Уилям Голдман
Маратонецът (10)

9.

Сцила лежеше в леглото си.

Сънуваше, че се движи бавно, това не беше на добро, дори в сънищата никога не му се беше случвало. И от всички, които се бяха опитали, само Менгеле го беше победил.

Менгеле, шефът на експерименталния блок на Освиенцим, лекарят, наричан от хората Ангела на смъртта, един от тези, които полудяват да дресират хора, така както ловджиите дресират кучетата си.

Те се намираха в лабораторията на Менгеле в Освиенцим, но Сцила беше спокоен. Той беше половин глава по-висок от доктора, вратата беше отворена и през нея можеше да се избяга. Сцила никога не беше виждал Освиенцим, никога не беше срещал Менгеле, но какво ли не се случва в сънищата.

— Много съм отчаян — рече Менгеле.

— Защо? — попита Сцила.

— Не мога да постигна син цвят, какъвто бих искал да бъдат очите на детето. Вчера от отчаяние хвърлих детето от високо в огъня. Това беше ужасно за мен, но не мога да контролирам емоциите си.

— Много е важно да умеем да се контролираме — отбеляза Сцила.

— Благодаря на бога, че ти си тук в този момент и ще можеш да ми помогнеш — продължи докторът.

— Как да ти помогна?

— Трябва ми кожа. Искам да трансплантирам кожа, а ти имаш същият цвят на кожата, който ми е необходим.

— Едно парче кожа не е никакъв проблем. Вземи я — сви рамене Сцила.

— Не, не, едно парче няма да бъде достатъчно, искам цялата ти кожа, всяка част от нея, трябва да те одера — обясни Менгеле.

— Не мисля, че това ще ми хареса — отговори Сцила, като се измести с една крачка към отворената врата, една крачка към свободата.

Менгеле не помръдна, за да го последва.

— Чуй ме, предлагам ти голяма благословия.

— Без кожата ми хората ще виждат направо в мен — поклати глава Сцила.

— Точно това е благословията — не ме ли разбираш? Светът ще гледа през теб и ти няма да си принуден повече да лъжеш. Помисли си за тежестта, която ще снема от теб. Никога повече няма да лъжеш. Няма повече за какво да лъжеш, защото няма да имаш вече кожа, която да те скрива, и светът ще знае кога казваш истината и кога не. Ти твърде много лъга през живота си, признай си.

— Да.

— Ти копнееш това да свърши, нали? Признай си. Ти изфабрикува толкова много лъжи, понякога искаш да изкрещиш истината, нали?

— Да.

— Добре, това е шансът, който ти предлагам. Вечната истина. Спокойствие. Мир. Почивка, която само честните познават.

— Не.

— Не разрешавай на емоциите да те контролират — той протегна към него фините си ръце на хирург.

Сцила тръгна към отворената врата.

Но беше много бавен.

Менгеле го отстрани от нея, затвори я и я заключи. Те бяха сами в лабораторията. Менгеле започна да пристъпва към него.

Той, Сцила, скалата, който би убил всеки само с една ръка, започна да отстъпва назад при вида на крехкия лунатик. Той, великият Сцила, отстъпваше от страх пред едно нищо, някакъв слабичък доктор, който дори не беше в състояние да направи желания син цвят на очите.

— Защо се страхуваш от мен? — чудеше се Менгеле.

— Не, не се страхувам. Тялото ми не се страхува.

Менгеле протегна ръце.

— Ще използвам сила — обеща Сцила.

— А, не, не така, моля! — отговори Менгеле и с крехките си ръце го заведе и постави на операционната маса.

— Обещах, че няма да те боли. Ще направя един малък разрез от челото ти до основата на врата ти и ще ти свлека кожата. Няма да те боли, все едно сваляш пижама. — И той започна да реже.

— Виждаш ли, не те боли. Дори кръв не тече.

Той остави ножа върху масата и му свали кожата.

— Искаш ли да ти дам огледало, за да се видиш? Вените ти са прекрасни — каза Менгеле.

— Не!

— Ето — отговори Менгеле и подаде огледалото на Сцила.

Сцила се погледна в огледалото и се събуди.

— Ууу!

Лежеше и гледаше с широко отворени очи към тавана в мрака, там беше празно. Не знаеше точно какво означаваше този сън, но знаеше само това, че: какъвто и да беше, тук наоколо ставаше все по-тъмно.

Той се надигна от леглото и седна, като потри изстиналите си ръце. Чувстваше се мек като гъба. Сцила мекия.

Стига!

Той се изправи и взе бутилката с шотландско уиски (дали беше пълна, преди да си легне миналата нощ?), отиде до прозореца на стаята в хотел „Рафаел“. Пийваше, докато гледаше навън през прозореца към Триумфалната арка. Колко ли е часът? Погледна часовника си. Наближаваше пет и трийсет. След полунощ в Щатите Джен може би спи дълбоко. Ако имаше олимпиада по спане, Джен щеше да вземе награда задължително. Имаше чудесен сън.

Сцила се облече, слезе по стълбите, събуди портиера, взе жетони за телефон. Това беше предпазна мярка, защото, ако искаха да го пречукат, можеха да го направят и в хотела. Навик. Той се чувстваше по-добре в движение.

Във всеки случай се нуждаеше от глътка въздух. Когато излезе навън, беше тъмно, започна да търси уличен телефон. Не се страхуваше от тъмнината, беше висок и широкоплещест, можеше да убие всеки с която си ръка поиска, разбира се, крадците по улицата не знаеха това, но той се движеше като атлет, имаше и висок ръст, така че те никога не го закачаха.

