Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (12)

12

Два дни по-късно Тео изтопурка надолу по стълбите, следван от Джъдж, и завари майка си в кухнята. Беше облечена с тъмнокафява рокля и подходящи обувки на висок ток и Тео веднага разбра, че тя ще ходи в съда. Майка му пазеше най-хубавите си дрехи за такива случаи и често се оплакваше, че от жените адвокати се очаква да бъдат елегантни, а мъжете могат да си ходят както си искат. Според Тео не беше вярно. Той прекарваше много време в съдебните зали и смяташе, че всички адвокати се издокарват, когато се явяват пред съдебно жури или пред съдиите.

— Трябва да съм в съда в девет, Тео — каза майка му. — Ще бъда там цял ден и сигурно ще закъснея за вечеря.

— Добре, мамо. Какво става?

— Бракоразводно дело. Хвърли едно око на сутрешния вестник.

Тео сипваше „Чириос“ поравно в две големи купи. Джъдж често оглеждаше и неговата купа, преди да се нахвърли на своята, за да се увери, че е получил, колкото и Тео.

Тя го целуна по бузата.

— Тръгвам. Имаш ли пари за обяд?

— Да, госпожо.

— Написали си домашните?

— Всичките, мамо.

— Пожелавам ти страхотен ден, Теди, и не забравяй да се усмихваш.

— Дадено.

— И да заключиш.

— Добре, мамо.

След като тя затвори вратата, Тео седна да закуси. Придърпа вестника и погледна първата страница. Голямото заглавие гласеше: „Възникват въпроси около тестовете“. Тео забрави за закуската и зачете. Репортерът се позоваваше на анонимен източник и пишеше, че училищните власти разследват слухове за вероятно фалшифициране на резултатите от тестовете на осмокласниците в „Ийст Мидъл“. Репортерът повтаряше вече известното: че осмокласниците в училището са демонстрирали забележително повишаване на нивото в сравнение с предишната година, толкова забележително, че са възникнали подозрения. Още по-подозрително било, че училищната управа отказвала да говори. Имаше още една снимка на д-р Кармен Ступ и репортерът пишеше, че всичките му опити да разговаря с инспекторката са получили отказ. Адвокатът на училищното настоятелство г-н Робърт Макнайл не отговарял на обажданията му. Репортерът се беше опитал да разговаря с няколко човека, но всички му бяха отказали. Неназованият му източник твърдеше, че д-р Ступ и г-н Макнайл са получили анонимно писмо, което предизвиква много въпроси относно „промяна“ на резултатите.

Статията звучеше нападателно и не оставяше нито капка съмнение, че журналистът няма да се откаже.

— Ау! — промърмори Тео и изгуби апетит.

Препрочете статията и успя да преглътне няколко лъжици, после набързо изплакна купите, забрави да си измие зъбите и се сбогува с Джъдж. Кучето не беше доволно, че го оставят само у дома. Обикновено господин Буун го караше в кантората, но понякога се налагаше да остава само по цял ден. А това го разстройваше. Тео потупа успокоително Джъдж по главата и обеща да мине да го вземе след училище.

След втория час Тео се промъкна в лабораторията, отвори лаптопа си и прегледа местните новини. Имаше нещо ново. В девет часа сутринта д-р Ступ беше направила изявление, в което твърдеше, че училищното настоятелство е наело „независими следователи“ да проучат „слуховете“ за измами в „Ийст Мидъл“.

Разследването се развиваше по-бързо от новината за него. Всъщност подозренията на д-р Ступ и екипа й се породили малко след като видели резултатите от тестовете. Напредъкът в „Ийст Мидъл“ бил недостоверно голям. Те обаче били принудени да приемат резултатите и дори ги коментирали ласкаво, защото искрено се надявали зад тях да не се крие нищо престъпно. Може би резултатите просто били точни и животът щял да си продължи мирно и кротко.

Анонимното писмо обаче ги озадачило. Фактът, че авторът му проявил достатъчно смелост да назове имена на извършители — г-н Ландън и г-жа Ковак, принудил д-р Ступ да започне да задава въпроси. Адвокатът господин Макнайл я посъветвал незабавно да наеме следователи извън училищната система и да стигне до дъното на проблема. И после някой — никога нямало да узнаят кой — издал новината на репортера от вестника и скандалът вече се раздухваше.

