Уилям Голдман
Маратонецът (5)

4.

На Сцила не му вървеше в Лондон. Не защото мразеше това място. Напротив. Когато за първи път го посети преди много години, той дори почувства града като свой роден. След двайсетата му година привързаността му към Лондон само нарастваше. После, като навърши трийсет, срещна в Лондон Джен и се влюби страхотно. Тук, колкото и важна да беше работата му, той не можеше да си наложи необходимата концентрация. С Джен бяха велика двойка и много си пасваха. Дори и сега, след петгодишна връзка, страстта не беше угаснала, поне що се отнасяше до него.

Още в деня на пристигането си Сцила излезе след вечеря да се разходи по Маунт стрийт, зяпаше по витрините и си мислеше за Джен, тананикайки си на глас „Един мъглив лондонски ден“. Усети се, че пее на глас, но наблизо нямаше никой, за да чуе серенадата му, и все пак не трябваше да се отпуска толкова, защото понякога от една мъничка грешка зависеше животът му.

Погледна часовника си. Макар че беше септември, три и половина сутринта, студът беше отвратителен. Той стопли с дъх ръцете си и вдигна яката на мантото си. Беше го купил преди години от „Бъбарис“, уж претендираше да е плътно и качествено, а беше боклук, но майната му.

Седна тихо и зачака. Когато си в този бизнес, трябва да свикнеш да чакаш. Много мразеше да чака, но и той самият караше понякога хората да чакат, това ги докарва до ръба на търпението, заради което и го правеше. Това ти дава известно предимство и трябва да го постигнеш, без значение какво ти струва. Беше странно, но мразеше да кара другите да го чакат, както и самият той да ги чака. Но си беше наложил да не се притеснява от това. Те се опитваха да извлекат предимство и когато се появяха, изглеждаше нормално той да е нервен, припрян, дори раздразнителен. Разбира се, в момента, в който ги накараш да повярват в това, предимството отново ставаше твое. Ето кое го правеше по-добър от всеки друг — той не подаряваше предимство на никого.

Най-малко когато играеше своята игра. Но в Лондон никога не беше така. Беше уязвим в този град, макар че никой досега не беше успял да обърне тази уязвимост в своя полза.

Беше 3:35 часа сутринта.

Сцила се размърда, пейката не беше подходящо място за дълго чакане в три и половина сутринта. Загледа се към тъмните дървета на Кенсингтън Гардънс, погледът му стигна чак до мемориала на принц Албърт. Паметникът му се стори отвратителен. А обикновено много го харесваше и му се възхищаваше, но как да мисли за такова нещо, когато задникът му замръзваше в ледената септемврийска нощ по време на една мръсна задача като тази.

Веднага след пристигането си тази сутрин се бе обадил на руснаците, за да им предложи хелиографско копие от проекта „Смарт бомб“, или „умната бомба“, за която военните вдигаха много шум — бомба, която не падаше просто така, а се носеше, докато си намери точно определената мишена, и тогава се сгромолясваше и унищожаваше целта. Работата беше мръсна, а ставаше още по-гадна, защото руснаците бяха получили сведението много преди това, но се правеха, че нищо не знаят. Сега щяха да дойдат в парка с искането да закупят този план и след малко пазарлък сделката щеше да бъде сключена.

Чуха се нечии стъпки.

Сцила отмести поглед от мемориала „Албърт“ и погледна към празната пейка отсреща. Наближаваше най-тъпата част от срещата. Отдавна беше в бизнеса, но все още изпитваше някакво детско желание да се закиска точно тогава, когато си разменяха паролите. Но, господи, какво щеше да търси тук някой нормален човек в 3:39 часа сутринта?

Не отговаряй на този въпрос.

На отсрещната пейка в тъмното седна елегантно момиче. Странно по няколко причини: а) пол; б) че биха могли да доверят задача с толкова голяма предполагаема важност на жена, нервна като тази. О, тя изглеждаше доста спокойна, ако не си експерт, би повярвал в това. Но Сцила просто усещаше бесните удари на сърцето й.

