Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (23)

23

В сряда следобед петимата учители пристигнаха в кантора „Буун и Буун“ за голямо съвещание. Събраха се в заседателната зала с господин и госпожа Буун, Винс и Дороти. Елза остана на рецепцията да вдига телефона и да си върши работата, а Тео наблюдаваше отдалече, наострил уши, но нищо не чуваше.

— Според мен е по-добре да си стоиш в твоята стая — предупреди го Елза и той се оттегли, сразен за пореден път.

Оставаше му да опита едно последно средство. Няколко минути преди пет той се метна на колелото си и подкара към съдебната палата. Залата на съдия Гантри беше празна, точно както се надяваше. Тео се запъти по коридора към кабинета на съдията и поздрави госпожа Харди. Тя подреждаше разни неща на бюрото си и се готвеше да си тръгва.

— Съдията тук ли е? — попита Тео.

— Да, но е много зает.

— Трябва ми само минутка.

— Ще видя какво мога да направя.

Пет минути по-късно Тео влезе в просторния кабинет.

— Здравей, Тео — поздрави го съдията. — Какво те води насам?

— Нуждая се от услуга — обясни Тео напрегнато.

— Какво изненада! Сигурен съм, че е свързано с утрешното изслушване. Нека позная, смяташ, че няма да се справим добре, ако ти не присъстваш в съдебната зала. Нали така?

— Нещо подобно. Господин съдия, колко време ще продължи изслушването според вас?

— Няколко часа. Не е съдебен процес, както знаеш, а само изслушване с няколко свидетели и речите на адвокатите.

— А по кое време ще започнете?

— Насрочено е за девет, но имам няколко други неща в графика си преди това. Рутинни искания, които надали ще отнемат много време. Защо питаш?

— Господин съдия, както знаете, прекарвам много време в съдебната зала, повече от всеки друг тийнейджър, когото познавам, и знам, че не е необичайно да има закъснения. Закъсняват адвокати и полицаи или приставите не успяват да докарат обвиняемите навреме от затвора. Понякога адвокат не е подготвил нужните документи или петнайсетминутно изслушване се проточва час и повече. Както и да е, знаете, че има много причини графикът да не бъде спазен.

— В моята съдебна зала правилата са много строги, Тео, нищо че сам се хваля.

— Да, Ваша чест, знам, и съм гледал други съдии, които не са толкова добре организирани като Вас, но въпреки това закъсненията са възможни.

— А, разбирам. Искаш да забавя всички сутрешни процедури.

— Е, имах предвид по-скоро да преместите изслушването за един или два часа следобед и после да протакате, докато свърша училище.

— Искаш твърде много, Тео.

— Знам, господин съдия, но в момента съм много отчаян. Нищо друго не проработи. Опитах се да обясня на родителите си и на директорката на училището, че поради личния ми интерес към делото, би трябвало да ми позволят поне да знам какво става.

— Интерес към делото ли?

— Да, определено. Мисля, че съм една от жертвите.

— Не разбирам.

— Вижте, господин съдия, заради измамите в „Ийст Мидъл“ съвсем малко не ми достигна да се класирам за паралелката за напреднали.

— Не знаех.

— Не го обсъждаме и доколкото ми е известно, имената на учениците не би следвало да стават публично достояние. Всъщност имената и резултатите са поверителни.

— Разбирам. Какво мислят родителите ти за факта, че си жертва?

— Не съм сигурен, че ме разбират. Не са съгласни да пропускам училище и да присъствам на изслушването. Преди няколко седмици избягах от час и още са ми доста ядосани. Обаче обикновено имам само високи оценки, пък в училище и бездруго е скучно. Честно казано, мисля, че съм готов за правния факултет.

Съдия Гантри си пое дълбоко дъх и разтърка очи. Стана и се протегна, изглеждаше много изморен. Закрачи покрай бюрото си, като се почесваше по брадичката, потънал в мисли. Тео го наблюдаваше и чакаше, донякъде учуден, че съдията реагира така положително. Ходът му нямаше големи изгледи за успех и той очакваше съдията да го изгони от кабинета си и строго да му нареди да не си вре носа в чуждите работи. Той, Хенри Гантри, не се нуждаеше от помощта на едно тринайсетгодишно момче в съдебната си зала.

— Знаеш ли, Тео, склонен съм да се съглася с теб.

— Наистина ли? — изломоти Тео изумен.

— Да, разбирам доводите ти, имат основание. Ти и другите ученици сте в едно и също положение и би трябвало да получите правото да присъствате на изслушването, за да видите какво ще се случи.

— Сериозно? Искам да кажа… разбира се, господин съдия, съгласен съм.

Съдия Гантри се приближи до леглото си, натисна копчето на интеркома и каза:

— Госпожо Харди, бихте ли дошли? — Върна се на мястото си на заседателната маса и попита: — По кое време приключват учебните занятия утре?

— Последният звънец е в три и половина, но последният ми час е в занималнята и лесно мога да се измъкна. Мисля, че ще успея да дойда тук към два и половина.

— Не бих искал да започвам по-късно от това.

— Съгласен съм.

Госпожа Харди влезе и съдия Гантри й заяви:

— Прегледах утрешния си график и се опасявам, че първите няколко проблема ще ни забавят повече от очакваното. Премествам изслушването за снемане на обвиненията за два и половина следобед. Моля, обадете се в кабинета на Джак Хоугън и на госпожа Буун, после им изпратете и имейл.

— Разбира се — отговори тя и погледна рязко Тео, сякаш й се искаше да попита: „Сега какви ги свърши?“.

Но просто излезе и когато вратата се затвори, съдия Гантри обясни:

— Всъщност не е нищо особено. Подобни изслушвания непрекъснато се местят.

— Нали съдебната зала е Ваша? — попита Тео.

— Поне засега.

— Благодаря.

— Хайде тръгвай, ще се видим утре. И, Тео, нито дума на никого. Съдебната зала ще бъде отворена за зрители и ако другите ученици искат да дойдат, нека да дойдат. Но да не го разгласяваме, разбрахме ли се?

Тео засия и светкавично отговори:

— Разбира се, господин съдия. Ще се видим утре. — Той стисна бравата и се обърна. — Господин съдия, нали не ги смятате наистина за престъпници?

— Стига, Тео. До утре.