Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (8)

8

През следващите две седмици животът в училище възвърна обичайния си ход, докато осмокласниците се опомняха от преживяното изпитание.

Всъщност тестовете бяха толкова неприятни, че изобщо не ги споменаваха. Ала не ги бяха забравили. Резултатите щяха да бъдат оповестени „след около две седмици“ според господин Маунт и останалите учители. Дните се нижеха и с наближаването на момента на истината се усети осезаемо напрежение. Всички ученици бяха убедени, че са се провалили и ще изпаднат в „бавната лента“, а това означаваше пълен провал и голям срам.

Неколцина, най-вече Уди, се хвалеха, че нарочно са се провалили, за да ги сметнат за глупаци и никой да не им обръща внимание в гимназията. Господин Маунт ги увери, че не става така. Учениците в по-слабите паралелки получаваха същото внимание като тези в силните.

Една сутрин в часа на класния господин Маунт най-сетне им съобщи тържествените новини.

— Чуйте ме всички, резултатите от тестовете са при мен.

Държеше дебела папка. Всички се вторачиха в него и си поеха дълбоко дъх.

— Както ви обясних, резултатите ви са обединени с тези на осмокласниците от прогимназиите „Сентръл“ и „Ийст“. Учениците с резултат в горните десет процента от общия списък през следващата учебна година ще попаднат в паралелките за напреднали в гимназията „Стратънбърг“. Тази година вълшебното число е деветдесет и едно. Ако общият ви резултат е деветдесет и една точки или по-висок, поздравления. Ако резултатът ви е шейсет и три точки или по-малко, имате право на още интересни занятия. Ако попадате между шейсет и три и деветдесет и едно, сте в средния сектор. Въпроси?

Такива нямаше.

Господин Маунт започна да раздава пликовете с думите:

— Ще дам на всеки от вас плик с резултата. Това е личен въпрос, който трябва да обсъдите с родителите си, а не в училище, ясно?

Ясно, помисли си Тео. До обяд всички щяха да си знаят взаимно резултатите.

Отвори официалния плик с името си. Имаше много числа, но най-важното се мъдреше най-отдолу. Общ резултат: деветдесет точки. Една точка не му достигаше, за да попадне в паралелката за напреднали. Айк му беше казвал, че в живота винаги има някой по-умен, по-бърз, по-силен и така нататък, затова да не очаква да бъде пръв във всичко. Просто да полага старание и да се справи с другото. Тео не беше най-умното дете в класа. Чейс беше гений, побъркан учен, който постигаше най-високия резултат на всеки тест без почти никакви усилия. Джоуи учеше усърдно и имаше чудесни оценки. Арън беше изключително умен и страшно мързелив, но винаги се представяше добре на задължителните стандартизирани тестове. Тео очакваше да бъде четвърти или пети, ако се изготвят резултати само за класа. Но случаят не беше такъв. Въпреки това беше разочарован, че не попада в паралелка за напреднали.

Стаята притихна, докато Уди не се провикна:

— Мътните да го вземат! Заклещен съм по средата, ще се изгубя в тълпата.

— Достатъчно, Уди — обади се господин Маунт. — Помолих да не обсъждате резултатите, преди да говорите с родителите си.

Звънецът звънна и още преди да отидат в кабинета по испански, знаеха, че Чейс, Джоуи и Арън са успели да се класират за паралелките за напреднали, а Тео — не. Дарън щеше да започне гимназията от „бавната лента“, което не учуди никого, освен може би самия Дарън. Изглеждаше съсипан и готов да ревне.

 

 

Испански им преподаваше мадам Моник, която беше вторият най-любим учител на Тео. Още след първите петнайсет минути тя разбра, че момчетата не внимават и че съзнанието им е заето с други неща, затова затвори учебника и им каза да си напишат домашното в час.

Бащата на Тео щеше да се разочарова. Майка му — най-вероятно не. Тя и бездруго презираше тестовете. Айк щеше да се отнесе равнодушно и да му каже да учи по-усърдно и да докаже на хората, които управляват училищата, че е способен да се труди повече от всички. Защо Тео седеше в часа по испански и се тревожеше какво ще кажат възрастните? Това го дразнеше. Огромна част от живота му беше посветена на старанието да угажда на родителите си, на учителите и дори на Айк. Не можеше ли просто да си пише домашните, да направи каквото може на тестовете и да остави живота си да следва своя ход, без да се притеснява от възрастните?

Вторият час, геометрия, не мина много по-добре. Учениците вече съвсем открито обсъждаха резултатите си и това кой е успял и кой — не. Повечето изглеждаха изненадани, че Тео не се е представил по-добре.

На обед той потърси Ейприл, но тя не беше в кафенето. Натъкна се на Пийт, който изглеждаше унил досущ като Дарън. Прошепна на Тео, че се е провалил на тестовете и че го очаква трудно начало в девети клас. Току-виж, дори отпаднал, както баща му прекъснал образованието си в десети клас. Тео се помъчи да го насърчи, но не успя. Пийт му благодари, осведоми го, че баща му се справя добре в клиниката и че положението у дома се е успокоило.

Докато прекосяваше сам спортната площадка, Тео се запита как дете като Пийт да се представи добре на тестовете, след като в дома му е такъв хаос? Как да се съсредоточи един ученик, при положение че баща му непрекъснато влиза и излиза от затвора?

Откри Ейприл в ателието по изобразително изкуство на госпожа Бондюран и само един поглед му беше достатъчен да разбере всичко. Беше самичка, ядеше ябълка и си личеше, че е плакала. Той седна до нея.

— Стига, Ейприл, не е краят на света. И аз не успях, но в крайна сметка ще се оправим.

Тя прехапа устна и изтри бузите си.

