Уилям Голдман
Маратонецът (25)

24.

Още преди Шел да затръшне вратата, те започнаха да се препират.

— Развържете го! — каза Дженуей.

Ерхард закуцука към стола и се подчини, докато Карл не се помръдна, изгледа злобно Дженуей и се сопна:

— Казах ти няколко пъти и няма да повтарям повече — не ми заповядвай!

Без да реагира, Дженуей го стрелна с очи и нареди:

— Вдигни го и не ми давай повече акъл.

— Е, хайде, хайде — каза Ерхард, като развързваше последното въже. — Карл, ти си най-силен, хвани момчето. Нищо няма да ти стане.

Карл обичаше да го хвалят за силата му и Ерхард го правеше толкова често, колкото беше необходимо.

Карл хвана Баби за едната ръка и я преметна около врата си. После го издърпа от стола. Момчето се беше отпуснало и тежеше доста.

— Ходи — заповяда му Карл.

Баби се опита с последни сили да направи крачка. Дженуей отвори вратата и Ерхард закуцука по коридора към изхода. Когато стигна там. Баби вече се беше поокопитил и правеше по някоя и друга крачка, макар че най-вече Карл го влачеше.

— Хвани се за парапета — каза Карл.

Баби се протегна и се залови здраво за перилата. Все пак беше твърде слаб, за да слиза по стъпалата, залитна и щеше да падне, ако Карл не го придържаше. Когато стигнаха изхода, почти беше в състояние да пази равновесие.

Ерхард излезе пръв на улицата, следван от Дженуей, Карл и Баби.

— Ще се качим в моята кола — рече Ерхард и посочи към ъгъла.

— Хайде, по-бързо — нареди след малко той и закуцука напред.

Ерхард обичаше да командва и да води. Когато отиваха някъде и той знаеше посоката, винаги предвождаше. „Хайде, по-бързо“ беше любимият му израз. Дженуей знаеше за този негов навик и не се дразнеше, нека всеки има своите дребни удоволствия, това не му пречеше. С Карл обаче беше по-различно. Преди няколко минути, докато бяха горе в къщата, Ерхард спомена, че Карл е най-силният, и това подразни Дженуей. Ако трябваше да вдигне тежести, Карл щеше да е победител, но нека ги оставят в една полутъмна алея, и Дженуей знаеше, че Карл няма да оцелее повече от половин минута. Е, може би беше малко пресилено, той не беше действащ доставчик вече няколко години, пък и канцеларската работа ти разваля малко формата. Това означаваше, че в евентуален двубой би убил Карл за повече от трийсет, но във всички случаи по-малко от петдесет секунди. Защо ли толкова мразеше Карл? Вероятно естественото презрение към индивид от по-низш род, съчетано с големи различия във вкусове, желания, забавления.

Те завиха край ъгъла и навлязоха в тъмна странична улица.

— Хайде, по-бързо — мърмореше Ерхард.

— Да не би да си паркирал в щата Джърси, за бога? — подвикна Дженуей ядосано и отегчено.

Със сигурност тези двама нещастници можеха да ликвидират момчето и сами. Шел вероятно беше бесен, задето методите му не дадоха резултат. Иначе никога нямаше да накара Дженуей да върши нещо толкова елементарно.

— Хайде, още малко. Не е далеч.

— Сега го поеми ти, твой ред е — каза Карл.

Дженуей се направи, че не го чува.

Карл изпсува на немски.

Дженуей реши да не обръща внимание и на това. Карл се ядоса още повече и блъсна Баби:

— Върви, ти казвам! Можеш да ходиш.

Баби се препъна, свлече се на земята, после стана и започна да прави ситни крачки, сякаш току-що прохождаше.

— Ето стигнахме — рече Ерхард. — Още една-две секунди и сме там.

Колата беше стар форд. Ерхард извади от джоба си връзка ключове и затърси в тъмното този от колата.

— Ти да не би да заключваш тази таратайка? — попита Дженуей с насмешка.

— Ами, да. Знаеш кой живее в покрайнините. Тук всички крадат. Обичам колата си. Имам я от дванайсет години, никога не съм имал проблеми с нея.