Тя извади кутия цигари и я протегна към него. Той поклати глава:

— Канцерогенни.

Господи, точно в този миг нещо вътре в него се закиска. Това беше паролата. Ами ако например той кажеше не „канцерогенни“, а просто: „Извинявай, маце, не пуша“, щеше ли тя да си отиде? Разбира се, че не. Той седеше на пейката точно според инструкцията. Лудост, истинска лудост. Ако някога му се наложеше да възлага нещо някому, той би отменил всички пароли.

Тя си запали цигара и рече:

— Искам да се откажа от този лош навик.

— Ако не беше лош, нямаше да искате да се откажете от него — отвърна Сцила. Той въздъхна с облекчение: най-после беше минала най-тъпата част от срещата.

Тя седеше на пейката и пушеше, като гълташе дима дълбоко.

— Вие сте Сцила — попита най-сетне.

О, боже, за кого ли го бе смятала след всичко, което беше казал? Беше нова и страшно й личеше. Имаше твърде много опит в бизнеса, за да го принуждават да се занимава с новаци и глупаци. Сцила не каза нищо, само кимна с глава.

— Мислех, че може да сте жена.

„Мислех, че трябва да сте мъж“, почти каза той, но тъй като това беше точно така, просто замълча.

— Сцила, това име на женско чудовище ли е?

— Не, Сцила е име на скала. Скала насред водовъртеж, който се нарича Харидба^[1].

— А, значи сте скала? — възкликна тя.

Да, точно така беше. Поне в добрите му дни. Не й отговори нищо. Ясно му беше, че тя започва да се обърква. Не беше сигурен дали защото е глупава, нова в играта, или пък имаше някаква друга причина.

— Трябва да ви предам, че цената е много висока — каза тя.

— А наредиха ли ви да преговаряте? — попита Сцила.

Беше много красива и нежна. Изведнъж той усети тялото си, силно и мускулесто.

— Да, разбира се — кимна тя.

— Добре тогава, за бога, преговаряй, направи предложение!

— Разбира се — отново кимна тя.

Вече беше толкова паникьосана, че не можеше да го скрие, колкото и да се опитваше. Изглеждаше така, сякаш някой се опитваше да я убие, и тогава мозъкът му изпрати малко закъсняло съобщение — не, не нея, а него… него… него искаха да убият.

Беше късметлия, защото по инстинкт вдигна светкавично дясната си ръка към гърлото, още секунда и жицата на нунчаку^[2] щеше да пререже гърлото му, но вместо в гърлото жицата се вряза ужасно в дланта му. Сцила мислеше, че това не може да се случи сега, тук, в Лондон, макар че логиката обясняваше, че може да се случи точно тук, но не можеше да обясни един факт, а именно че дори когато той беше малко извън играта, не беше възможно някой да изникне в тъмното зад него, никой не притежаваше това умение, но когато жицата разкъса още по-дълбоко дланта му и му притъмня, той проумя, че греши, имаше такъв човек и той беше Чен — крехкият смъртоносен С. Л. Чен — чудото Чен, които беше зад него и се мъчеше да го убие.

* * *

Когато разбра, че това е Сцила, Чен се зарадва. Не толкова от някаква самоувереност, а по-скоро поради чувството, че тази среща беше неизбежна. Все някога щяха да се изправят един срещу друг, по-добре сега, отколкото по-късно, по-добре е атаката да е негова, отколкото обратно. Казано съвсем искрено, идеалът на Чен беше да ги оставят в една празна стая без никакво оръжие, голи до кръста, и да се види тогава кой ще оцелее. Но това нямаше да стане. И все пак, когато научи, че ще трябва да убие Сцила, Чен се зарадва.

