Уилям Голдман
Маратонецът (20)

19.

— Но аз не съм ваш приятел — каза Баби и дори не се помръдна да поеме протегнатата ръка на Дженуей, така че ръката му увисна някак си неловко в пространството.

— Зная, повярвайте ми, но сега това не е най-важното. Единственото важно нещо засега е това — аз и вие да си поговорим.

Той притеснено прибра ръката си.

„Може би трябваше да му стисна ръката — си помисли Баби. — С едно ръкостискане нямаше да ме убие. Нямаше да ми стане нищо от едно ръкостискане, по дяволите.“ Но макар че мисълта му работеше в тази насока, думите му бяха други.

— Всичко е важно за вас, нали? Важно е да се спогодим, важно е да си поговорим. Ако сте направили списък на другите неща, които ще станат важни, моля ви, кажете ми още сега.

— Искам просто да се отпуснете — отвърна Дженуей.

— Не съм и започнал да се стягам — възрази Баби.

Той хареса отговора си. Сигурно така би отвърнал Хъмфри Богарт в „Казабланка“ или в „Африканската царица“.

Дженуей въздъхна и махна с ръка към шкафа.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той.

Баби вдигна рамене и само кимна с глава, после му посочи кухнята.

Дженуей стана, отиде в кухнята и в шкафовете около мивката откри бутилка червено бургундско вино, отвори я ловко.

— Искаш ли? — попита той, наля малко вино в най-близката почти чиста чаша.

Баби поклати отрицателно глава. Чудеше се защо постъпва така недружелюбно с инспектора. Той беше готин, разговаряше така възпитано и тактично. Напомняше му Гетсби — ако този Дженуей беше с няколко години по-млад и с по-гъста коса, би могъл спокойно да претендира за ролята на Великия Гетсби… Но той обичаше Гетсби, тогава защо си го изкарваше на Дженуей? Тогава той разбра, че не беше заради Дженуей. Самото присъствие на Дженуей му създаваше безпокойство.

„Искам да остана сам — мислеше Баби. — Искам да си тъгувам сам.“

Не помнеше майка си. И когато дойде ред на баща им, те двамата с брат му заплакаха и занареждаха:

— Трябваше да се кача при него, Док. Трябваше да отида и да му покажа домашното си…

— Млъкни! Нищо не разбираш, не си виновен ти. Виновникът съм аз и този проклет час по химия.

После и двамата замълчаха, защото препирнята им нямаше да върне мъртвия баща.

Сега, когато и Док си отиде, Баби не знаеше какво да прави. Мислеше си, че не трябва да пролива сълзи. Те с Док винаги много се смееха, когато бяха заедно. А именно това трябваше да се запомни.

Дженуей изпи чашата си на един дъх и си сипа още. После се върна при Баби и седна.

— Смяташ ли, че можеш да ни помогнеш с нещо?

Баби мълчеше.

— Виж какво, не искам да си играя на криеница с един почти гениален историк като теб, така че ако искаш да доказваш, че си по-умен от мен, е, добре, доказа го, играта свърши, аз се предавам, ти печелиш.

— Но кой ти е разказвал за мен? Откъде знаеш с какво се занимавам? — удиви се Баби.

— По-късно ще ти разкажа всичко. Когато му дойде времето. Първо ти ще ми кажеш някои работи, нали така?

— Не, не е така. Защото вие ми казахте, че най-важното нещо сега е да си поговорим. А то излиза, че аз ще говоря, а вие ще ме слушате. Съжалявам, но не съм достатъчно разговорлив, защото преди няколко часа убиха брат ми.

Дженуей измърмори, загледан във виното си:

— Ако искаш, иди и се преоблечи. Изкъпи се и си облечи други дрехи.