— След като е толкова дяволски готина, защо не можеш да я отключиш? — Не беше необходимо. Нямаше смисъл да обиждаш кретен като Ерхард. Ако трябва да обиждаш глупак, го направи с такъв като Карл, който седеше до колата и гледаше с тъпо изражение.

Баби се беше проснал върху капака на двигателя.

— Ето, готово, готово. Не се тревожете — каза Ерхард и пъхна ключа в ключалката.

— Не я насилвай — извика Карл. — Миналия път я развали, защото беше пъхнал вътре ключа от багажника. Да не направиш пак това?

— Нищо не насилвам — отговори Ерхард, но само след секунда добави: — По дяволите!

Дженуей гневно пристъпи към него и каза:

— Дай ми ключа! Аз ще отворя тази проклета бричка.

— Ти не можеш. Аз знам как. Шофирал съм колата, нека отворя аз — намеси се Карл и грабна ключовете от Ерхард.

Докато ставаше всичко това, Баби се смъкна от капака на колата и, залитайки, се опита да се отдалечи, но Дженуей веднага забеляза това и каза на Карл:

— Ти се грижеше за момчето, така че доведи го тук.

— Аз ще се оправя с ключовете, а от тебе — никакви заповеди — изръмжа Карл.

— Добре де, аз ще свърша тази работа, само отключете колата — рече Ерхард и закуцука към Баби, за да го върне обратно.

„Да бъдеш надбяган от сакат“, мислеше си Баби, докато залиташе като пиян старец по тъмната уличка. Какъв финал за един маратонец. Може би на гроба му ще се чете епитафията: „Тук лежи Томас Леви, надбяган от един инвалид. 1948-1973“. Да, разбира се, трябва да се има предвид, че това се е случило при известни обстоятелства.

Ако беше във форма, очевидно Ерхард нямаше да има никакви шансове, но всичко това, което Шел беше направил с него, ни най-малко не подпомагаше формата му и сега, когато се опита да започне това нелепо и абсурдно бягане, болката беше с него, защото всеки път, когато се опитваше да вдиша, нощният въздух нахлуваше в дупките на зъбите и атакуваше оголените нерви и, разбира се, улицата не беше осветена, настилката беше разбита и пълна с остри предмети, а той нямаше обувки, които да предпазват краката му, все още беше облечен в пижамата си, едно безпомощно влечуго, както го наричаха гамените от квартала, препъвайки се в това безумно надбягване с един инвалид, който стопяваше разстоянието между тях — нещо го прободе в стъпалото, нещо, от което го заболя по-силно дори от вездесъщата болка от оголените нерви, която пронизваше мозъка му, и Баби се надяваше, че това не е счупено стъкло, а само камък, от който ще го боли ужасно, но няма да остави отворена рана в стъпалото му, от която да го боли още повече. Той знаеше, че би трябвало да спре, че наистина трябваше да спре, за да може след това да каже за свое оправдание: „По дяволите, той никога нямаше да ме хване, аз сам спрях, никога един сакат не може да хване един маратонец“. Пък и какъв маратонец беше той сега, кой е виждал или чувал за бос маратонец?

Бикила!!!

