Уилям Голдман
Маратонецът (2)

1.

— Виж го този как пълзи — каза едно от хлапетата, надвесени над парапета на терасата.

Леви се направи, че не е чул нищо, наведе се и затегна връзките на маратонките си — най-хубавите спортни обувки на фирмата „Адидас“. Бяха му толкова удобни, прилепваха чудесно на крака му, не убиваха и не правеха мехури. Той се пристрастяваше към някои части на спортното облекло, но с тези обувки се чувстваше добре.

— Ей, тутльо, флегма! — провикна се друго, то беше водачът им, дребно, пъргаво момче, обличаха го винаги в много ярки дрехи. Сега то си преправи гласа и извика дрезгаво и хапливо:

— Много ми харесва шапото ти.

После посочи на другите хлапаци шапката на Леви.

Без да иска, Леви си оправи шапката, като видяха това, хлапетата се закикотиха победоносно, той дочу триумфиращия им смях през три от близките къщи. Беше чувствителен на тема шапка. Носеше тази вече от години и никой не му обръщаше внимание, но когато на Олимпийските игри през 1972-а Уотъл стана шампион на 800 метра и си сложи подобна шапка за голф, всички казаха, че Леви е видял от него.

Леви беше сигурен в няколко неща на този свят, но в едно беше съвсем сигурен (дали не звучи надменно?) — това беше неговият ум. Беше попрехвърлил двайсетте, беше умно момче и никога не имитираше никого, имаше собствено мнение за нещата, та камо ли да подражава на някакъв си бегач.

Леви пое въздух и се подготви психически за подигравките на децата, надвесени по парапета, когато започна да слиза като щъркел по външната стълба. Децата обичаха да гледат неговата непохватност. Те пляскаха с ръце и крякаха като патета.

Леви страшно мразеше да го имитират. Той, Т. Б. Леви, да бъде оприличаван на паток! Това никак не му допадаше, но за съжаление беше така. Не защото не беше така, а защото те бяха отвратително точни в подражанието си. Той — Т. Б. Леви, не приличаше на паток в никакъв случай.

Хлапетата бяха шест, все деца на испански емигранти, живееха през три къщи от Леви, до самия Сентръл парк. Когато той дойде да живее тук през юни, те вече се бяха заселили. Сега беше септември и нямаше никакви изгледи да напуснат това място и да отлетят може би на юг. Бяха около петнайсетгодишни, слаби, дребни, опасно провокиращи. Постоянно висяха на терасата, там закусваха, обядваха, вечеряха, играеха хандбал, стояха до късно вечерта. Леви ги наблюдаваше как флиртуваха със съседските момичета. От сутрин до вечер животът им преминаваше на тази тераса, седейки, играейки, пушейки, не се интересуваха от света, защото те бяха светът, обикновен и еднообразен, но понякога Леви се питаше дали не им завижда. Не че би искал някога да поседне с тях. Разбира се, че ако му предложат, ще откаже. Но интересно как би се държал той, беше много различен, а и те никога не биха го поканили.

Леви пое тичешком по улицата към Сентръл парк и когато ги подминаваше, онова хлапе, дето му каза, че много харесва шапката му, подвикна:

— А вие защо не сте на училище?

Въпросът дойде така внезапно, че Леви едва не прихна да се смее. Веднъж през юни им беше задал същия въпрос, отговор на тяхна подигравка, но не успя да им затвори устата. От няколко дни те отново му го задаваха и следователно предизвикваха смеха му. „Хуморът е средство за сближаване на противоположностите.“ Кой ли беше казал това? Леви започна да се рови в паметта си. Може би Хазлит? А може би Мередит? Бърнард Шоу?

— Мисли! — подаде команда той, но името все не идваше в паметта му и Леви се ядоса на себе си.

— Трябва да знаеш тези неща, ако искаш да бъдеш „най“.

Баща му например знаеше името на автора и го цитираше, даже разказваше любопитни факти от създаването на някое произведение. Това за добро ли беше, или за лошо?

„Засрами се, Леви, и бягай по-бързо!“ — рече си той.

Той живееше в западния край на Деветдесет и пета улица, между булевардите „Амстердам“ и „Колумб“, съседите не бяха много симпатични, но като стипендиант нямаш право да избираш, просто взимаш това, което ти се предложи, а през юни имаше свободна стая с баня на най-горния етаж в къща на I-18 Уест на Деветдесет и пета улица. Все пак не беше чак толкова лошо: един добър крос по „Колумб“, пресичаш към Ривърсайд парк и след това нагоре към 116-а, после по реката — ако беше състезател по бягане, може би щеше да искаш и повече.