— Да се преоблека?! О, да… да — Баби се сконфузи. Огледа се — ризата и панталоните му бяха целите пропити с кръв. Той докосна кръвта с пръсти. „Трябва да запазя тази риза — помисли си, — ще увия пистолета на татко в тази кървава риза.“

За съжаление не беше запазил нищо за спомен от майка си. Може би имаше някъде парченце кора от дървото, в което тя се беше блъснала. Кора от дърво ли?… Трябваше да запази за спомен окървавените й дрехи.

— Добре ли си? — обади се Дженуей.

— Да, добре съм — отвърна Баби малко по-ясно и по-високо.

— Искам да открия мотива за убийството. Моля те да ме разбереш правилно, повярвай ми! Искам да зная кой го е убил и защо.

— Стига си ми задавал глупави въпроси! Той е мой брат. Беше ми и баща, и майка. Възпита ме и ме отгледа, но до този миг никога не е споменавал името ти — така че аз съм по-нетърпелив да узная това, отколкото ти, не е ли така? — избухна Баби.

— Да… Разбира се — рече колебливо Дженуей.

Тонът му беше някак особен и Баби го загледа втренчено.

— Свързваше ни общият бизнес — продължи Дженуей. — Ние се познавахме доста добре от доста време.

— Предполагам, че не си работил в нефтения бизнес, нали? — попита Баби.

— Не ме интересува дали ми вярваш, или не. Искам само да зная кой го е направил.

— Ами сигурно някой луд. Сега, около Нова година, тук е пълно с такива. Луди колят хора при всеки изгрев на луната, някой престъпник му е поискал портфейла, не му го е дал достатъчно бързо, знаеш останалото.

— Изобщо не мисля подобно нещо. Мисля, че е по политически причини. Или поне ще мисля така, докато се докаже нещо друго. И бих желал ти да ми помогнеш.

— По политически причини ли? — възкликна Баби. — Но, господи, защо?

— Ами има някаква логика… Като се има предвид работата на баща ти и на брат ти — Дженуей отпи пак от виното си. — Защо смяташ това за невъзможно?

— Какво общо има това с баща ми?

— Но, за бога, нали се казваше О. В. Леви!?

— Моят баща беше невинен.

— Никой не твърди обратното.

— Ти го каза, по дяволите! Ти го каза! — извика Баби.

— Той май беше осъждан, нали така? Много неприятно нещо. Дяволска работа. Но е факт.

— Не, не е вярно — никога не е бил осъждан — гласът на Баби затрепери. — Цели четири години Маккарти не успя да докаже нито едно от обвиненията си. Той влияеше на общественото мнение, знаете ли, че беше нацист, мръсен нацист. Той накара хората да се страхуват. Баща ми беше историк, голям историк, и Ачесън го покани във Вашингтон и той се отзова на предложението, като Шлизингер и Голбрайт отидоха след него. Той беше във Вашингтон, когато Маккарти го съсипа. Двама пострадаха най-много — Хиз отиде в затвора, но сега е жив и продава канцеларски стоки. А баща ми… Той се опита да се защити, но този мръсник, гаден нацист, направи татко на нищо пред Сената. Когато баща ми излагаше защитата си с факти и аргументи, онзи започваше да го подиграва. Нямаше улики срещу него. Баща ми беше невинен. Но Маккарти успя да го убие. Унищожи, уби духа му. Той беше Леви, големият Леви, а децата по улицата му се присмиваха. Всичко това му дойде прекалено много. Напусна университета и започна да пише книга, за да се реабилитира пред света, но не успя да я завърши. Тогава аз бях на пет години. След една година майка ми почина и останахме тримата. Тогава татко се пропи. Това продължи пет години. Помня това време много добре. Баща ми не приличаше на човек, срамуваше се сам от себе си. Беше стигнал дъното. А за съжаление аз помня най-добре тези години. Какво ли не бих дал да го помня отпреди това. Чел съм всяка написана от него книга и зная, че е велик. Всички речи, които е произнесъл, са знаменити. А аз помня добре само пет години от живота му, когато го бяха съсипали. Така че запази за себе си твоите гадни тъпи забележки за баща ми. Но почакайте само да завърша и да си взема доктората! Ще се изправя един ден пред всички вас в тогата си и ще…

„А сега спри! — трескаво си заповяда Баби. — Спри точно сега.“

— И какво? — попита Дженуей. Той седеше неподвижно и го наблюдаваше.

