Уилям Голдман
Маратонецът (14)

13.

— Е, нека да запаля лампата — каза Баби и я запали.

— Хей? — продължи Док.

— Какво?

— Лицето? — попита Док и посочи белезите му.

— Нищо. Не искам да говоря за това. Нападнаха ме в парка, но всичко вече мина. Случи се в неделя, а сега е вторник, нали? Писах ти. Когато се върнеш, можеш да прочетеш всичко за това, което се случи.

— А сега как си? Добре ли си?

Баби кимна.

Щом Док започнеше да се притеснява за някого, се превръщаше в истинска квачка.

— Между другото, като се върнеш, ми направи една услуга — не чети писмото, хвърли го, ясно ли е?

Док завъртя около пръста си верижката за ключове, на нея с другите беше закачен и този от апартамента на Баби. След като я нави няколко пъти на пръста си, той я подхвърли и я улови във въздуха зад гърба си, без да гледа. Правеше го отведнъж, Баби го помнеше още от детството си, така навремето подхвърляше топките и топчетата за игра. Сега вече правеше този трик само когато бяха заедно и единствено в случаите, когато трябваше да взема важно решение.

— Добре, ще го изгоря — каза Док и разхлаби вратовръзката си. — Връщам се от работа един ден и намирам някакво отвратително бомбастично литературно произведение в проза, все едно че беше написано от Росети. В него ми бе поднесен образът на Нейно величество. И затова реших, колкото се може по-бързо да си вдигна задника и да дойда, че току-виж този ангел отлетял в рая.

— Млъкни! Аз никога не съм се държал така с теб.

Док взе пътната си чанта „Гучи“ и я тресна върху бюрото.

— Така ли, а? Просто си щастливец, защото аз разбирам, че си се побъркал и си безотговорен за постъпките си, защото в противен случай бих могъл да прекарам остатъка от живота си, като те изнудвам. Доколкото си спомням, ти я наричаш „изключителна“, „невинна“, „утопична“ и разни подобни. По дяволите, дори Анет Фуничело не е била чак толкова чиста и изключителна.

— Млъкни! — кресна Баби, за да прикрие слабостта си. Беше казал на Док, че погледната от различен ъгъл, Анет Фуничело е „голяма сладурана“, и когато ставаше дума за нещо от този род, брат му винаги се шегуваше.

Док поогледа стаята на брат си. Всичко бе потънало в прах и мръсотия. Върху голия под бяха натрупани книги, канапето беше разръфано, показваха се пружините, банята почерняла от мръсотия.

— Та ти си направил чудеса — каза Док, който беше идвал тук само веднъж — две седмици, след като Леви нае жилището.

— Ами… не е това, което би могло да бъде. Но моят декоратор е отвратително непостоянен. Би трябвало да го уволня, но не са чак толкова много блестящите специалисти, които биха се заели с толкова голяма и отговорна работа — пошегува се Баби.

Док кимна с глава, отвори чантата си и извади три бутилки червено вино, сложи ги на бюрото на Баби срещу светлината на нощната лампа.

— Да се надяваме, че утайката не се е разклатила. Дай тирбушон.

Баби посочи с пръст към кухнята и зачака началото на обичайната лекция възхвала на бургундските вина.

— Ще отворя „Мулен-а-вен“, то е божоле. Ще усетиш силата му — каза Док, като се концентрира в отварянето на бутилката.

— Ммм! Прекрасно! — каза Баби. — Продължавай, продължавай! — Той се опита да издаде няколко възклицания на възхвала и си затвори очите.

— Това вино е известно под името Царят на Божоле.

— Ах, какво прекрасно вино! — нарочно пъшкаше още по-високо Баби.

— Произведено е през 1971 година и много добре е балансирано между сухо и сладко, на това искам да обърнеш внимание.

Баби наклони глава, започна да хърка и подсвирква, да подсвирква и хърка.

— Ти си бил голям дебелак и още по-голямо лайно! — извика Док, после се засмя. — Добре де. Добре. Предавам се. Повече няма да ти изнасям лекции за виното. — Той спря. — По дяволите, трябваше да донеса чаши.

Баби започна да се смее:

— Знаеш много добре, че имам чаши, негодник такъв — отвърна Баби и се запъти към кабинета си.

— Нямам предвид картонените — рече Док.

Баби грабна една чаша и му я подаде.

— Ето ти, по дяволите.

Док започна да налива, но спря.

— Но тази е мръсна.

