Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (21)

21

Кантора „Буун и Буун“ обикновено се изпразваше към шест следобед. Елза си тръгваше точно в пет, с много малко на брой изключения. Двамата правни асистенти Винс и Дороти си тръгваха малко след нея. Господин Буун се измъкваше още по-рано, най-често с обяснението, че ще „намине през съда“, но всички знаеха, че е само извинение да пийне с приятели. Госпожа Буун винаги напускаше кантората последна, но и за нея беше необичайно да остава до шест.

След като си тръгна от Съда за животни, Тео отиде с колелото си до кантората и се учуди, че всички още са там. И че свети. В заседателната зала се провеждаше голямо съвещание. Тео прекоси коридора на пръсти и се опита да подслуша какво става, но нищо не се чуваше. Елза, Винс и Дороти бяха на заседанието с родителите му, които никога не работеха заедно по някое дело. Тео не помнеше друг път да е имало такова събрание. Върна се в кабинета си и довърши домашните, по-голямата част от които беше написал по време на наложеното му допълнително време за самоподготовка.

Винс почука на вратата му и влезе.

— Тео, майка ти те вика в заседателната зала.

Сега пък какво съм направил, помисли си Тео.

— Какво става там? — попита той.

— Имаме заседание с петимата учители. Наеха кантората да ги представлява.

— И петимата ли?

— Аха.

— Това е необичайно за наказателно дело, нали?

— Много. Планът е да се държат един за друг, докато се опитваме да свалим обвиненията. Ако това не стане, ще са принудени да си наемат отделни адвокати.

— Добре. Защо мама ме вика в заседателната зала?

— Ами иди и ще разбереш.

— Загазил ли съм?

— Не, доколкото ми е известно.

Тео последва Винс до заседателната зала, където всички се бяха разположили около дългата маса и го чакаха. Майка му, която ръководеше заседанието, разбира се, се изправи и обясни:

— Тео, кантората ни представлява петимата учители от „Ийст Мидъл“.

Представи му петимата по име. Тео просто стоеше от едната страна на масата и кимаше. Странно, помисли си той. Какво търся тук?

Господин Пол Ландън се изправи.

— Тео, бихме искали да ти кажем нещо. Вината за този скандал е изцяло наша и ние поемаме отговорността си за него. Ние подменихме резултатите от тестовете на известен брой наши осмокласници и така им осигурихме възможност да се класират в паралелките за напреднали следващата година в гимназията „Стратънбърг“. Имахме си причини да постъпим така, но тези причини не са достатъчно основателни. Не търсим извинение. Действията ни несправедливо облагодетелстваха някои от учениците ни и несправедливо навредиха на другите училища. Включително на теб самия. Ако не бяхме извършили измама за доброто на нашите деца, ти би имал отлични шансове да се класираш в паралелките за напреднали. Чувстваме се много зле заради случилото се и ти поднасяме най-искрените си извинения.

На Тео му се струваше, че горкият човек ще се разплаче. Очевидно се измъчваше заради измамата много повече от Тео. Другите учители го гледаха с печални очи.

Тео бе научен да приема незабавно поднесеното му извинение. Да се ръкува. Да забрави за случилото се и да продължи напред.

— Разбира се, господин Ландън, приемам извинението ви. Надявам се да не ви накажат прекалено строго.

— Ще го превъзмогнем. Имаме добър адвокат.

— И аз ще се справя — каза Тео. — Каквото и да се случи. Не искам отново да полагам тези тестове.

Всички се засмяха и хуморът понамали напрежението. Тео се върна в кабинета си.

В четвъртък винаги вечеряха в едно и също турско кафене, обикновено на една и съща маса. Собственик на мястото беше Омар, който всяка седмица ги поздравяваше сърдечно. Не им трябваха менюта, защото винаги поръчваха хумус с червени чушки и арабски питки, следвани от печено пиле. Господин Буун веднъж допусна грешката да изпие чаша турско кафе с десерта и не спа три дни. Вече пиеха само вода. Тео харесваше заведението, но често се дразнеше от факта, че Омар постоянно прекъсва разговора им. Синът му въртеше кухнята, а Омар работеше отпред в залата, затова се чувстваше длъжен да забавлява клиентите с постоянно дърдорене. И подслушваше какво си говорят те.

Семейство Буун се опитаха приглушено да обсъдят скандала, но Омар се навърташе наблизо. Смениха темата и се опитаха да поговорят за Айк и последните му проблеми, но Омар отново беше наблизо. Затова заговориха за предстоящия излет с бивак сред природата на скаутски отряд 1440.

Тео нямаше възражения срещу петте дни допълнителни часове в занималнята, с които го беше наказала госпожа Гладуел, но цял месец без голф си беше чисто мъчение. В събота сутринта той седеше на масата в кухнята с възможно най-печалния си вид, докато баща му се беше отдал на обичайните си занимания, като че ли всичко бе просто идеално. Времето беше великолепно, игрището за голф зовеше, а Тео не можеше да отиде там. Господин Буун обаче планираше чудна игра с трима от приятелите си.

— Съжалявам, че не можеш да дойдеш с нас днес, Тео — каза баща му, — но след като пропускаш училище, трябва да понесеш наказанието си.

— Благодаря, татко. Мисля, че вече водихме този разговор.

— Исках само да ти напомня.

— Схванах посланието.

— Достатъчно, Уудс — обади се госпожа Буун, която пиеше кафе.

— Денят е прекрасен — отбеляза господин Буун. — Сигурно ще направим двайсет и седем дупки.

Дано да направиш двойно боги на всяка от тях, едва не изтърси Тео. Но продължи мълчаливо да яде и да страда нетърпимо. Дори тройно боги.

След като господин Буун най-после излезе, майка му попита:

— Е, какви са плановете ти за днес, Тео?

— Трябва да намеря Ейприл. Напоследък не е добре.

— Какъв е проблемът?

— Нуждае се от малко помощ.

— Така ли? Какво става?

На Тео не му се искаше да наруши обещанието си, но освен това се нуждаеше и от съвета на майка си. Разказа й за бавачката Джанел и за сестра й Бинки, а също и за писмото, което Ейприл беше изпратила на д-р Ступ. Каза й всичко.

Госпожа Буун го изслуша с огромен интерес, а когато Тео приключи, заяви:

— Е, не съм сигурна, че Ейприл има основание да се обвинява за нещо. Съдейки по онова, което ми е известно засега, скандал така или иначе щеше да има. Резултатите от тестовете са подозрителни и училищното настоятелство вече е водело разследване.

— И аз това й повтарям.

— Значи още от самото начало си знаел имената на двама от учителите?

— Да, струва ми се. Знаех, каквото ми бе съобщила. Не съм сигурен, че й повярвах.

— Защо не ми каза?

— Защото обещах на Ейприл да не го правя. Умея да пазя тайна, мамо, но понякога, когато тайната се окаже прекалено голяма, се нуждая от помощ. В момента се тревожа за Ейприл. Освен това ти си адвокат и знаеш колко е важно да пазиш тайните на клиентите си.

— Ейприл не ти е клиент.

— Тя така мисли.

— А ти не си адвокат.

— Знам. Просто не исках да се забърквам в тази история.

— Тя не бива да изпраща второто писмо, Тео. Така само ще си усложни живота още повече.

— И това знам. Казах й го. Обаче тя е голям инат.

— Предлагам да си поговориш отново с Ейприл и да я убедиш да не изпраща второто писмо.

— Добре. Така ще направя. И бездруго не ми се играеше голф.