„Защо всички ме гледат с широко отворени очи? Напоследък всички ме гледат по особен начин — Бизентал, Елза, сега и този тук“, мислеше си Баби. Сети се за началните симптоми на параноята. „Трябва да спреш“, каза си той настойчиво.

— И какво после? — отново поде разпита си Дженуей.

— Не ме зяпай така втренчено — каза Баби.

— Извинявай. Много ми беше интересно.

— Не ме будалкай.

— Свърши ли?

— Хм…

— Исках да си излееш душата по някакъв начин. Затова споменах баща ти. Докоснах у теб болезнената струна. Исках да избухнеш, за да се разтовариш — иначе няма как да говорим за сериозните неща, които ме интересуват. Така че довърши за баща си.

— Нямам какво да кажа повече — измърмори Баби.

— Добре — отвърна Дженуей. — Ще изоставим неговата вина за известно време и ще продължим с другите неща, ако предпочиташ така.

Баби не можеше да повярва.

— Ти, изглежда, не си чул едно нещо, което казах — гласът на Баби беше раздразнен и остър. — Нямаше вина. Това е единствената цел на моята докторска работа и аз ще я публикувам, цялата история. Тя е в главата ми, аз проучвах и проучвах, имам цели кашони с бележки, факти, не вестникарски клюки, не публични изказвания. Аз ще очистя баща ми с истината, само с нея, в това е работата, и вие ще видите, вие ще видите — Баби се задъхваше.

Дженуей го гледаше.

— Ти ме накара сега да кажа всичко. Досега никой не е чувал за идеята ми за публикацията. Ти ме подлъга да излея душата си. Това ли е разтоварването, за което спомена? — попита Баби.

— Надявам се — отвърна Дженуей и сви рамене.

— Може би не си толкова тъп, колкото предполагах.

— Откъде да знаеш, може и да съм — ухили се Дженуей с широка дружелюбна усмивка.

„Дори зъбите му са равни — помисли си Баби, сигурно е нямал и младежки пъпки през пубертета.“ И тутакси си спомни как веднъж попита Док за онанизма и за младежките пъпки. Един глупак му беше казал, че като правиш едното, се появявало и другото. Момчето се казваше Уивър. Тогава Док го изгледа сериозно и му каза:

„В «Нюзуик» публикуват материали по този въпрос, но, по дяволите, каква ли беше точната статистика?“ — и той затвори очи, а Баби каза:

„Карай де, не са ми нужни точните цифри, кажи ми само най-важното“, а Док продължи:

„Не са открили абсолютно никаква връзка между младежките пъпки и онанирането, което също не водело и до слабоумие“, а Баби каза:

„Знаех си, че този Уивър е кръгъл глупак“, а Док продължи:

„Странното нещо, което са открили, е, че многото лъжи правят носа по-дълъг“, а Баби беше на път да кимне утвърдително, когато се усети, че Док го менти и му се присмива, възползвайки се от неговата собствена наивност, само че когато Док ти се подиграва, ти не можеш да му се разсърдиш, е, не че не можеш, но просто първо избухваш в буен смях.

Баби си представи брат си в своето сегашно положение: как ли би реагирал той? Леви беше сигурен, че Док никога нямаше да изпусне нервите си, ако водеше този разговор.

Той стана и си наля малко вино.

— Аз още не мога да разбера какъв е бил мотивът за убийството на брат ти — говореше Дженуей от средата на стаята. — Отговори ми. Тук има нещо странно. С какво се различаваше тази вечер от другите, прекарани с него?

Баби седна и се замисли. Този Дженуей не беше никак глупав, току-що използва един еврейски израз в разговора, перифраза на един от въпросите по време на църковната служба.