Откри един уличен телефон на „Шампс“ и след дълги опити най-после чу сънения глас на Джен:

— Ко-ко-й? Кой? Кой се обажда? Колко е часът? Нищо… нищо… че си ме събудил. Здравей.

— Тук е службата за събуждане. Не бяхте ли поръчали събуждане по телефона?

— Шегуваш ли се? — извика Джен. — На три хиляди мили си оттук, посред нощ е, и ти се шегуваш, а? Хората са лежали в затвора и за по-малко от това.

Сцила заговори с код:

— Напълно ли си буден?

— Не, не напълно. Отчасти, за съжаление.

„Отчасти“ беше кодова дума и означаваше, че има сериозна информация, която Сцила трябва да научи, а „напълно“, че нищо особено не се е случило.

— Позвъних ти, за да ти кажа, че се връщам три дни по-рано. Но щом си „отчасти“ буден, няма да ти пълня главата с повече информация. Не се сърди, задето те събудих, моля те.

— Няма нищо — отговори Джен. — Така или иначе трябваше да ставам.

Така те приключиха с шегата, двамата затвориха и след десет минути Сцила трябваше да се обади отново. Отговорът „отчасти“ означаваше, че той трябваше да набере отново, но на телефона, който се намираше в приземния гараж на техния блок. Трябваше да изчака десет минути, за да може Джен да се облече и да слезе до гаража.

Нямаше още шест часа, бе студено. Сцила потреперваше и се чудеше защо остави бутилката с шотландското уиски на масичката си, там то нямаше да помогне на никой. Докато се разхождаше по тихата улица, си мислеше дали да не зареже тази професия и да не заминат с Джен за Лондон, да си купят една малка хубава къща, да гледат телевизия, да пазаруват и да живеят така, както трябва, да заживеят щастливо и т.н.

Но проклетият „Дивижън“ не пенсионираше хората си, когато пожелаят, а само когато тези от службата намереха за добре. Ако станеше много богат, ако по някакъв начин забогатееше като Крес, той щеше да подкупи някой или просто щеше да опита, или ако не минеше този номер, можеше да купи едно островче в Тихия океан, да го направи като крепост и да прати „Дивижън“ по дяволите.

„Островче в Тихия океан, господи“, Сцила поклати глава. Добре направи, че остави бутилката с уиски на масата в хотела, ето как му се отразяваше пиенето. Но трябваше да запази мисълта за цар Крес в главата си, макар че той най-вече беше историческа фигура.

Сцила влезе в кабината и се опита отново да набере Щатите и след дълги усилия се свърза с Джен.

— Къде се намираш сега? — попита Джен, очевидно малко разстроен. — За едно загубено момче в Париж това с много опасно място. Или си в Лондон? Искаш ли да идем в Лондон, харесва ми тази идея, на теб харесва ли ти? Питам те къде се намираш? На улицата, в хотела? Защо не спиш, та още няма шест.

— Сънувах лош сън и се събудих. Излязох да се поразходя.

— Сам ли си?

— Напълно.

— Така и трябва, да си сам, копеле такова. Много мразя, когато пътуваш без мен. Много страшен ли беше сънят?

— Сънят ли? — Сцила сви рамене. — Да, много страшен.

Нямаше смисъл да лъже, Джен винаги надушваше тези работи, без да иска. Може би от тона му.

— Моят доктор при такива случаи препоръчва скоч.

— Не ми помогна.

— Тогава върни се тук при мен; това пък е лекарството, което аз винаги съм ти препоръчвал. Най-доброто лекарство съм аз.

— Да го взимам на всеки четири часа.

— Помечтай си — вече си на възраст и не можеш да го правиш.

— Ти ще си платиш за този разговор, кучко такава!

— Наричай ме Джен: всички мои приятели ме наричат така.

Сцила го изслуша и като се увери, че цялото раздразнение в гласа му е преминало, продължи със служебните въпроси.

— Сега ми кажи защо „отчасти“?

— Каспар Шел беше убит.

— Ауу!

— Знаех си, че ще реагираш така.

— Кога? — попита Сцила.

— Преди две седмици в Манхатън. В Йорквил. Бил е в една кола и някакъв друг е искал да го задмине, двамата са се блъснали в един камион за петрол. Пълна кремация. Мисля, че затова толкова късно се разбра за случилото се. Разпознаването е било доста трудно. Той е живял под името Хесе, никой не е чувал за другото му име. Чуваш ли ме? Защо не казваш нищо?

Сцила само изсумтя.

— Тъжно ли ти е? — попита Джен.

— Може би. Не зная. Още не мога да го проумея.

— Това ще наложи ли големи промени?

Вече имаше такива. Той все още не беше сигурен, но вероятно имаше връзка между катастрофата в Ню Йорк и тази история с Чен — въпреки че Чен беше просто убиец на свободна практика, все някой трябваше да го наеме. Освен това, разбира се, бедният Робъртсън спомена за телефонен разговор от Южна Америка, чрез който го информирали за това, че има нов куриер. Сцила помисли за момент, трябваше да отговори на въпроса на Джен, но сега не биваше да го тревожи с подробности; истината като цяло щеше да свърши работа.

— Много промени ли? Само всичко.

— Ууу! — каза Джен.

— Консервативно казано — допълни Сцила.