— Не съм ти казал, че имам чисти чаши, задник такъв — отговори Баби и тогава те казаха едновременно:

— Не по раменете, а само по главата.

И тогава пак отново го казаха съзаклятнически високо, защото това беше една любима домашна история. Баща им я обичаше, тя беше за един тромав футболист от Бруклин на име Баби Херман, който се ядосал на един спортен коментатор, задето съобщил в печата, че е бил ударен от висока топка по главата извън полето на игрището, защото бил доста тромав; разгневен. Херман пресрещнал спортния коментатор и го наругал, като накрая предложил:

— Басирам се на петдесет долара, че не си прав.

Репортерът казал:

— Добре, хайде на бас, че ти беше ударен от висока топка по главата и по раменете.

Херман помислил малко и отговорил:

— Не по раменете, а само по главата.

Продължавайки да се смее, Док отиде до умивалника и пусна водата.

— Кога най-после ще потече чиста вода? — попита той след малко.

— Докато си разопаковаш багажа, водата ще се източи.

— Ще измия една и за теб — каза Док и взе една мръсна чаша от умивалника.

— Ще пийна съвсем малко. Сега бягам по двайсет мили, а с пияна глава не се върви срещу вятъра.

— От Бургундското вино няма да се напиеш — отговори Док, занимавайки се с чашите. — Извинявай, че се пошегувах за жилището ти — извърна се от умивалника той. — Ти си учен, не ти трябва палат. Живей, както намериш за добре, докато можеш. Ще ме извиниш ли?

— Не съм съвсем сигурен дали съм ти обиден.

— Добре — каза Док, привършвайки работата си. — Да ти кажа, този свят е луд, кой, за бога, знае какво може да му се случи във всяка следваща минута. Тази сутрин четох в „Уолстрийт Джърнъл“ че в Калифорния имало някаква фирма — няма да повярваш, но те всички са леко тралала там в Калифорния, очевидно това е необходимо, за да си гражданин, — няма значение, та този клон на Западния бряг предлага на купувача нещо, което те наричат метла — представлява дълъг прът, на който е завързана суха слама, и в списанието пише, че те се надяват да натрупат пари с тази метла — в рекламата уверяват, че с това нещо могат да се чистят разни неща, подове например, само като пометеш с него.

— Не се учудвам — отговори Баби.

Док се отмести от умивалника с ръждивата вода.

— Боже, Баби, как можеш да живееш в тази дупка.

— Чашите сега са чисти. Наливай огнената вода.

Док разля по чашите, като завъртя бутилката в ръка, за да не покапе.

Баби отпи една глътка, Док също. Баби не помнеше брат си пиян, а същото важеше и за него. Но О. В. изневери на рода си. Особено през последните си дни. През последните години. Последните лоши години.

— Това вино скъпо ли е? — запита Баби.

— Да. Защо?

— Просто питам. Хубаво мирише. Леко. Макар че не разбирам, мисля, че е скъпо. Нефтеният бизнес трябва да върви добре.

Док вдигна чашата си за тост.

— Нефтеният бизнес е бил винаги добре — той направи лек религиозен поклон.

— Но ти не се поклони на изток — отбеляза Баби.

— Поклоних се по посока на Детройт, глупчо — „Дженерал Мотърс“ е по-важен за тази страна, отколкото Исус е бил някога.

— Мръсни крадци и мошеници — отвърна Баби. Той наистина мразеше, че Док работи там и че се занимава с този бизнес. Произвеждаха сонди, разпродаваха ги по света и го замърсяваха.

— Ако ми държиш лекция по екология, заклевам ти се, че щом срещна Ирмгаар, ще й кажа как веднъж те хванах, едва дванайсетгодишен, да си дърпаш пишката.

Баби се засмя:

— Това беше голям ден в живота ми, наистина. Дотогава мислех, че съм единственият в света, който прави това ужасно нещо. Мислех, че ще ме накажеш публично и че момчетата от селото ще хвърлят по мене камъни. Но когато ми каза, че всички го правят, спомням си, че си помислих: „Ах, тези мръсни копелета, защо толкова дълго време са го пазили в тайна“.

Док се усмихна и посочи леглото.

— Хайде, размърдай си задника!

Баби се залови да оправя леглото. Още преди се бяха разбрали, че щом Док дойде на гости, ще спи на леглото, а Баби на канапето.

Док каза тихо:

— Хей, я напусни тази дупка и ела да живееш във Вашингтон, ще те настаня на прилично място, ще бъдем близко един до друг, да опитаме, имам пари, няма проблеми.

