Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (24)

24

Вечеряха мълчаливо. Бяха си поръчали китайска храна. Седяха в хола и на никого не му се говореше, което беше необичайно. Господин и госпожа Буун мислеха за изслушването на следващия ден. И двамата рядко се нагърбваха с наказателни дела, затова се притесняваха, Тео го усещаше. Госпожа Буун прекарваше много време в съда, но почти винаги по бракоразводни дела. Господин Буун заставаше пред съдия само един-два пъти годишно. Тео очакваше удобен момент да им съобщи, че ще пропусне занималнята, за да пристигне в съда в два и половина и да гледа делото. Само че как да го спомене, когато никой не говореше? Въпросът обаче трябваше да бъде обсъден, защото Тео знаеше, че не е добра идея просто да се появи в съда, без да е обяснил на родителите си.

Първата трудност щеше да е убеди господин Маунт, че трябва да бъде в съда в два и половина, само че сега не искаше да се тревожи за това.

— Защо всички са толкова мълчаливи? — попита Тео накрая.

— О, извинявай, Тео — отговори майка му. — Просто си мисля за нещо.

— А аз просто се храня — додаде господин Буун.

— Е, нали винаги се храним и си говорим?

— Разбира се — съгласи се майка му. — За какво искаш да си говорим?

— Ами можем да обсъдим конфликта в Близкия изток или тайфуна във Филипините, само че вие не мислите за това. Подозирам, че и двамата се тревожите за утре и за петимата си клиенти, обвинени в извършването на престъпление, които може би ще се озоват в затвора. Нали така?

Родителите му се усмихнаха.

— Съдия Гантри премести изслушването за два и половина.

— Наистина ли? Но защо?

— Не е чак толкова необикновено. Той е много зает съдия с натоварен график. Сигурно ще побързаш да дойдеш след училище, за да гледаш?

— Ако нямате нищо против.

— Не съм сигурен — каза баща му. — Може би не е добра идея да присъстваш в съдебната зала.

— Изслушването е при открити врати, татко. Ще има много хора — роднини, колеги от училището, репортери, може би дори родители на осмокласници. Не е честно да ме държите настрана.

— Той има право, Уудс — кимна госпожа Буун. — В изслушването няма нищо поверително. В петък сутринта всички вестници ще пишат за него.

— Съгласен съм — каза Тео. — Нещо против да дойда?

И двамата му родители посегнаха едновременно към ориза. Майка му кимна по-скоро позволително. Баща му по-скоро не, но Тео знаеше, че е получил разрешение.

* * *

Когато в 8:40 звънецът звънна за часа на класния, Тео вече от десет минути разговаряше оживено с господин Маунт.

— Не знам, Тео — въздъхна господин Маунт. — Ако те освободя от занималнята, ще трябва да осведомя госпожа Гладуел. Всеки ученик, който си тръгва по-рано, трябва да се обади на пропуска и ти го знаеш. Тя вероятно все още ти е ядосана заради отсъствието преди няколко дни.

— Тя винаги е ядосана за нещо. Това й е работата.

— Не съм сигурен.

— Вижте, господин Маунт, вчера разговарях със съдия Гантри в кабинета му и според него присъствието ми в залата е важно.

— Сериозно?

— Не бих ви излъгал. Всъщност — но не казвайте на никого — идеята за отлагане на изслушването с няколко часа беше моя. Знаете как става в съда — все нещо се отлага или се забавя. Съдията трябва да се занимае с няколко неща днес сутринта и аз успях да го убедя да отложи изслушването за следобед, за да мога да присъствам. Съдията ме иска в залата, господин Маунт. Мога да му изпратя имейл, ако искате.

— Не, няма нужда. Ще изпратя бележка на госпожа Гладуел.

— Благодаря.

На обяд Ейприл се оплака, че я боли коремът, и наистина изглеждаше смъртно болна. Обади се на майка си, която незабавно звънна на госпожица Глория и уреди дъщеря й да си тръгне от училище по най-бързия начин.

Когато звънецът удари в два и двайсет, Тео хукна към колелото си и отпраши за съда.