Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (3)

3

След последния звънец Тео грабна раницата си, метна се на колелото и отпраши. Десет минути по-късно спря пред кантора „Буун и Буун“ — двуетажна бивша жилищна сграда на Парк стрийт. Избута велосипеда си по предната алея и го остави на верандата. Пое дълбоко въздух и влезе, а вътре тутакси го нападна Елза, вечната секретарка и рецепционистка на фирмата. Освен това се изживяваше като втора майка на Тео.

— О, здравей, Тео! — изригна тя в мига, в който го зърна, скочи от стола си и го прегърна. Притисна го силно, после го побутна назад, огледа дрехите му и попита: — Не беше ли с тази риза и в петък?

— Не.

Тео много се дразнеше от ежедневните огледи на Елза. Беше на тринайсет, не му пукаше как е облечен. Защо тя обръщаше такова внимание?

— Как мина денят ти? — попита Елза и го щипна по бузата.

— Отвратително, направо отвратително. А утре ще е по-зле.

— Тео, само си помисли за всички нещастни деца по света, които нямат хубаво училище, добри учители и здравословен обяд. Човек трябва да е признателен за нещата, които има…

— Знам, знам — увери я Тео и отстъпи назад. Много му досаждаха тези кратки лекции. — Какво има в кухнята?

Беше три следобед и той умираше от глад, а в кухнята на кантората винаги имаше нещо за похапване. Джъдж най-после се надигна от постелката си под бюрото на Елза, едно от многобройните му места за отдих тук, и се приближи да поздрави Тео, който го потупа леко по главата. Как си живееше само това куче!

— Май Дороти донесе няколко браунита — отговори Елза.

— От онези с фъстъченото масло ли? Те са като картонени!

Дори Джъдж отказваше да яде кексчетата на Дороти.

— Стига, Тео.

Елза вече губеше интерес към него и искаше да се върне към работата си. Беше кльощава и нямаше никакъв апетит, освен това обичаше да подчертава слабото си тяло с прилепнали панталони и пуловери. Госпожа Буун твърдеше, че Елза носи неща, които само тя може да си позволи да носи, защото е поне на седемдесет години.

— Майка ми тук ли е? — попита Тео.

— Да, но е с клиент.

— Трябва да запазя час за среща с нея.

— Тео, не е нужно да си запазваш час за среща с майка си.

— Не е за мен, Елза, а за един приятел. Още няма да се развеждам.

Елза погледна към голям календар върху бюрото си. Там планираше графика, затова той беше страшно важен — в него фигурираше всичко: срещите с клиенти, делата в съда, ваканциите на Тео и посещенията му в зъболекарския кабинет.

— Свободна е в четири и половина.

— Чудесно — каза Тео. — Ако се обади Пийт Холанд, искам да говоря с него.

Тео хукна нагоре по стълбите към втория етаж, владенията на баща му. Както обикновено, господин Буун седеше зад голямото си разхвърляно бюро с лула в устата и разхлабена вратовръзка. Имаше вид на човек, който дни наред рови в купища документи. Усмихна се и каза:

— Здравей, Тео. Успешен ден в училище?

Тео се отпусна на един стол, а Джъдж приклекна до него.

— Ужасен, татко, просто ужасен. До гуша ми дойде от това училище.

— Е, за напускане и дума не може да става. Предлагам да престанеш да хленчиш и да се стегнеш. Тестовете са важни, трябва да се представиш добре.

Много ти благодаря, татко. Побъбриха си още няколко минути, после телефонът звънна. Господин Буун посегна към слушалката и нареди:

— А сега отивай да си пишеш домашните.

Може би единственото хубаво нещо през тази седмица беше липсата на домашни. Тео слезе долу, порови в хладилника, намери само няколко стари понички и се оттегли в своя кабинет. Скоро се отегчи и му се доспа, качи крака върху бюрото и наклони стола си назад. Точно преди да задреме, майка му почука на вратата и влезе.

— Здравей, Тео. Елза ми каза, че ти трябвам.

— Да, мамо. Едно дете от училище се нуждае от помощта ти.

— Какъв е проблемът?

— Дълга история, но момчето и майка му може би са в опасност.

— Да отидем да поговорим в кабинета ми.

 

 

Беше почти пет, когато Пийт Холанд пристигна с майка си и двете си по-малки сестри. Момиченцата бяха ококорили очи и мълчаха уплашено. Тринайсетгодишният Пийт се стараеше да бъде мъжът в семейството, но и той беше страшно притеснен. Майка му Кари беше с подути очи и сцепена горна устна. Изглежда, беше плакала с часове. Заговори веднага след като госпожа Буун се представи и я увери, че може да й помогне. Адвокатката заведе Кари в кабинета си и затвори вратата. Тео посочи към заседателната зала и предложи:

— Да почакаме там.

Пийт и сестрите му го последваха, а Елза забърза към кухнята. Върна се със старите понички и няколко безалкохолни. Дори Джъдж изглеждаше разтревожен и позволи на момичетата да го погалят по главата.

— Татко е излязъл от ареста днес следобед и ни търси. Мама е много уплашена и не знае как да постъпи.

