Уилям Голдман
Маратонецът (15)

14.

Към имението водеше само един път. Думата „имение“ може би беше твърде силна; за Палм Спринг тя би била една сносна къща. Но като се има предвид, че джунглата на Парагвай обграждаше имението от трите му страни и къщата се намираше на половин час път от Ла Кордилера, за тези условия тя беше нещо изключително и единствено по рода си.

Селяните от Ла Кордилера бяха чували за синята къща, но малко от тях я бяха виждали. Защото, първо, пътят беше половин час с кола, ако познаваш някой, който има кола, второ — единственият път дотам беше доста опасно набразден от коловози.

И трето, имаше охрана.

Винаги пазеха двама, всеки на поста си, може би на четвърт миля един от друг, при двата края на синята къща. По пътя рядко се движеха коли, във всеки случай всичко минаващо се проверяваше от охраната. Те никога не обясняваха откъде им беше дадено това легално право; просто заставаха по средата на пътя със своите пушки и чакаха до спирането на превозното средство. Не бяха никак приятни. Видът им вселяваше омраза. „Не се връщай по този път, освен в краен случай, сякаш казваха те; не искаме да видим за втори път лицето ти.“

Единствените пропуснати от тях до къщата бяха тези, които караха провизиите. Всяка седмица един отворен раздрънкан камион пристигаше с храна от Ла Кордилера. Пощата идваше всеки втори ден. И всеки следобед друг човек от охраната напускаше синята къща и отиваше с кола до най-близкото село, за да доведе перачката.

Перачката, средна на ръст, с широки рамене, винаги беше загърната в черен шал. Тя влизаше в къщата и след няколко часа я напускаше; после същият човек от охраната я връщаше обратно с колата в селото.

Обикновено не носеше нищо със себе си, но един следобед в края на септември тя се появи, както винаги, загърната в шала си, с черен куфар в ръка, голям около един квадратен фут. Качи се на същата кола, на която обикновено се качваше, и същият човек от охраната я откара от синята къща. Колата изглеждаше същата и беше същата, с изключение на това, което беше под одеялото на задната седалка — там лежеше платнен куфар. Колата напусна синята къща, тръгна към селото и охраната на пътя вдигна ръка за поздрав и може би шофьорът му направи гневен жест. Защото човекът от охраната свали дясната си ръка и замръзна на място с наведена глава, леко засрамен, надявайки се, че господарят на къщата няма да му отмъсти жестоко за това.

Колата продължи пътя си. Перачката седеше тихо на седалката, широка в раменете както винаги, държеше здраво черната кутия върху скута си. Шалът й беше дръпнат напред, за да закрива лицето й, изглеждаше необичайно, но иначе приличаше на перачката, която се завръща вкъщи.

Всичко изглеждаше така, както винаги е изглеждало, защото господарят на синята къща знаеше, че почти всички случайни хора, които пропълзяваха около имението му, бяха парагвайските селяни, тъпи и безлични, те не бяха много, той не се страхуваше от тях, хората, които го тревожеха, бяха евреите.

Колата тръгна към селото на перачката и премина през него. Шофьорът мълчеше. Перачката седеше бездушно и упорито. Двамата се потяха. Горещината беше непоносима; макар и да си здравеняк, тя можеше да те умори. Шофьорът беше много силен, но доста слаб в сравнение със спътника си.

Пътят до аерогарата в Асунсион беше около два часа. Шофьорът слезе и понечи да вземе платнения куфар.

— Седни! — проговори перачката на испански.

Шофьорът светкавично се върна на мястото си, остана неподвижен, докато перачката вземаше дрехите в едната си ръка, а черния кожен куфар — в другата.

— Мога ли да ви попитам нещо? — каза шофьорът на испански.

Загърнатата в шал фигура кимна.

— Какво да правя, ако перачката ни създава проблеми? Как да се справя с нея?

— Бъди внимателен с нея — отговори загърнатата в шал фигура. — Обясни й, че ще се върна след три дни, че тя е моя гостенка, че не трябва да върши нищо неприятно за нея. Кажи й, че тя работи доста усърдно напоследък и сега искам да си почине.