Абебе Бикила, великият етиопец, който бяга на олимпиадата в Токио, и както го гледаше по телевизията, Баби, се беше разплакал, защото руснаците бяха фаворити, зад гърба им беше тяхната власт, техните доктори и техните специални диети, а и с германците беше същото, и всички пренебрегваха черния етиопец, а ако не го пренебрегваха, те му се присмиваха, защото не само че беше сам, той дори нямаше обувки, той искаше да пробяга това проклето огромно разстояние от 26 мили 385 ярда бос. Боже господи, бос в двайсетия век, и руснаците бяха много издръжливи, както и германците, които след десетата миля се опитаха да атакуват, но руснаците не бяха издръжливи, те бяха страшно издръжливи, и руснаците владееха изцяло положението, и беше въпрос само на време и дисциплина, така че този, който трябва да бъде пръв, да финишира пръв, а този, който трябва да финишира втори, да финишира втори, защото така беше при руснаците — побеждаваше този, който бяха определили за победител техните ръководители, дори да имаше и по-добри руски бегачи от него, но и тяхното време щеше да дойде, и тогава сред публиката около тях се чу слаб шум, нещо като мърморене, не по-високо от това, защото по време на маратона няма големи тълпи зрители, при старта има, има и на финала, защото те са на стадиона, но по време на бягането покрай трасето винаги има само отделни зрители, които наблюдават как побърканите състезатели се потят, защото трябва действително да си побъркан, за да подложиш тялото си на такова изпитание, та около петнайсетата миля руснакът, който беше трети, усети, че става нещо странно, и се огледа и тогава видя това кльощаво черно момче, което без обувки бягаше бързо, и тогава третият руснак увеличи скоростта и настигна първите двама и им предаде новината, че има нещо странно там отзад, че това наистина неестествено нещо ги настига, така че руснаците ускориха крачката, започнаха да бягат толкова бързо, че никой да не може да ги настигне, те можеха да правят това, те бяха тренирали да го правят, бяха бягали както трябва, бяха яли както трябва, докторите ги напътстваха да правят всичко както трябва, така че, когато трябваше да те смажат, те те смазваха, но след двайсетата миля този бос чернокож младеж изпревари третия руснак и сега пред него имаше само двама руснаци и те трябваше да направят нещо, така че побягнаха с максимална бързина, оставаха им шест мили, те даваха всичко от себе си, всичко, и тези, които бяха след тях, нямаха никакъв шанс, ако искаха да поддържат това темпо, щяха да припаднат или да умрат от изтощение, и действително всички останаха безнадеждно назад, с изключение на черното момче, което дори нямаше обувки, защото когато руснаците побягнаха с максимална бързина, той направи нещо, което никой никога не беше правил, той побягна още по-бързо и руснаците сякаш стояха на едно място, приличаха просто на охлюви, когато това босоного момче, на което се бяха подигравали преди два часа, ги подмина, сякаш прелетя покрай тях, и когато триумфиращо навлезе в големия стадион, тълпата избухна в неистови крясъци, никога не бяха крещели така за маратонец от времето на Нурми, вече имаше двама в Пантеона на героите, две легенди, Нурми и босоногият гений от Етиопия, великият Бикила и… и „Давай! — каза си Баби. — Няма да бъда хванат от сакат“. Какво от това, че кракът го болеше, а зъбите му причиняваха непрестанна болка? Когато си истински маратонец, правиш това, което трябва да бъде направено.

С огромни усилия Баби ускори малко крачката си.

— Не мога да го настигна — извика Ерхард.

Дженуей погледна нататък и видя как момчето се отдалечаваше по посока на реката и на Западното шосе.

— Хей, ти, дай ми тези проклети ключове и иди да го хванеш! — кресна той на Карл.

Думите на Дженуей се понесоха по тъмната улица и Баби знаеше, че Карл ще тръгне да го преследва. Карл беше здрав и силен, но и руснаците на олимпиадата в Япония бяха здрави и силни, а Бикила съумя да победи тези здрави и добре тренирани мъже, и то бос. Баби знаеше, че ако болката в зъбите не го притесняваше, той щеше да надвие лесно Карл.

Карл беше силен в раменете и ръцете, но не и в краката. Нямаше издръжливостта на Баби. Леви сложи дясната си ръка върху устата си, за да запази наранените си зъби с открити нерви от студения полъх на вятъра. Трябваше да победи болката.

Но това беше лоша идея.

Ръцете бяха много важни при бягането. С тях се поддържаше балансът на тялото. Когато постави дясната ръка на устата си, лявата увисна и той не можеше вече да поддържа ритъма и темпото на бягане. Дочу тежките стъпки на Карл зад гърба си. Опитваше са да потуши болката, но намаляваше и скоростта, защото дясната ръка беше пред устата му.

Карл го настигаше.

„Забрави болката!“, повтаряше си Баби. Той сложи езика върху предните си зъби и, усетил топлинка, пусна дясната си ръка. Крачката му тутакси се засили, сега бягаше толкова бързо, колкото и Карл, Баби усили още малко темпото и стъпките на Карл започнаха да заглъхват зад него.

— Елате ми на помощ! — извика запъхтяно Карл.

— По дяволите — изруга Дженуей, остави колата и побягна след него.

Дженуей бягаше бързо. Баби го разбра по ритъма на стъпките.