Не му се нравеше обаче обстановката. Нямаше нищо против тъмнината, против парка, нито пък часа. Проблемите ще дойдат от сезона, разбра веднага Чен. Ако беше лято, Сцила вероятно щеше да бъде облечен с панталон и риза, а вратът му щеше да бъде открит. През септември обаче Сцила безспорно щеше да е с палто, яката вероятно щеше да е вдигната заради студа и следователно вратът щеше да е покрит, а като не можеш да видиш смъртоносните точки около врата, можеш да ги пропуснеш и само да му причиниш болка, не смърт, а това щеше да даде възможност на Сцила да отвърне. Можеше дори да победи.

Чен не беше напълно съгласен с всичко това и реши да използва своето нунчаку.

Това беше едно достойно оръжие, древно като света: две здрави пръчки, съединени с жица или кожа, ако предпочиташ кожа.

Чен предпочиташе жица.

Той беше царят на нунчаку. Белият свят изпитваше ужас от особеността на това оръжие. След това дойдоха кунгфу филмите. Пред очите на Чен това жестоко оръжие се превърна в играчка в ръцете на много хора по земното кълбо. В Лос Анджелис например децата си играеха с него. В Ливърпул то също беше станало обикновена играчка. Най-банална. Беше унизително. Чен беше гледал всички филми с участието на Брус Лий и направо се потресе.

Чен бе пристигнал на срещата в 2:30, преди Сцила. Знаеше, че момичето ще дойде в 3:30 часа и ще закъснее с девет минути, за да пообърка големия мъж. Чен беше сигурен, че Сцила ще дойде в три — познаваше го добре и знаеше, че той отива на срещите си по-рано от уреченото време. В 2:30 часа Чен направи оглед на мястото и храстите зад пейката. След най-подробна проверка той си избра място и се прилепи към земята зад един храсталак, така че дори при силен вятър да не го забележат.

И така, свит и прилепен към земята, зачака Сцила.

Колко дълго можеше да издържи Чен така? Един ден? Разбира се, можеше да издържи един ден клекнал и неподвижен, това беше максималното време. Може би, би могъл и по-дълго, ако това се наложи. Сега той замръзна в това положение, така че когато Сцила дойде и огледа мястото в 3:00 часа, Чен вече беше част от пейзажа наоколо. Беше се скрил добре. Дойде преди Сцила и щеше да си тръгне веднага щом Сцила умре.

Държеше своето нунчаку съвсем хлабаво, по една пръчка във всяка ръка, като беше отпуснал жицата да се извива, накъдето си иска. Сега беше 3:41, той се изправи и усети силата в ръцете си. Беше известен именно с яките си ръце, цял живот си бе вадил хляба с тях. Останалите части на тялото му бяха слаби. Никога не беше тежал повече от 60 килограма.

Чен тръгна напред и дочу думите:

— Сцила — това име на женско чудовище ли е?

— Не, Сцила е име на скала. Скала насред водовъртеж. А водовъртежът се нарича Харидба.

— А, значи сте скала? — възкликна тя.

Сцила не отговори.

Чен се приближаваше.

— Трябва да ви предам, че цената е много висока.

„По дяволите! — помисли си Чен. — Много избърза, трябваше да го задържи още и да му говори по-бавно.“ Все на него се случваше да работи с новаци. Сцила беше умен и щеше да усети. На Чен му се искаше да направи по-бърза крачка, но когато трябва да си безшумен, бързината е твой враг. Трябва да вършиш всичко премерено и бавно. Иначе си изложен на рискове, шумолене на дрехи, чупене на клонки, звуци от удар — ужасни звуци.

— А наредиха ли ви да преговаряте? — долетя гласът на Сцила.

Чен беше на шест фута от него. Би предпочел да са четири, но момичето провали всичко.

— Да, разбира се…

При „да, разбира се“, Чен беше вече на три фута разстояние.

— Добре тогава, за бога, преговаряй, направи предложение!

— Разбира се — каза тя.