— Защо просто не ми кажеш какво се случи тази вечер? — попита Дженуей.

— Бях си у дома. Той влезе и умря. Дойде полицията. Дойде ти. — Баби разклати и опита виното и си мислеше как Док би описал неговия цвят и вкус.

— Това ли е всичко? — настоя Дженуей и се наведе към него. — Разкажи ми с най-малките подробности. Не пропусна ли нещо, дори и най-малкия детайл?

— Цар съм на детайлите — иронично рече Баби.

— Искаш да кажеш, че сега е мой ред да обясня някои неща, така ли?

— Ами да, мисля, че е точно така — каза Баби.

Дженуей въздъхна.

Баби се понамести на стола.

— Нямаш представа колко се страхувам от това — каза Дженуей. — Разбира се, ти имаш право да знаеш всичко, но все пак съм затруднен, дори ми е противно да ти разправям всичко това. — Той въздъхна дълбоко и продължи: — Ти наистина ли си вярвал, че брат ти се занимава с петролен бизнес?

— Да, разбира се, работеше това от дълги години. Как, по дяволите, мислиш, че си вадеше парите?

— А знам точно как си вадеше парите и, повярвай ми, най-близо до петролния бизнес беше тогава, когато пълнеше резервоара на колата си. — Дженуей поклати глава. — Ти действително си голям наивник. Брат ти ми разправяше за теб, но подобна наивност не съм и сънувал.

— Той никога не ме е лъгал… Никога не сме се лъгали един друг. Е, понякога се будалкахме, но без това не може.

— Добре де, а къде живееше той? — попита Дженуей.

— Във Вашингтон.

— И какво е Вашингтон? Център на какво?

— На всичко. Например на правителството — отвърна Баби.

— Добре казано. А знаеш ли, че сега всяка група от парламента ненавижда другите? Всеки мрази всекиго. Например сухопътните сили мразят флота, флотът мрази въздушните сили. Защо ли? Ами защото едно време сухопътните сили бяха водещите, привилегированите, а след това светът се промени и най-облагодетелстван стана флотът, после нова промяна и сега въздушните сили получават всичко, което си поискат, а другите само подсмърчат. Помисли за това, толкова е просто и очевидно. ФБР мрази ЦРУ, а двете заедно мразят секретните служби. Те са в непрекъснато съперничество, не спират да се боричкат, карат се и вият, а воят става най-висок, когато се допре до поставяне на граници на техните пълномощия и власт. Границите са точни, а между границите има процепи — в ничие пространство. Е, ние живеем точно в тези процепи — отбеляза Дженуей и отпи глътка вино.

„Какъв изкусен лъжец“ — каза си Леви.

— Ние бяхме сформирани по времето, когато тези процепи малко се разшириха, с други думи, цепнатината между Федералното бюро и тайните служби — продължи Дженуей. — Ако трябва да се действа в област, където те не могат да се намесват и нямат възможност да довеждат нещата до успешен край, тогава викат нас.

— Но кои сте вие? — попита Леви.

— Това ще те учуди и обърка. Аз съм завършил с отличие колежа в Дартмут. Паролите и кодовите имена ще те накарат да настръхнеш. Ние сме „Дивижън“ — Разделението. Което е абсолютно неточно име, защото ние съществуваме само поради разделението между останалите групи.

— И с какво се занимавате?

— Ами доставяме разни неща. Така обикновено го обясняват. Дълго време аз бях „доставчикът“. След това, така да се каже, ме повишиха в административния отдел. Ако живея достатъчно дълго и ако не се държа глупаво, имам шанс, както и много други, да ръководя нещата. Така че, ако намерим убиеца на брат ти, това ще ми бъде от полза. Твоят брат загина като доставчик.

— И какво доставяше? — продължаваше с въпросите си Леви.

— Ами всичко, което е необходимо.

— Това не звучи ли малко мъгляво?