Десетгодишната Шарън се обади:

— Мама казва, че не можем да се приберем у дома.

Седемгодишната Сали задъвка една поничка и се вторачи в Тео, като че ли бе чудовище с две глави.

— Какво ще правим? — попита Шарън, все едно Тео разполагаше с отговорите.

Елза, която беше преживяла подобна драма, се обади съвсем на място:

— Госпожа Буун ще знае как да постъпите. А сега хайде просто да си поговорим за училище. Носите ли си раничките? Защо не си напишете домашните?

Децата поклатиха глава — не си носеха тетрадките.

Беше понеделник, затова Тео се обади на чичо си Айк да му съобщи, че няма да успее за обичайната им среща. Обеща му да намине по-късно през седмицата.

Господин Буун се отби да каже „довиждане“, но бързо разбра, че няма да е зле да поостане още малко. Остави палтото си, седна на масата и се зае да убеждава Сали да поговори с него. Въпреки старанията на цялата кантора да успокои децата, те си оставаха унили и дори напрегнати. Майка им се съветваше с адвокат, ритъмът на живота им бе разстроен.

След един час вратата на кабинета на госпожа Буун се отвори. Двете с госпожа Холанд излязоха и се запътиха към заседателната зала. Господин Буун се представи, както си му е редът, но госпожа Холанд беше твърде уплашена и неразговорлива. Очите й бяха мокри и тя ги попиваше със салфетка. Госпожа Буун погледна към Елза и господин Буун и каза:

— Господин Холанд е платил гаранцията си днес следобед и към два часа е бил освободен. Обвинен е в опит за физическо насилие и трябва да се яви в съда следващата седмица. Непрекъснато звъни на госпожа Холанд и оставя съобщения, част от които заплашителни. Изглежда, обикаля града и търси семейството си.

Госпожа Холанд я прекъсна и добави:

— И е пил, личи си.

Госпожа Буун кимна и продължи:

— Говорих с полицията, издирват го. Посъветвах госпожа Холанд да не нощува в дома си днес и тя се съгласи. Имат няколко приятели, при които биха могли да отседнат, но съпругът й сигурно ще ги намери там. Обадих се в един приют, но нямат места, поне не тази вечер.

— Значи трябва да се крием? — попита Пийт.

— Вече се крием — обясни майка му.

— Искам да се приберем вкъщи — разплака се Шарън.

— Не можем — скастри я Пийт.

— Какъв е планът? — попита господин Буун.

— Мисля, че трябва да отидем у дома и да си направим пица парти — каза госпожа Буун. — Ще гледаме телевизия, пък да видим какво ще стане.

— Чудесна идея — одобри господин Буун.

— Ще поръчам пица — обади се Елза и скочи.

Сали погледна госпожа Буун и се усмихна едва-едва.

 

 

Два часа по-късно в хола на семейство Буун беше пълно със завивки, възглавници и деца. Пицата отдавна беше свършила. Сали се беше сгушила с майка си на канапето, а Пийт, Шарън, Тео, Елза и Джъдж се бяха изтегнали на пода и гледаха повторения на „Всички обичат Реймънд“. Господин Буун четеше книга в кабинета си, а госпожа Буун обикаляше от стая в стая и от време на време говореше тихо по телефона в кухнята. Тео я пресрещна и попита:

— Какво става, мамо?

— Полицията не успява да открие господин Холанд — прошепна му тя в отговор. — Тази вечер не могат да се приберат, твърде опасно е. Той е пил, сигурно вече е пиян и един бог знае какво може да се случи. Налага се да пренощуват тук.

Тео разбираше и нямаше нищо против да закрилят семейството.

— Ами утре?

— Родителите на госпожа Холанд живеят на около четири часа път от тук. Това може да е вариант за няколко дни. Рано или късно полицията ще намери господин Холанд и ще го арестува отново заради отправените заплахи. Аз сигурно ще отида в съда и ще поискам от съдията ограничителна заповед. В момента госпожа Холанд твърди, че иска да подаде документи за развод и да го изгони от къщата, но надали ще бъде лесно. Не знам, Тео, трябва да почакаме и да видим какво ще стане. Положението може да се променя всеки час. Важното е те да са в безопасност.

— Би била луда, ако не поиска развод.

— Никога не е толкова лесно, Тео, повярвай ми. Много жени се примиряват със семейното насилие, защото смятат, че нямат друг изход. Не могат да си позволят да живеят без съпруга си и неговата работа. Нагледала съм се на подобни случаи.

— Няма да стана бракоразводен адвокат.

— Да поговорим за това по-късно, става ли?

— Добре, мамо. И ти благодаря. Имам чувството, че аз съм отговорен за всичко.

— Постъпил си правилно. Адвокатите трябва да се нагърбват с неприятни случаи, за да помагат на хората. Кой друг би могъл да съдейства на този етап?

— Полицията.

— Опитват се. Може да спите в хола и да гледате телевизия до късно. Да се опитаме да го превърнем в забавление.

— Означава ли, че утре може да не отида на училище?

— Нищо подобно.