— Ти не успя ли, Тео?

— Не. Почти. Една точка не ми достига.

— И на мен. — Тя стисна зъби, за да не се разплаче. — Просто най-добрите предмети по изкуство са в паралелките за напреднали. Само това искам, Тео, да уча изкуство и да правя изкуство.

— И така ще стане, Ейприл. Нищо не може да ти попречи да станеш прекрасна художничка. Има предостатъчно предмети за теб, за мен и за всички останали. Гимназията „Стратънбърг“ е една от най-добрите в щата. Трябва да го преодолеем.

— Какво ще кажат вашите?

— Не ме интересува, честно. Няма да ни изпратят в помощно училище. Ще се справим в гимназията.

— И моята майка няма да се впечатли, а баща ми рядко си е у дома. Твоите родители поне се интересуват какво се случва с теб.

— Стига, Ейприл, ще се оправим.

— Не мога да повярвам, че Хали Кършо успя. Такава фукла е, вече се хвали наляво и надясно.

Хали беше най-готиното и най-популярно момиче в осми клас и Тео като повечето момчета страшно си падаше по нея.

— Само това ли ще обядваш? — попита той и кимна към ябълката на Ейприл.

— Да, искаш ли?

— Не, благодаря. Всъщност ми се яде тако. В днешното меню е, така че хайде да отидем да се наобядваме!

— Благодаря, но ще остана тук. Искам само да се скрия някъде.

— Не можеш да се скриеш, Ейприл. Животът продължава.

Поседяха малко мълчаливо.

— Знаеш ли, Тео — поде тя, — не съм лоша, но ми стана по-добре, когато разбрах, че и ти не си успял. Исках да успееш, не ме разбирай погрешно. Просто си единственият ми близък приятел. Може пък догодина да се паднем в един клас.

— Да, знам. Татко все повтаря: „Нещастието обича да има компания“. Затова те разбирам. В момента си имаме компания колкото искаш, така че хайде да отидем да ядем тако.

— Не съм гладна.

— Ти никога не си гладна, но трябва да ядеш.

— Не искам да виждам никого. По-лесно ми е просто да седя тук и да си страдам.

— Добре, страдай си тогава. Какво ще кажеш да се видим в „Гъф“ и да хапнем замразен йогурт?

— Нямам пари, Тео.

— Добре, тогава те каня на среща и ще те почерпя. В четири?

— Ами добре.

— До тогава.

 

 

Госпожа Буун прегледа резултатите на Тео от тестовете и няколко минути не продума. Тео притеснено наблюдаваше лицето й, снижен максимално на едно от двете големи кожени канапета срещу бюрото й. Постара се да изглежда достоен за съжаление, но се съмняваше, че майка му ще се ядоса. Накрая тя въздъхна:

— Само една проклета точка и сега няма да те допуснат в най-хубавите класове в гимназията. Винаги съм мразела тези тестове. Вече знам защо.

— Съжалявам, мамо — каза Тео, макар че всъщност не се чувстваше толкова зле. — Ще получа само шестици и ще видят те.

— Точно така. Сега иди да съобщиш на баща си.

Тео и Джъдж се качиха горе и завариха господин Буун зад бюрото му.

— Татко, имам лоши новини — каза Тео и му подаде резултатите си.

Господин Буун задъвка химикалката си, докато намръщено преглеждаше резултатите.

— Какво се случи по естествените науки? — попита той.

— Не знам какво стана. Направих всичко по силите си, татко. Никога не съм обичал естествените науки.

— В такъв случай трябва по тези предмети да се стараеш повече. Само една проклета точка. Ако беше положил повече усилия, щеше да се класираш в паралелките за напреднали.

— Не е краят на света, татко. В нашата гимназия има добри учители във всички паралелки.

— Това не е извинение.

— Мама не се сърди. Ти защо се ядосваш?

— Не се ядосвам, просто съм разочарован. Аз не съм майка ти. Тя смята тестовете за загуба на време. Аз обаче ги намирам за много важни. Те измерват нивото на учениците и стимулират учителите.

— Въпреки всичко мога да завърша гимназията с отличие и точно това възнамерявам да направя. Ще видят те!

— Чейс успя ли да се класира?

Родителите на Чейс бяха близки приятели на семейство Буун.

Тео за малко да изтърси: „Какво те интересува Чейс?“, но се овладя навреме. Знаеше, че родителите си съперничат, но не разбираше защо.

— Разбира се, че се класира.

— Е, браво на него. Ще обсъдим въпроса по-късно. В момента съм много зает.

Тео и Джъдж отидоха в кабинета на Тео. Той заключи вратата, отпусна се тежко на стола и се вторачи в стената. Не помнеше кога за последен път баща му бе казал, че е разочарован от нещо, което синът му е направил. Чувстваше се ужасно и колкото повече мислеше за това, толкова по-зле му ставаше.

 

 

Беше петък и по традиция семейство Буун щеше да вечеря в „Малуф“, стар ливански ресторант, собственост на двама съпрузи, които обожаваха да си крещят. Семейство Буун винаги поръчваха риба и обикновено прекарваха приятно. Тази вечер обаче щеше да бъде различно. Щяха да бъдат напрегнати, защото господин Буун щеше да спомене провала на Тео на тестовете, а госпожа Буун щеше да се втурне да защитава сина си. Двамата рядко бяха единодушни, но винаги спореха културно. Докато се взираше в стената и галеше главата на кучето, Тео реши да си остане в лошо настроение. Щеше да се постарае да провали вечерята и така да подтикне майка си да нападне баща му.

Планът му допадна. Двамата с майка му щяха да се съюзят срещу господин Буун и да го накарат да се почувства зле. Малко преди четири Тео се запъти към „Гъф“ за срещата си с Ейприл.