— Тя е много проста. Няма да разбере жеста — отвърна шофьорът.

— Тогава ти трябва да бъдеш търпелив с нея. Искам да я видя в добро настроение, когато се върна, в добро настроение и жива: ако липсва едно от тези условия, тогава страданията ще бъдат за теб, разбрахме ли се? Практически твоето положение ще се влоши.

Шофьорът кимна.

— Тя има талант за пране и гладене. Ако напусне това отвратително място, бих я обявил за национална ценност. Ризите ми са колосани и изгладени идеално.

„Перачката“ взе самолета от Асунсион до Буенос Айрес. Парагвайските митничари не забелязаха нищо, те бяха глупаци, при паспортната проверка нямаше усложнения. В Аржентина беше друго и затова „перачката“ се предреши набързо в широкоплещест плешив бизнесмен, който се отправи към гишето на Пан Ам. Един напълно плешив бизнесмен на средна възраст. Плешивостта не беше много приятна, разбира се — той беше побелял още на двайсет и пет и косата му, къдрава, бяла и гъста, бе неговият чар. Беше много горд със своята коса: тя беше онова, което го отличаваше от другите — тогава го наричаха „Белия ангел“.

Така че вчера, когато си избръсна главата преди тръгването, го заболя. Все още не беше оплешивял. Лицето му излъчваше властност. И щом се завърнеше в Парагвай, щеше отново да я пусне, косата щеше да възвърне предишния си буен вид.

Той взе билет от Пан Ам за Ню Йорк. Полетът щеше да продължи повече от десет часа без прекъсване, пристигаха в Ню Йорк в шест и трийсет на следващата сутрин. Ще бъде вторник и той плануваше да вземе нощния полет за Буенос Айрес в сряда. Четвъртък, в най-лошия случай, но сряда беше за предпочитане.

Бързината беше винаги за предпочитане.

По време на полета остана буден, черният куфар беше постоянно на коленете му. Докато другите спяха, той размишляваше за евентуалните опасности. Не трябва да се стига до провал, трябваше да е готов да се справи с всяка евентуална неприятност. Беше останал жив благодарение на своя ум, все още разчиташе на него и вярваше, че и този път няма да го предаде. Разчиташе на ума си и на черния кожен куфар. Откакто го притежаваше, болката беше винаги негова постоянна спътница. Опасността от болката във всички случаи е най-истинската заплаха, от която се побъркваш, заплахата понякога има по-голям ефект, отколкото самата болка.

Самолетът пристигна точно по разписание и повечето от пътниците сънливо преминаваха през митницата. Той също се преструваше на сънлив, макар че би било естествено да му се спи, но сега трябваше да бъде напълно проницателен, защото, пристигайки на летището, се чувстваше така уязвим, както самолетът преди излитане. Не защото се страхуваше заради паспорта си — наистина той бе подготвен много бързо, но в Асунсион имаше отлични фалшификатори, които бяха опитни в експресната работа. През митницата ще мине лесно без проблеми, освен ако вече не се е появила заплаха или примерно някой информатор, и ако всичко е тръгнало на лошо и той е разкрит, логично е да го арестуват сега, в този момент.

Той си взе чантата от митничарите и се насочи към залата за посрещачи, която се намираше по-нататък, от другата страна на митницата. Огледа се. Никога не беше идвал на това летище и неговите размери го объркаха. Разбира се, никога преди не беше идвал в тази страна, която също щеше да го обърка с огромните си размери, но той нямаше да пътува из нея, а щеше да се разхожда само по Манхатън. Стоеше насред залата, където Ерхард трябваше да го посрещне съгласно дадената му инструкция, но какво щеше да се случи, ако нещо се беше объркало, ако телефонът беше прекъснат тихо или жицата отрязана. Макар че би предпочел да умре, отколкото да признае пред някого това, но го обхвана внезапно желание да побегне. Просто да изчезне през най-близкия изход. Изведнъж ще излезе навън и после накъде? В коя посока, по дяволите?

В това време забеляза ниския Ерхард да накуцва към него през тълпата, следван от едрия Карл, и разбра, че ако някой с неговото минало би могъл да бъде в безопасност, то той сега беше още веднъж може би в пълна безопасност.