— Има нещо такова.

— Като казвате всичко, нямате предвид абсолютно всичко, нали? — каза Баби.

Не получи отговор.

— Искам да кажа, че той не е доставял лоши неща, нали? — допълни Баби.

— Не е ли твърде опростенческо за един историк да разглежда борбата за надмощие в света по този начин? „Добри неща, лоши неща?“ Безсмислици.

— Сигурен съм, че никога в живота си той не е наранил или убил някого. Сигурен съм! Без значение какво казваш ти.

— Ти знаеш ли кой е Сцила?

— Разбира се. Сцила не е „кой“, а „какво“. Сцила е огромна скала в морето край италианския бряг.

— Сцила беше прозвището на брат ти. Неговото кодово име.

Баби поклати глава. Задушаваше се. Искаше му се да подиша чист въздух. Не, искаше може би единствено да види отново Док. Брат му да е жив и да се върне при него.

— Да, колкото и да клатиш глава, всичко това е истина — обади се Дженуей.

— Искаш да кажеш, че брат ми е бил шпионин? Сгреших, исках да кажа доставчик? Никога не съм предполагал.

— Брат ти беше един от най-добрите. Той не желаеше ти да знаеш за това. Той винаги пиеше уиски, а пред теб пиеше бургундско вино. Пред теб се преструваше, че се бои от пистолети. Единственото нещо, от което се страхуваше, беше да не би ти някога да разкриеш кой е той.

— Защо? — възкликна Баби.

— Страхуваше се от твоето неодобрение.

— Защо?! Аз го копирах. Да, копирах походката му, жестовете, подражавах му. Обичах да износвам дрехите му. И аз… — Леви се умори. Силите го напускаха. Беше отпаднал, мръсен, изтощен. Всичко, което се случи тази вечер, беше направо ужасно. Речта в защита на баща му го довърши. Да се защитаваш е толкова трудно. Колко велик щеше да е животът, ако можеше само да се атакува. Нямаше ли да е страхотно да се събудиш някоя сутрин и да установиш, че си хунският вожд Атила?

— Съжалявам — обади се Дженуей.

— Сега може ли да се каже, че знам всичко? — попита Леви.

— Това, което узна, е минималното, почти нищо. Обещавам ти, че името на Дейв утре няма да се появи в пресата, взели сме мерки за това.

— Дейв?! Дейв?! — промърмори удивено Баби.

— Да, ние го наричахме така. Името му беше Хенри Дейвид Леви. Той искаше да се обръщаме към него с Дейв.

Баби се облегна назад и затвори очи.

— Бяхме непрекъснато заедно, но никога не съм го наричал така. „Хенк“ пред обществото и „Док“ бяха неговите имена. От любимия му филм „Обичам загадката“. Той все разказваше за Джек, Док и Реджи и известно време го наричах и Реджи, но той ми каза, че предпочита да е Док. Бях само на осем години, когато ме заведе да играя бейзбол. Трябваше да хвърлям топката. Веднъж, както си играех, аз я метнах и уцелих един гълъб. Върнах се вкъщи и заявих на брат ми, че няма да се занимавам с бейзбол, а ще се науча да стрелям. Ще стана добър стрелец като Баби Рут. Бях чел някъде досието и биографията му. И така той започна да ме нарича Баби. — Леви млъкна и затвори отново очи. — Сега се чувствам по-добре.

Дженуей стана и се заразхожда отново из стаята:

— Вечерята — каза той. — Започни от вечерята.

— Бяхме на вечеря — Баби отвори очи. — Вечерята беше чудесна, прекрасна, не, един момент, това не е вярно, вечерята беше ужасна. Струва ми се, че това е било толкова отдавна. Колко е часът?

— Минава един след полунощ. Това ли е всичко? Казваш, че сте прекарали ужасно. Не можеш ли да бъдеш малко по-точен?

