец.

Тя изглеждаше по-малко заинтригувана от всякога.

„Ще я изтървеш! Докажи й, че не си глупак! Хайде!“, закрещя в себе си Леви.

— Като говорим за цигарите — направи той отчаян опит, — искам да ви кажа, че жените се пристрастяват повече, отколкото мъжете, прочетох това в „Таймс“. — „Просто обиди пола й, глупако — помисли си той, как така без никакво усилие успя да измислиш най-тъпото възможно нещо?“

Видението най-накрая се обърна отново към него, изгледа го с убийствен поглед и попита:

— Извинете, защо ме преследвате навсякъде?

Леви хвърли цигарата на пода и я стъпка с крак, за да не се издаде, че се задави.

— Какво? Какво казахте? Да ви преследвам?! — избухна той. — Аз ви преследвам! Вие трябва да сте луда, това е единственото, което мога да кажа. Да не би да сте Жаклин Онасис? Защо, по дяволите, да ви преследвам? Не че искам да ви обидя или нещо подобно, но вие седнахте на моята маса, всичко беше наред дотогава, аз бях изцяло погълнат от моите изследвания, и тогава вие дойдохте, и ако някой някого е преследвал, то вие преследвате мен, и ако вие искате да правите това, то на мен не ми пука, хората понякога ме преследват, момичета и така нататък, но вие никога няма да ме чуете да ги притисна с обвинение, имам предвид това, че когато хората действат тъпо, вие трябва да им дадете възможност да се поправят, да действате дипломатично, това е моят начин на действие, когато хората ме преследват, във всички случаи съм деликатен, тактичен, разбиращ и… — Той би продължил нататък, но нямаше смисъл, защото тя загаси цигарата си и излезе бързо от библиотеката, изчезна някъде в нощта.

„Излъгах — Леви искаше да извика след нея, — наистина те преследвам, преследвам те, защото си хубава, а аз съм нищо, едно нищожество, все още не мога да пробягам цялото разстояние на един маратон, но ти ми дай шанс, дай ми! Обещавам ти, че следващия път ще те разсмея.“

Тя вече си беше отишла.

Каква акция проведе любимият на всички Казанова, легендарният Т. Бабингтън Леви. Той стоеше и оплакваше тоталния провал на последното си начинание. Надали някой някъде е показвал такава непохватност. Той я принуди да изчезне така светкавично, че тя си забрави дори книгите. Книгите!

Леви се втурна обратно в читалнята, взе своите и нейните книги и ги понесе съм гишето. След пет минути Видението се появи отново на входа на залата, тръгна към масата, където бе оставила книгите, засуети се вдясно и вляво, но не ги откри.

Пет минути по-късно Леви изговаряше името й във фоайето на студентското общежитие.

— Кой е? — обади се тя по домофона.

Връзката не беше възможно най-блестящата.

— Мис Опел? — Името й беше Елза Опел, — е добре, никой не е идеален.

— Кой се обажда?

Какъв беше акцентът й? Швейцарка ли беше, или славянка? Хич го нямаше по акцентите, както би трябвало да бъде, ако иска да става голям историк, във всички случаи сега, когато трябваше да говори по-силно по домофони, акцентът й се усещаше много повече, отколкото във фоайето.

— Том Леви — Маратонеца.

— И дойдохте, за да ви почерпя още една цигара, така ли?

Леви се засмя.

— Не, просто си забравихте книгите на масата и реших, че те вероятно са ви необходими, така че след като свърших с четенето, реших да ги донеса, на път ми е, не ме ангажира много.

— Много сте мил — отговори тя.

— Книгите са тук, ще се кача в стаята ви да ви ги дам.

Леви се изправи пред вратата й.

— Ето — каза той и й подаде книгите.

— Благодаря ви и довиждане.

— Лека нощ — отвърна Леви. — Името и адресът бяха записани върху бележника ви, ако се чудите как ви открих, госпожице Опел.

— Е, не се чудех, но няма значение. Още веднъж благодаря и лека нощ.

— Лека нощ, госпожице.

— Казахте ми лека нощ. Защо не тръгвате?

— Когато идвах насам, си изкълчих глезена. Трябва да си почина малко.

— Не видях да куцате — отбеляза тя. Когато трябваше да лъже, хич го нямаше. — Ако сте истински маратонец, не трябва да се вживявате в болката. А мога ли да ви попитам къде се бяхте скрили?