Леви пресече булевард „Колумб“, затича по-бързо, когато стигна до Сентръл парк, зави наляво по Деветдесет и пета улица, потича малко нагоре и стигна до зелената поляна, опираща до тенискортовете, и най-сетне стигна до него.

До изкуственото езеро.

Леви се чудеше кой ли го е измислил и реши преди няколко месеца, че този човек не е бил с всичкия си. В езерото не се втичаше вода, нито се оттичаше, то беше едно декоративно водно петно, намиращо се в една необичайна среда, обградено от милионерите на Пето авеню, от техните роднини, живеещи в Сентръл Парк Саут, и техните далечни роднини, населяващи Сентръл Парк Уест.

Леви задмина другите бегачи и започна обиколка на езерото. Беше пет и половина — това беше неговото време за тичане. Някои хора обичат сутрешния крос, но Леви не беше от тях; умът му беше по-свеж сутрин и затова той четеше до обед, а след това само нахвърляше бележки или четеше нещо извънредно леко. Към пет часа следобед вече се чувстваше много уморен и тялото му едвам се влачеше.

Затова в пет и половина Леви вече тичаше. Честно казано, той беше един от най-бързите тук, така че ако вие бяхте един съвсем непознат, страничен наблюдател, щяхте да видите, че този висок слаб мъж има доста добър стил на тичане.

Но най-напред трябва да узнаете неговите мечти.

Той щеше да участва в маратона. Като Нурми. Именно като Нурми, който бе станал вече мит. След много години запалянковците щяха да благоговеят и да спорят кой от двамата е бил по-велик — Фин или легендарният Леви.

— Леви! — ще твърдят едните. — Никой друг не е пробягал такъв финал както Леви…

А опонентите ще ми отвръщат:

— Нурми щеше да го изпревари. Той е по-велик от него!

Леви нямаше намерение да се отдава на спорта и на маратона; някой друг може би щеше да направи това, да посвети живота си на него. Не, той нямаше да стане маратонец. Това, плюс знания и интелект и тази смесица белязана със скромност и откровеност.

Току-що беше получил титлата бакалавър по литература на Оксфордския университет и можеше да пробяга цели петнайсет мили, без да се умори. Но ако запазеше формата си, след няколко години щеше да бъде професор и шампион едновременно. И тълпата ще крещи:

— Леви, Леви! Левиииии!

Запалянковците биха ликували, както правеха и сега, когато с виковете си поощряваха своите любимци.

— Леви! Леви!

Никой няма да се интересува как ще тича той, че е висок шест фута и тежи 75 килограма, няма да ги е грижа за това, колко мляко е изпил, за да бъде в спортна форма.

— Леви, Леви!… Левиииии!

Никого няма да интересува фактът, че той е със зализана коса, а в лицето е като индиански фермер, въпреки че живя три години в Англия, все още не бе изгубил американските си маниери. Само няколко души го обичаха, на повечето не беше известен, благодаря на бога за Док, Док. Това променя донякъде нещата. О, да, да.

— Леви, Леви!

Той тичаше, изпреварваше, уверен, че един ден ще победи този неуморим, арогантен, непобедим Нурми.

Леви ускори крачка.

До края на тренировката му оставаха още много мили и сега трябваше да провери сърцето си.

Леви ускори крачката си още повече.

Половин милион души, подредени покрай трасето, нямаше да повярват. Те ще викат, ще изпадат в транс. Никой не би повярвал, но фактът си е факт — Леви победи Нурми.

Леви, красивият американец, беше победител. Да, това е истината, самата истина. Той дори се осмели да се усмихне по време на състезанието, най-бързият бегач в историята на маратона, Нурми, беше напълно разбит. Той изпреварваше Нурми. Нурми сега беше наясно — нещо страшно идваше зад него. Той погледна през рамо и недоумението му беше забелязано от всички. Нурми се опита да избърза, но това беше максимумът му, изведнъж започна да забавя крачка, ритъмът му стана странен, неправилен. Идеше Леви. Леви си проправи път. Леви беше готов да го задмине. Леви беше…

Томас Бабингтън Леви се спря за момент и се облегна върху оградата на езерото. Беше му страшно трудно да се концентрира сега върху Нурми.

Болеше го зъб и докато бягаше, усещаше болка горе вдясно. Той спря за момент и разтри дясната си буза, като се чудеше дали да отиде на зъболекар, или не. Беше малко закъснял със зъба и можеше да се наложи да го извадят. Сега или после, все някога зъболекарите ще те оберат.

За две-три минути работа ти вземат сума пари, по-добре е да си похарчиш парите за книги, плочи или нещо друго. „По дяволите!“ — помисли си Леви.

Не трябваше да се предава. Веднъж предадеш ли се, става още по-лошо.