— Там няма свестни училища — поклати глава Баби.

— Нищо не може да се сравни с Колумбийския университет, така ли?

— Колумбийският университет не е чак толкова велик, не искам да кажа това, но в този университет има много по-малък процент некадърници, да кажем, от Джорджтаун.

— Боже, господи! За бога, Баби! Да не би да учиш тук заради баща ни.

— Да. Просто ще се поболея! — извика Баби.

Док се стресна, объркан:

— Ще се поболееш? Защо? Никога не съм те питал преди.

— Професор Бизентал… е тук, в Колумбия. Той също ме пита за това.

— Той не беше ли едно от генийчетата на татко?

Баби кимна. После каза:

— Виж какво, обичам си университета и квартирата, благодаря ти за предложението, но оставам тук, и това няма нищо общо с О. В.

— Говедо!

Баби сви рамене, започна да оправя възглавницата, докато Док закачаше дрехите, които си бе донесъл.

— Ще поканя теб и твоята Ета на вечеря. Тя се храни, нали? Да не би на светици като нея да им стига само въздуха?

— Почакай, като я видиш, ще ти потекат лигите. Гарантирам ти — рече Баби.

Док се засмя:

— Синко, говориш подобни неща на човек, който три пъти се е сгодявал и веднъж се е женил, преди да навърши двайсет и пет — та от твоето ли маце ще ми потекат лигите?

— Какви са тези хвалби? Четири ареста и само една присъда?

— Нямам нито една присъда, откакто съм влязъл в петролния бизнес — там има голям надзор.

Той затвори пътническата си чанта, махна я от бюрото и я пъхна в ъгъла на дрешника. Между другото попита брат си:

— Ти наистина ли имаш това нещо?

Знаейки за какво става дума, Баби попита:

— Кое нещо?

— Когато влязох, ти каза много убедително, че ще ми направиш задника на решето. Това ми напомни Джордж Рафт.

— Не съм имитирал Джордж Рафт, за бога — трябваше да звуча като Кагни.

— Наистина, имаш ли такова нещо?

— Да. Зареден.

Той отиде до бюрото си и извади пистолета от най-долното чекмедже.

— Ето.

— Изпразни го веднага и ми го дай.

Баби бързо изпразни пистолета. Беше голям специалист по изпразване и зареждане на пистолети, това му костваше доста упражнения, беше тренирал години. Док — напротив — мразеше пистолетите.

— Ето — каза отново Баби.

Док го взе спокойно, все едно че не се страхуваше.

— Как може да държиш такова нещо?

— Какво искаш да кажеш? Ти не го искаш.

— Да го искам? Кой би го искал?

— Аз например.

— Защо?

— Просто така. Искам да го имам. Ти знаеш, по дяволите, защо си го взех обратно.

— Баби, Джо Маккарти умря година преди татко да се самоубие.

— Може да е така, може и да не е. Много лъжи идват от Вашингтон.

— Тази Хелга садистка ли е като тебе? Това ли е едно от нещата, които ви свързват? Как се развличате, ако например няма филми за вампири в този град?

Той подаде пистолета на Баби.

Докато го зареждаше, Баби каза:

— Опитваш се да ме обидиш, негоднико, забелязах го, защото преди я нарече Ирмгаар, не те поправих, после я нарече Ета — не те поправих, и сега я нарече Хелга; е, няма да ме ядосаш, но тя се казва Елза, Елза, разбра ли, не Илзе или Ела или Ева, не Хилда или Лейла или Линда, не Лили, не Лола.

— Съжалявам, може би съм станал досаден от пътуването, но вече няма да бъркам името на Олга, кълна се.

— Олга е по-близо до нейното, но тя не се казва така — каза Баби търпеливо. — Наистина много съм горд, задето се доближи до истинското й име, всеки, който знае да чете колкото теб, разбира се, че ще има проблеми с двусричните думи, но ние сега ще се упражняваме, докато ти изречеш правилно името й, не е Портиа, Памела или Паула, не е Рода, нито пък Сара или Стела, София или Шейла.

— Урсула — опитваше се Док.

— За да приключим, давам ти предимство, но с Елза; не с Вида, Вера или Ванеса или Венеция или Уила или Изолда. Тя е Елза!!!

— Елза — каза Док. Той отпи глътка вино, после погледна по-малкия си брат. — Разбрах как се казва. Но кой, по дяволите, си ти?