Следователите преглеждали тестовете часове наред. Заключението им било очевидно и просто: да, в тестовете на осмокласниците имало много повече изтрити отговори от нормалното. Например обикновено на двучасов изпит по история с петдесет въпроса изпитваният прави пет поправки. Той изтрива отметката си за отговор А, Б, В, Г или Д и прави нова за втория си, правилен избор с обикновен графитен молив. В изпитните материали на някои от осмокласниците в „Ийст“ обаче имало до петнайсет изтривания. Късно в четвъртък следобед следователите се срещнаха с д-р Ступ и екипа й, за да им съобщят лошата новина. Тя им беше наредила да продължат да действат с нужната бързина. Репортерът звънеше по телефона и положението можеше да излезе от контрол.

В петък, докато Тео се криеше в библиотеката и преглеждаше новините в интернет, директорът на „Ийст Мидъл“ повика в кабинета си госпожа Емили Ковак. Там я чакаха двама следователи. Държаха се любезно и вежливо и й обясниха, че искат да й зададат няколко рутинни въпроса. Тя тутакси изпадна в паника.

Първият следовател я попита:

— Върнахте ли се в училището в събота след приключването на тестовете?

— Ами май не си спомням.

— Беше само преди три седмици. Често ли идвате в училището в събота?

— Понякога.

Тя стрелна уплашен поглед към директора, който я гледаше толкова гневно, сякаш я беше спипал да краде парите за обяд на някое дете.

— В такъв случай се постарайте да си спомните дали сте се върнали в училището въпросната събота.

— Май си спомням, че се върнах. Да, след приключването на тестовете.

— И по каква причина се върнахте?

— Да взема няколко домашни за оценяване.

— Разбирам. Но тази седмица учениците не са имали домашни, нали? По време на тестовете не се дава домашна работа или греша? — погледна към директора следователят.

— Точно така — потвърди директорът.

Госпожа Ковак прегърби рамене и доби объркан вид.

— Бяха стари домашни, които бях забравила да оценя. Какво целите с тези въпроси? — попита тя.

— Имаше ли други учители тук в събота?

— Не помня да съм видяла някого — напрегнато отговори тя.

— Господин Ландън тук ли беше?

Тя отмести поглед и се помъчи да си даде вид, че не помни.

— Видяхте ли се с господин Ландън и с други учители тук онази събота?

Тя не помнеше. С напредването на разговора си спомняше все по-малко. Разследващият нито веднъж не спомена вероятността тестовете да са били подправени — щеше да го направи впоследствие. Час и половина по-късно директорът помоли учителката да остане в кабинета му за няколко минути. Двамата следователи си тръгнаха и влязоха в съседния кабинет, където напрегнато ги чакаше господин Ландън. Оказа се, че и на него паметта му изневерява; той беше много неспокоен и все заекваше.

За следователите беше повече от ясно, че ако учителите бяха действали съвместно и бяха подправили резултатите от тестовете, те се бяха сплотили и никой не изглеждаше склонен да говори. Обаче слуховете бързо плъзнаха в училището. По обед малки групички учители си шушукаха уплашено по коридорите, а догадките плъзнаха навсякъде в „Ийст Мидъл“.

Междувременно на обед Тео намери Ейприл в кафенето и седна до нея. Не можеха да говорят, защото край тях имаше други деца, затова отидоха на спортната площадка. Тя беше проверила онлайн и знаеше за разследването.

— Допускам, че си искала точно това — каза Тео.

— Май да.

— Изглеждаш ми уплашена.

— Правилно ли постъпих, Тео? Кажи ми, моля те.

— Не знам. Ако разследването установи скандално подправени резултати и лошите бъдат наказани, тогава ще можем да кажем, че си постъпила правилно. Ако няма скандал, нищо лошо няма да се случи на никого и писмото ти ще се окаже безобидно.

— Тогава какво те притеснява?

— Не знам. Просто съм смутен от причината, поради която го направи. В известен смисъл ми се струва егоистично. Почувства се измамена, защото не успя да влезеш в паралелка за напреднали, затова раздуха всичко едва ли не за отмъщение.

— Не съм егоистка, Тео. Това наистина ме обижда.

— Извинявай, но ти ме попита.

— И не беше за отмъщение. Звучи странно от твоята уста — нали винаги твърдиш, че браниш справедливостта? Да допуснем, че онези учители са направили, каквото са направили, че са допуснали грешка, която е ощетила някои ученици — мен, теб и още други? Не мислиш ли, че е редно да бъдат разобличени и наказани?

— Да. И не твърдя, че си постъпила неправилно, Ейприл. Просто в момента не знам какво да мисля.

— Искам да ми бъдеш приятел, Тео.

— Винаги съм твой приятел. И никой никога няма да узнае какво си направила, ясно?

— Ясно.