Пред него беше река Хъдзън. Баби зави зад един ъгъл и се поколеба накъде да поеме сега — към центъра или към жилищните квартали, защото след няколко пресечки започваше Западното шосе. Преди това имаше едно възвишение, а Баби беше страшно добър по нанагорнищата. Ако Дженуей не успееше да го настигне преди началото на възвишението, точно там можеше да се отърве от него. Още когато тренираше бягане в колежа, беше добър в преодоляване на височините. Щом видеха пред себе си хълм или склон, неговите съученици и състуденти се плашеха. Не и той. На него точно в това му беше силата. Баби се обърна и погледна надолу по улицата. Дженуей беше дръпнал доста напред. Карл беше изпреварил Ерхард, а Дженуей беше надбягал вече и Карл. Там, зад него, бягаха те — неговата зла съдба. Баби наведе глава, размаха ръце и ускори крачки, защото Дженуей го настигаше. Дженуей беше по-бърз, нямаше съмнение, но едно нещо никой не знаеше — ще може ли той да издържи на по-дълго разстояние, когато въздухът започва да не достига? Вероятно не, помисли Баби. Дженуей не му приличаше на маратонец, по-скоро на спринтьор, би го надминал на кратка дистанция, но ако успее да му избяга в началото, Дженуей не би могъл да го настигне при едно по-дълго бягане. Баби беше на една пресечка от наклона, но Дженуей беше само на половин пресечка зад него и го настигаше. Точно тогава в рехавия мрак Баби сякаш съзря сянката на Нурми, който поклащаше разочаровано глава, но не беше честно. Той не можеше да го прецени от това бягане, когато беше във форма, можеше да се надбягва с всеки, а точно край него сякаш бягаше босоногият Бикила, той също поклащаше разочаровано глава и дори започна да се смее, а това наистина не беше честно. Бикила не трябваше да унижава един колега маратонец, след като му се бяха присмивали на самия него в Токио, но той им го върна тъпкано, и добре, проклетник такъв, продължавай, присмивай ми се, аз ще ти покажа какво мога, и той ускори бягането дотолкова, доколкото изобщо можеше, ако не и малко повече от това.

Но Дженуей го настигаше.

„На какво ли разстояние е Дженуей зад мен? На осемдесет фута? Вече на шейсет? Височината е все още далече. Твърде бърз е за мен, не мога да го победя!“ — мислеше си Баби и тогава чу гласа на Бикила:

„Разбира се, че можеш да го победиш“ — пошепна етиопецът в главата на Баби.

„Не трябваше да ми се присмиваш!“ — помисли си Баби.

„Никога не бих се присмял на един маратонец. Присмивах се на тях, те си мислят, че могат да догонят един маратонец!“

Баби се чувстваше по-уверен, но не достатъчно, защото Дженуей все повече го доближаваше.

Оттук нататък настъпваше най-страшното. В следващите метри трябваше да докаже издръжливостта на сърцето си.

Нурми също затича редом с него и му прошепна от другата страна:

„Веднъж във Финландия си счупих крак. Никога не признах, че ме боли, и никога не съм куцал. Никой не знае какво е в сърцето ти, в ума ти, единствено ти. Ние, маратонците, трябва да победим Времето.“

„Не зная какво да правя. Зъбите ме болят от студения вятър. Болката е направо смъртоносна. Кажи ми какво да направя?“

„Забави крачка. Наруши за малко ритъма.“

Баби намали темпото.

„А сега излитай!“

Баби рязко се засили.

Сега се намеси Бикила.

„Той в момента не мисли какво правиш, дори не подозира какво му готвиш. Той не мисли. Бог дава на някого бързина, но за сметка на това не го дарява с мисъл.“

Баби долови, че стъпките на Дженуей заглъхнаха.

„Ще го надвия! Вече го направих“, помисли Баби.

Нурми обаче се обади:

„Още не си го победил. Той ще направи още един последен опит, ще вложи в него всичките си сили. Ако сега не те достигне, ще го победиш. Но ти трябва сам да направиш това, ние не можем да го направим вместо теб!“

„Поне ще останете ли с мен?“

„Да, ние сме маратонци, само ние разбираме болката ти“, обади се Бикила.

„Той те настига“, прошепна му Нурми.