— Вечеряхме в „Лутес“ — аз, Док, пардон, ти го наричаш Дейв. Та, бяхме там аз, Дейв и моята приятелка Елза. Да ти кажа ли цялото й име?

Дженуей кимна.

— Тя се казва Елза Опел, живее близо до университета, в общежитията, в западното крило, стая 411/113, телефон 42741. Но защо не си водиш бележки? Нали това е много важно.

— Защото ние сме научени да запаметяваме всичко. Не трябва да оставяме следи. Твоята приятелка се казва Елза Опел, живее в западното крило на общежитието близо до университета, стая 411/113, телефонът й е 42741. Виждаш ли, запомнил съм. Продължавай.

— Да. Брат ми се държеше много мило с нея, галеше ръцете й. Така беше в началото. После се оказа, че само я е предразполагал, искал е да се отпусне.

Дженуей отпи голяма глътка вино.

— Изведнъж той смени тактиката — продължи Баби. — Стана груб и настойчив. Принуди я да си признае, че ме лъже. Лъжела, че е швейцарка, криела възрастта си. Тя беше унизена и избяга. Аз се скарах с Док и също хукнах след нея. Отидох да я търся, но не я намерих в общежитието. Върнах се тук и й позвъних. В момента на разговора пристигна Док и вече знаете какво се случи по-нататък.

— Добре, помисли още малко, премисли всичко отново. Цялото стълбище е обляно в кръв, очевидно е, че той отчаяно е искал да се добере дотук. Само за да те види ли? Няма ли някаква друга причина? Каквато и да е, а?

— Каква например? — попита с недоумение Баби.

— Ами, не знам. Някога не е ли оставял нещо, да е криел нещо тук, да е пращал нещо по пощата дотук — нещо подобно?

— Никога не го е правил. Не, никога. Можете да прегледате вещите му, ако искате, както и всичко останало.

— Ще взема вещите му, когато си тръгна, ако ти нямаш нищо против. Ще прегледаме нещата му. Но мисля, че няма да се натъкнем на нищо важно.

— Той се появи на вратата, извика името ми, след това още веднъж, по-силно „Баби“, залитна навътре, аз го хванах и го прегърнах. След това издъхна.

— Като начало не е лошо — промълви Дженуей, като разтъркваше очи.

— Не разбирам какво имаш предвид, като казваш „начало“? Какво следва сега?

— Не съм сигурен, защото при тази ситуация можем да правим само предположения. Но можем да считаме, че този, който е убил Сцила, не би поел такъв голям риск, ако някъде някаква ситуация не го е налагала. Също така е съвсем резонно да приемем, че те мислят, че той знае нещо. И тъй като той е бил в този град, живял е тук и е умрял тук, напълно логично е да си помислят, че ти знаеш нещо. Или че може да знаеш нещо. Известно е, че хората казват странни неща, когато умират. Заключение: ако аз бях убиецът му, по дяволите, със сигурност щях да искам да ти задам няколко въпроса.

— Но аз нищо не знам. Не съм вътре в нещата. Изобщо.

— Аз знам това, ти го знаеш, но кажи ми те откъде могат да го знаят?

Баби просто не успя да отговори на този въпрос.

— Том?

— Да, сър.

— Ще ти кажа нещо доста гадно сега, поради две причини. Първо, защото го смятам за възможно, и, второ, защото така искам да те изплаша, че да изпълняваш всичко, което ти кажа.

— Почакайте, мистър Дженуей — просто за секунда. Аз не смятам да не ви се подчинявам. Просто съм ужасно нервен, това е.

Дженуей кимна и започна да опакова нещата на Док.

— Добре, сега ще ти кажа какво мисля, че ще ти се случи.

— Не съм съвсем сигурен, че искам да го чуя — каза Баби, а после добави: — Какво мислите, че може да ми се случи?

Дженуей го изгледа:

— Мисля, че те ще се опитат да те заловят, след това, мисля, че ще се опитат да те измъчват, а накрая, мисля, че ще се опитат да те убият.