Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (7)

7

Петък сутринта, последният ден от ужасните тестове. Изпитанието бе на път да приключи и Тео толкова се вълнуваше от предстоящия уикенд, че изгълта набързо закуската си и излезе десет минути по-рано.

Настроението определено беше по-ведро, когато осмокласниците се събраха в залата. Пийт беше усмихнат, за пръв път тази седмица. Ейприл също се усмихна и кимна на Тео от отсрещната страна на стаята. Учителите раздадоха тестовете и точно в девет часа работата започна. Тео атакува теста като никога преди, сякаш часовникът щеше да се завърти по-бързо, ако той действаше на високи обороти. Е, не се завъртя, но за пръв път тази седмица той се почувства сигурен с материала. Сутрешният етап включваше история — лесен предмет за Тео. Отговаряше на въпросите един след друг.

В дванайсет и половина всичко приключи. Квесторът обяви: „Времето изтече!“, благодари на учениците за положения труд и старанието и им каза да отиват да обядват. В един и половина ги освободиха по-рано и петнайсет минути по-късно Тео и другите скаути бяха в сградата на ВВЧ — всички бяха развълнувани и готови да потеглят. Баща му му беше донесъл раницата и дрехи да се преоблече. Майорът раздаваше заповеди с обичайната си строгост за армейски сержант, но и той нямаше търпение да потеглят. Претегли всяка раница — тази на Тео тежеше тринайсет килограма и осемстотин грама — и измери с гневен поглед Уди и Харди, които бяха надхвърлили позволеното тегло с цял килограм. Те бързо разопаковаха раниците си, извадиха някои неща и се вместиха в ограничението. Като цяло майорът остана доволен, че момчетата му са опаковали багажа си толкова старателно. Прегледа списъците им, за да се увери, че всички са взели най-важното — храна и тоалетна хартия, — и им разреши да товарят. Качиха багажа си на автобуса на скаутския отряд, който беше купен от училището и беше боядисан в армейско зелено. В два и половина вече излизаха от Стратънбърг. Майорът седеше зад волана, а скаутите надаваха радостни възгласи и викове. Успокоиха се, когато градът остана зад тях, и повечето заспаха.

Два часа по-късно влязоха в националния парк „Сасакуа“. Рейнджър посочи на майора къде да паркира автобуса, вписа момчетата в регистъра за посетители, показа им къде започва новият маршрут и им предложи място за бивак на около десетина километра по-нататък. Първата отсечка от пътя беше лесна и със сигурност щяха да успеят да я изминат преди мръкнало.

— Късмет — пожела им рейнджърът.

Всички метнаха раниците си на гръб. Вече се отдалечаваха, когато той подвикна предупредително:

— Пазете се от мечките. Навсякъде са.

Майорът поведе колоната и зададе безмилостно темпо. Беше шейсетгодишен, всеки ден спортуваше и беше способен да направи повече лицеви опори и коремни преси от всеки от своите скаути. Двайсет минути по-късно всички бяха плувнали в пот и едва си поемаха дъх. Но продължиха, а сенките вече се издължаваха. В гъстата гора беше още по-тъмно. Пътеката беше тясна, на много места по-малко от половин метър, а от двете й страни имаше пропасти и клисури. Поеха нагоре по склон, който сякаш нямаше край, и когато стигнаха на билото, в далечината се виждаше река Сасакуа.

— Трябва да побързаме — настоя майорът след кратка почивка.

Пътеката лъкатушеше през гората и се спускаше надолу. Последните лъчи на залязващото слънце огряваха мястото на бивака им, когато най-после пристигнаха, затова бързо разопаковаха нещата си и се организираха. Майорът запали огъня, определи стегнат периметър около него и се зае да свари вода, като не спираше да раздава строги нареждания. Момчетата бързо разпънаха малките си палатки.

Тео си избра сушен бьоф строганов за вечеря и когато смеси пакета с гореща вода, съдържанието му се оказа много вкусно.

За десерт хапна енергийно блокче, което имаше гумен вкус, ама на кого му пукаше? Беше навлязъл навътре в гората, далече от къщи, и точно в този момент нямаше за какво да се притеснява. Майорът, чиято раница беше малко по-голяма от останалите и не беше минала през кантарчето, извади плик с желирани бонбони. Изпекоха ги на пръчки и ги излапаха всичките, докато майорът им разказваше страшни истории за хора, излезли на излет, които били изядени от големи мечки, зли пуми и диви глигани.

Знаеше много такива истории, но най-хубавите пазеше за моментите, когато се намираше дълбоко в горските дебри с група градски момчета. Всяка история завършваше лошо, поне за къмпингуващите, но скаутите се бяха научили през годините, че историите до една са измислени.

Въпреки това, като се имаше предвид къде се намираха, разказите на майора предопределиха настроението на вечерта. Имаше шеги, други истории от живота на скаутите, няколко достоверни разказа за туристически злополуки, но с напредването на вечерта мракът се сгъстяваше и всички звуци отекваха зловещо. На скаутите започна да им се струва, че ги наблюдават всякакви прегладнели зверове и дори избягали престъпници. Към девет часа майорът нареди да се гаси осветлението, всички се оттеглиха по палатките си и плътно дръпнаха циповете. Тео се пъхна в спалния си чувал, топъл и удобен. Не се страхуваше. Отдавна ходеше на къмпинг с майора и знаеше, че той ще ги защити. Затова просто се наслади на момента, заслушан в шумовете на гъстата гора, и остави въображението си да се развихри. Лошата седмица бе получила превъзходен финал. Утрешният ден щеше да бъде прекрасно приключение.

Тео беше на тринайсет и не искаше да порасне. Цялата седмица беше ориентирана към бъдещето, към тестовете, които щяха да ги разпределят по гимназиалните паралелки, и тайнството на девети клас. На Тео му харесваше житейският етап, на който се намираше. Обичаше скаутските занимания и лагеруването на открито. Харесваше училището, приятелите и учителите си. Харесваше му да бъде момче, което хвърчи с велосипеда си из града. Ако се забъркаше в неприятности, извинението му неизменно гласеше: „Ама аз съм още дете“.

В повечето случаи вършеше работа, обаче защо не можеше едно дете завинаги да си остане дете?

Гората притихна, животните и дивите зверове заспаха. Тео най-сетне се унесе.