Уилям Голдман
Маратонецът (13)

12.

Леви изпрати писмото в неделя вечерта. Не беше вече толкова подут, а и белезите по лицето му бяха започнали бързо да заздравяват, но все още се чувстваше неловко, затова грабна шапката с козирката, нахлупи я чак до носа си и тичешком отиде до ъгъла на булевард „Колумб“ и веднага се върна, за да се скрие в стаята си.

В понеделник имаше лекции при Бизентал, но когато се видя сутринта в огледалото, необръснат и неугледен, реши да не ходи в университета. Беше противник на насилието и, оглеждайки се как е подпухнал и белязан, той откри нещо ново за себе си — никога не беше предполагал, че е толкова суетен, но очевидно беше.

Няколко пъти се чуха с Елза по телефона и тя пожела да дойде и да го види, като му обясняваше, че е длъжна да го направи като медицинско лице, но той не искаше да вижда никой, искаше да остане сам. Нападението не му излизаше от главата, опитваше се да чете, но нищо не се получаваше, прекара целия понеделник пред огледалото, гледайки лицето си, като се надяваше, че ще получи отново истинския си образ.

До края на деня той започна да разпознава себе си, белезите по лицето от ударите на широкоплещестия мъж бяха останали, но подутините изчезнаха от няколко студени компреса. Все пак не изглеждаше така, че да кара хората на улицата да се обръщат след него. Гърбът го болеше от ритниците, но с това можеше да се справи.

Хистерията, в която беше изпаднала Елза, го тревожеше, тя непрекъснато питаше:

— Каза ли на полицията? Аз не съм казала! Не ги издавай!

— Кой е? Спокойно…

Това се случи във вторник сутринта. Елза така блъскаше вратата, че най-накрая го събуди. По тона й Леви усети, че е в луда паника.

— Те казаха, че ще ни проследят, знаят имената и адресите ни, защо отиде и им каза, когато обеща да не го правиш…

— Елза, какво става, за бога? Не съм направил нищо, по дяволите, заклевам се…

— Беше куцият… — започна тя.

— Какво стана? Разкажи ми.

Гласът й стана по-мек.

— Когато излязох от общежитието… тази сутрин… днес, когато… излизах… сега… той беше там… преследваше ме…

— Сигурна ли си? Видя ли лицето му?

Тя започна да говори по-високо:

— Ти обеща да не казваш на полицията, но може би си отишъл и си ги издал, затова сега куцият ме преследва…

Той се опита да я прегърне за миг, но не помогна.

— Заклевам се, не съм ходил там. Може би е станала някаква грешка. Наистина ли беше той?

— Видях… един мъж… навън… той беше там… тръгнах… той… вървеше след мен… куцайки… аз завих зад ъгъла… и той също… зави след мен… това ми беше достатъчно, побягнах.

— Но, Елза, предполагам, че в света поне девет милиона куцат. Има дори такава асоциация на инвалидите, тя не ограничава своите членове, те могат да се движат навсякъде.

Той продължи да се шегува, направи й нескафе и след малко тя започна да се успокоява. Знаеше как да се държи с нея, това правеше нещата толкова чудесни. Преди обед тя призна, че може би й се е привидяло.

Следобед призна, че се чувства добре.

Отидоха на кино и изгледаха два филма на Бергман — „Седмият печат“ и „Дивите ягоди“. Баби беше почитател на Бергман, докато Елза не знаеше нищо за него. След това й купи евтино ядене в местен ресторант, после я заведе до общежитието, целуна я и потегли към къщи. Не знаеше кое време през нощта беше, когато реши, че може би днешното преследване не е само резултат от въображението на Елза, защото дори полусънен усети, че в стаята му има някой. Преди да го е обхванала напълно паниката, той реши да постъпи така, както бе постъпил Кагни във филма „Бяла топлина“. „Имам пистолет, мога да стрелям, само да си мръднал и ще ти надупча задника така, че ще търчиш до Шанхай.“

От тъмното се разнесе най-любимият глас в света.

— Не ме убивай, Баби.

Леви изхвърча от леглото:

— Док, копеле такова! По дяволите! Как си?

— Нямам думи — отговори Док. — Но ти, юначаго такъв, винаги ще намериш какво да кажеш.

Баби така се зарадва, че започна да издава крясъци, не го правеше обикновено, беше забранено в статиите по етикеция на Емили Пост^[1]. Но, по дяволите, сега, когато големият ти брат е на гости…