— Да се крия? Къде да се крия? — попита Леви, чудейки се дали отново трябва да подготви всичките си възможности за изразяване на възмущение, както беше направил във фоайето, когато тя го попита защо я преследва.

— Щом се сетих, че съм си забравила книгите, веднага се върнах, но от вас и от книгите нямаше и следа.

— Не разбирам за какво говорите. През цялото време седях там и четях. Просто е невъзможно.

— Може би съм се объркала. Хайде, довиждане, господин Леви. Лека нощ. — Тя затвори вратата под носа му.

— Бях се скрил зад гишето — отговори чак сега Леви.

— Защо? — тя отвори вратата и го загледа въпросително.

— Защото това беше най-подходящото място.

— Не питам защо се бяхте скрили там, а защо изобщо се скрихте.

— Ами защото не исках да ме хванете на местопрестъплението. Щяхте много да ме притесните.

— Сега притеснен ли сте?

— О, да. Унизен.

— Затова ли сте потен?

— Отчасти. Бягах дотук. Винаги и навсякъде бягам.

— А защо си навлякохте толкова много притеснения?

— Това за мен не е притеснение. Може да се каже, че сте ми съседка. Искам да кажа, че като минах оттук, не съм се отклонил изцяло от пътя за дома.

— Винаги ли така преследвате съседките си, по маса например? — продължаваше тя.

Леви сви рамене и поклати глава.

— Просто вие сте много хубава.

Той знаеше, че греши отново, но вече беше късно.

— Не съм виновна за това. Просто така се е случило.

— Не мога да кажа дали сте умна, или не — каза Леви. — Може да сте абсолютна глупачка, не зная. Но не мога да ви излъжа.

— Но искате да се запознаете с мен.

— Да, мадам.

— Защото съм хубава?

— Това има много общо с цялата тази история.

— На колко години сте?

— На двайсет и пет.

— И винаги ли сте така непохватен с жените?

— О, да, това е начинът ми за общуване с тях, макар че този път май надминах себе си.

— Добре, аз също съм на двайсет и пет, и ти може би си много добър по сърце и след десет години ще станеш на двайсет и шест, но аз съм медицинска сестра и нямам време за…

„Но аз ще те направя щастлива“, искаше му се да й каже Леви. После си помисли: „Слушай, момче, не пази мислите за себе си, кажи й го, няма какво да загубиш, тя и без това ще те разкара“.

— Аз ще те направя щастлива.

Тя беше наистина изумена.

— Аз бих, наистина — Леви започна да говори бързо, ще науча всичко относно медицинското обслужване — умът ми сече като бръснач — и тогава можем да си говорим с часове за турникети…

Тя избухна в смях.

— Ще се видим пак, нали, обещай ми.

— Не трябва да умоляваш хората.

— Не умолявам хората, за бога, никой никого не умолява, защо, по дяволите, трябва да умолявам. Аз имам най-високата стипендия като студент, получих и стипендия „Родес“, така че, искам да ти кажа, хора, които имат всичко това, не ходят да просят и умоляват разни медицински сестри, които пушат — кои сестри пушат, знаеш ли нещо за тях, а? Ако не можеш да различиш „моля“ от „умолявам“, нямаш никакъв шанс при мен.

— Ако искаш да се видим отново, моля те да млъкнеш.

„Печеля — мислеше си Леви, — представи си.“ Той кимна с глава в знак на съгласие.

— Много добре — каза тя след малко. — Много добре. Ще се видим. — И тогава тя посегна към него и го погали тъжно по бузата. — Но няма да излезе нищо от това.

— Не можеш да кажеш нищо отсега — каза Баби, гледайки я в очите. Тя изглеждаше ужасно тъжна, наистина тъжна, тъгата ли я правеше още по-красива?

Пръстите й докоснаха лицето му.

— Мога — каза тя нежно. — Разкаяние е най-доброто, за което може да мечтаем.

Останала сама, тя запали цигара, изпуши я, загаси я и запали друга. После взе слушалката и набра телефона на Ерхард.

— Той е ужасно сладък, много наивен, много любезен — каза.

Тя слушаше.

— Съжалявам, ако гласът ми звучи мрачно. Не съм в депресия. Просто съм уморена.

Последва пауза.

— Да, мисля, че наистина ме харесва.

Пауза.

— Колко време имам?

Дълга пауза.

— Ще направя всичко, което е необходимо. Ако имам късмет, след седмица той вече ще ме обича — отвърна тя и затвори очи.