И когато Чен метна жицата около врата на Сцила, беше вече сигурен, че Сцила е вдигнал ръката си. Неговата дясна ръка пазеше врата от жицата. „Кучка“ помисли си Чен, но той изгони всичко от ума си и се съсредоточи върху работата си. И преди беше прокарвал това оръжие през плът и знаеше, че то можеше да строши лесно и костите на ръката. Той балансира тялото си и започна да убива.

* * *

Когато кръвта бликна от ранената му ръка, Сцила вече беше сигурен, че момичето на пейката срещу него държи пистолет, макар че беше глупаво да използваш пистолет в мрака, пистолетите само вдигат шум. Всяко точно попадение е само щастлива случайност, но макар че тя не трябваше да го включва в играта, можеше да го използва успешно, ако избързаше достатъчно, защото точно сега доминираше болката, а болката променя много нещата, дори света. Болката пуска облак около теб, обгръща те така, че не можеш да видиш нищо, нито да мислиш логично, и опитът и тренингът ти отиват по дяволите.

За момент, докато жицата се врязваше все по-дълбоко в ръката му, Сцила се чувстваше слаб, със замъглено съзнание, узрял за умиране.

Момичето с пистолета се бавеше. Бавеше се и моментът отмина.

Мозъкът му започна да става по-бистър. Той беше Сцила, а Сцила означаваше скала. „Запомни го! Ти си Сцила — скалата! Направи нещо сега!“

Той започна бясно да набива тези думи в съзнанието си, защото момичето вече се бе изправило с пистолет в ръка и какво от това, че мисълта му се проясняваше, един куршум можеше да му пръсне мозъка без значение дали е прояснен или замъглен, зад гърба му беше Чен, перфектен като него, един от малкото, ако не единственият. „Ти си Сцила — скалата, и ти трябва да направиш нещо! Нещо невъзможно, изключително велико! Остават ти още максимум пет секунди!“

Чен беше велик, но беше дребен. Момичето се приближаваше. Чен беше бърз, но в този момент стоеше неподвижен. Момичето вдигна пистолета и го насочи.

„Ето сега, ако успееш да бутнеш Чен и да нарушиш баланса му, ако можеш да направиш това.“

Сцила вече знаеше какво да прави.

Беше го видял. Само веднъж. На един баскетболен мач. Несравнимият Мънро срещу гениалния Фрейзър. Великият нападател срещу не по-малко великия защитник. Нямаше никой около тях. Двамата бяха сами. Мънро тръгна към коша, а се престори, че отива надясно. Като симулираш движение надясно, имаш две възможности: първо, да се престориш, че отиваш надясно, а да свиеш наляво, или пък, второ, мръдваш надясно, после наляво, а после пак надясно. Но Мънро не направи нито едното, нито другото. Той го подмами надясно и после пак надясно, зави около Фрейзър, който стоеше и го гледаше.

Сцила финтира, че отива надясно, и действително отиде надясно. Изнесе тялото си вдясно по продължение на пейката и когато изглеждаше, че се бави и се готви да се отмести наляво, той вложи цялата си сила и довърши дясното движение, така че зад него Чен наруши баланса си и жицата около врата му се отпусна за миг.

Сега Сцила съсредоточи цялата мощ на огромното си тяло, дръпна се напред, като повлече със себе си слабичкия Чен, и когато той се спъна в пейката и окончателно загуби равновесие, Сцила вложи цялата си сила в раменно прехвърляне, като преметна безпомощния Чен над себе си и го запокити в твърде бавно приближаващата жена.

Те и двамата паднаха тежко на земята, момичето беше зашеметено, пистолетът отхвръкна встрани по пътеката. Сцила го видя, но Чен също го забеляза и запълзя към него, ноктите му дращеха по асфалта като отчаяна хлебарка.

Сцила го остави да се приближи.