Дженуей действително го настигаше.

Приближаваше все повече и повече.

„Съжалявам, не мога повече. Нямам сили. Моля ви, не ме изоставяйте!“

„Не се предавай! Продължавай — закрещя Бикила. — Не чуваш ли? Той губи ритъма си! Няма да издържи дълго. Давай! Давай!“

„Боли ме! Много ме боли! Нямам вече сили. Сърцето ми ще се пръсне. Нещо вътре в мен гори!“

Тези думи ядосаха Нурми:

„Разбира се, че гори, трябва да те гори отвътре, а ти трябва да продължаваш да бягаш! Трябва да преодолееш болката. Аз успях и затова бях най-големият бегач.“

А Баби отговори:

„Може би щях да ви победя, да, така е, ако бях имал шанса да живея достатъчно дълго, може би щях да ви поваля.“

Точно тогава Дженуей го повали. С един последен отчаян плонж той се хвърли напред точно в началото на наклона, едва успя да докосне глезена на Баби, но това беше достатъчно и двамата се затъркаляха по земята.

„Хайде, стани, човече! Стани! — викаше Бикила. — Стани веднага! Бързо! Той никога вече не ще те достигне, ако скочиш сега. Ще го надвиеш. Той беше дотук. Уморен е. Затова стани и тръгни! Ти си добър на височини. Ето ти височина. Не виждаш ли, че той дори няма сила да си поеме въздух!“

Това беше вярно — Дженуей буквално хъркаше, мъчейки се да напълни дробовете си с въздух, и се опитваше да се добере до Баби.

Баби скочи на крака. Той много добре знаеше какво е да си смъртно уморен, а точно в такова състояние бе Дженуей сега — не можеше да направи и крачка. Пред него беше стръмнината, а той беше добър именно на такива отсечки. Баби тръгна. Зад себе си чу гласа на Дженуей:

— Колата! Качете се на колата!

Баби вече беше на половината на стръмнината и се затича още по-бързо, което бе посрещнато с одобрение и от Бикила, и от Нурми, а това безспорно го окрили: „Аз съм маратонец — мислеше си Баби, — истински маратонец, а с такива като нас по-добре да не се забърква човек, защото само ще си навлече големи неприятности“.

Но тогава. „Господи — сети се Баби, — те ще те настигнат с колата.“ Те ще профучат по височината с деветдесет мили в час и какво, по дяволите, може да направи той?

„Измисли нещо, иначе си свършен. Измисли нещо — но какво?“

В крайна сметка това, което Баби се сети, беше блестящо.

Е, не че беше гениален като Айнщайн, Нютон, Орвил или Уилбър, но като се вземе предвид, че той не разполагаше с година, за да мъдрува, нямаше никакво основание да се чувства по-долу от когото и да било.

Това, което той направи, след като изкачи възвишението и се скри от погледа им, беше да прескочи еднометровата разделителна ограда и да се прехвърли на другото платно на магистралата — за движение в обратна посока, озова се непосредствено до едно отклонение от магистралата и хукна по него. Нямаше как да го последват с колата — от платното, на което се намираха преследвачите му, нямаше връзка за автомобил с неговата пресечка.

След около три минути, скрит в дълбока сянка, Баби видя как Дженуей и другите профучаха с колата нагоре по магистралата. Баби се намираше на 56-а улица, а, доколкото си спомняше, първото разклонение на магистралата, на което неговите преследвачи имаха възможност да направят обратен завой, беше чак на 72-ра или 79-а улица.

Разклонението всъщност беше на 72-ра улица. Още преди да достигне 66-а улица, Дженуей осъзна какво е направил Баби. Но единственото, което му оставаше, беше да повтаря непрекъснато „по дяволите“ и, обладан от гняв и чувство за безпомощност, да продължи да кара направо, докато стигне разклонението на магистралата при 72-ра улица, там да направи завой, да измине отново целия този път, вече в обратна посока, и чак тогава да се озове на пътя, по който беше поел Баби.

Но Баби вече беше твърде далеч, за да бъде открит. Той беше потен, зъбите го боляха, глезенът също, но поне засега беше в безопасност, и то в тяхната игра в този момент победител беше той!

Неслучайно беше брат на брат си.