От дясната му ръка се стичаше кръв, тя беше почти безполезна, той наблюдаваше как Чен се приближава и тогава го ритна по главата. Или просто се опита. Но Чен беше готов, хвана крака на Сцила и го изви. Сцила рухна долу. Сцила отвърна с удар с лявата ръка, но само ожули главата на Чен, защото дори когато беше на колене, все още зашеметен от раменното хвърляне, Чен можеше да се движи ловко. Сцила нанесе още един удар с лявата ръка и отново Чен се измъкна и следващият удар с лявата ръка беше несполучлив, тъй като Чен се въртеше и извиваше, и той наистина приличаше на хлебарка, която ти можеш да видиш и преследваш, но все не можеш да достигнеш, сега и двамата се устремиха към пистолета, но когато Сцила усети, че може да не го достигне пръв, той го ритна и го запокити в тъмната трева, и тогава Чен го удари във врата и Сцила успя да се отмести достатъчно, така че Чен не уцели смъртоносната точка, но това съвсем не означаваше, че не боли, нервите му изкрещяха, съзнанието му отново започна да се замъглява, но това не трябваше да се случи, помисли Сцила, иначе съм свършен, и той отново не сполучи с ляв удар, а дясната му ръка беше почти безпомощна, да използва дясната си ръка би било ужасно болезнено и той знаеше това, и Чен го знаеше, затова когато Сцила нанесе удар в смъртоносна точка с лявата си ръка и уцели, се чу двоен вик от болка и кой можеше да каже чия агония бе по-силна — неговата или на Чен. Единственото сигурно нещо бе, че агонията на Чен свърши по-бързо.

Дишайки тежко, Сцила се надигна, мина покрай мъртвия азиатец, довърши момичето в тишина, след това затича надолу по алеята към мемориала „Албърт“, като пътьом увиваше ръката си в кърпа.

Най-близкият телефон беше зад Кенсингтън Гардънс и се наложи Сцила да върви с нормална крачка, защото дори в 3:45 часа сутринта има хора, които не спят, а бягащ мъж през нощта означава, че той има неприятности, така че когато имаш неприятности, трябва да вървиш спокойно.

Той пусна монета, набра номера и още след първото позвъняване чу:

— „Изнасяне“.

— Сцила.

— Да. Сцила?

— Двама. Между мемориала „Албърт“ и Ланкастър Уок.

— Рани?

— Ръката.

— Предупреждавам клиниката.

Щрак.

Сцила излезе от телефонната будка и почака. Не беше нужно, можеше просто да си отиде, но той винаги искаше да огледа за случайна нова изненада.

Между другото трябваше и да помисли малко. Защо Чен искаше да го очисти? Някой го беше наел, но кой? Защо? Може би заради случката в тоалетната на летището? Възможно, но той не беше направил кой знае какво на тези араби, за да искат да го убиват. Те биха се свързали с руснаците много бързо, но руснаците пък биха изпратили някой свой човек, а не този азиатец от страна, която те не обичаха. Ръката започна да го боли и да натежава. Сцила поклати глава, каквото и да ставаше, той все още не знаеше достатъчно, нямаше достатъчно информация.

Седем минути по-късно линейка, която приличаше на истинска, навлезе в Кенсингтън Гардънс и след пет минути потегли обратно. Бързо, ефикасно и естествено.

Сцила намери такси, което го закара близо до клиниката, плати и излезе. Изчака таксито да си отиде: после тръгна за мястото, където трябваше да го чакат. Състоянието на ръката му се влошаваше, прииска му се да тича, но тичането означаваше опасност, така че щом си в опасност, върви, не тичай.

Раната кървеше, Сцила ходеше бавно.

В клиниката всичко беше вече готово. Почистиха, приготвиха местна упойка.

Той им каза, че не иска.

Лекарят го увери, че ще го боли.

Той ги увери, че и преди е шит без упойка.

Лекарят започна да шие ръката му без упойка. Сцила наблюдаваше всичко, следеше всеки бод. И не издаде нито звук.

Той беше Сцила, скалата. Поне през хубавите дни на живота си.