Джефри Арчър
Иде часът (9)

7.

Пред „Шери-Недърланд“ беше паркирана дълга черна лимузина. Елегантно облечен шофьор отвори задната врата, докато Хари излизаше от хотела. Той се качи и се отпусна на задната седалка, без да обръща внимание на сутрешните вестници, наредени в спретната купчинка на коктейлбара срещу него. Зачуди се кой ли би тръгнал да пие толкова рано сутринта. Затвори очи и се опита да се съсредоточи.

На няколко пъти бе казал на Арън Гинзбърг, че не се нуждае от лимузина за краткото пътуване от хотела до студиото. Едно такси щеше да свърши същата работа.

— Всичко е част от услугата, предлагана от програмата „Тудей“ на най-важните гости.

Хари се предаде, макар да знаеше, че Ема не би го одобрила. „Екстравагантно пилеене на фирмени пари“ — щяха да чуят в Ен Би Си, ако Ема беше председател на борда им.

Хари си спомни първата си поява в американска сутрешна радиопрограма преди повече от двайсет години, когато представяше дебютния си роман за Уилям Уоруик. Участието му бе пълно фиаско. И без това краткото време, което му бяха отредили, бе съкратено още повече от предишните двама гости Мел Бланк и Кларк Гейбъл, които пресрочиха времето си и когато най-сетне дойде неговият ред да седне пред микрофона, Хари забрави да спомене заглавието на книгата и бързо стана ясно, че домакинът му Мат Джейкъбс не я е чел. Две десетилетия по-късно вече приемаше, че това е било нещо напълно очаквано.

Беше твърдо решен да не го сполети същата участ с „Чичо Джо“, която „Ню Йорк Таймс“ вече беше обявил за най-очакваната книга на сезона. И трите сутрешни програми му бяха предложили най-рейтинговото си време, в 7:24 сутринта. Шест минути не изглеждаха много, но в телевизията само бившите президенти и спечелилите „Оскар“ можеха да смятат, че със сигурност разполагат с толкова време. Както посочи Арън: „Само си помисли колко бихме платили за шестминутна реклама в най-гледаното време“.

Лимузината спря пред стъклената фасада на студиото на Кълъмбъс авеню. Елегантно облечена млада жена го чакаше на тротоара.

— Добро утро, Хари — каза тя. — Аз съм Ан и съм вашата специална асистентка. Ще ви заведа направо в гримьорната.

— Благодаря — каза Хари, който още не бе свикнал напълно непознати хора да се обръщат към него на малко име.

— Както знаете, излизате в ефир в 7:24 за шест минути и интервюто ще се води от Мат Джейкъбс.

Хари изстена. Дали този път беше прочел книгата?

— Страхотно — каза той.

Хари мразеше гримирането. Бе взел душ и се беше избръснал само преди час, но знаеше, че това е ритуал, който не може да откаже, колкото и да му се искаше.

— Колкото се може по-малко, ако обичате.

След като наплеска бузите му с щедро количество руж и напудри челото и брадичката му, гримьорката попита:

— Да махна ли сивите косми?

— В никакъв случай! — ужаси се Хари.

Момичето изглеждаше разочаровано и се задоволи с подстригване на веждите му.

След като Хари се спаси от гримьорната, Ан го заведе в зелената стая, където той седя тихо в ъгъла, докато някаква второкласна филмова звезда, чието име така и не чу, разказваше на зрителите какво е да играеш в сцена с Пол Нюман. В седем и двайсет вратата се отвори и Ан се появи отново, за да изпълни най-важната си задача за деня.

— Време е да ви отведа в студиото, Хари.

Хари стана и я последва по дълъг коридор. Беше твърде нервен да говори — нещо, с което тя явно бе свикнала. Ан спря пред затворена врата с надпис „НЕ ВЛИЗАЙТЕ, КОГАТО СВЕТИ ЧЕРВЕНО“. След като светна зелената лампа, тя отвори тежката врата и го въведе в студио с размерите на хангар, натъпкано с прожектори и камери, техници и служители, тичащи във всички посоки по време на рекламите. Хари се усмихна на хората от публиката, които нямаха ни най-малка представа кой е той, ако можеше да съди по лицата им. После насочи вниманието си към домакина Мат Джейкъбс, който седеше на едно канапе като паяк, очакващ непредпазлива муха. Една асистентка му връчи копие на „Чичо Джо“, докато друга пудреше носа му. Джейкъбс погледна корицата и обърна на задното крилце, за да прегледа биографията на автора. Накрая отгърна и предната и прочете кратката анотация. Този път Хари беше подготвен. Докато чакаше да го заведат на мястото му, се вгледа внимателно в инквизитора си. Джейкъбс сякаш не бе мръднал за последните двайсет години, макар Хари да подозираше, че гримьорката използва значителните си умения, за да се пребори с хода на времето. Или се беше подлагал на пластични операции?

Режисьорът покани Хари да седне при Джейкъбс на канапето. Беше удостоен с едно „Добро утро, господин Клифтън“, но след това вниманието на домакина му бе отвлечено от някаква бележка, връчена му от поредната асистентка.

— Шейсет секунди до ефир — каза глас някъде зад прожекторите.

— Къде ще бъде? — попита Джейкъбс.

— Страницата ще излезе на втора камера — каза режисьорът.

— Трийсет секунди.

Това беше моментът, в който на Хари винаги му се искаше да стане и да излезе от студиото. „Чичо Джо, Чичо Джо, Чичо Джо“ — замърмори той под нос. „Не забравяй да споменеш заглавието на книгата — беше му напомнил Арън. — Защото на корицата не е твоето име.“

— Десет секунди.

Хари отпи глътка вода, а пред лицето му се появи ръка с пет разперени пръста.

— Пет, четири…

Джейкъбс пусна бележките си на пода.

— Три, две…

И погледна право към камерата.

— Едно. — Ръката изчезна.

— Добре дошли отново — каза Джейкъбс, като четеше направо от аутокюто. — Следващият ми гост е авторът на криминални романи Хари Клифтън, но днес няма да обсъждаме някоя от неговите творби, а книга, която е успял да измъкне от Съветския съюз. — Джейкъбс вдигна бройката на „Чичо Джо“, която запълни целия екран.

„Добро начало“, помисли си Хари.

— Но нека изясним едно — продължи Джейкъбс. — Господин Клифтън е измъкнал не самата книга, а само думите. Той казва, че докато лежал в една и съща килия с автора на „Чичо Джо“ Анатолий Бабаков, научил целия ръкопис наизуст само за четири дни, а след освобождаването си го записал дума по дума. На някои от вас сигурно ще им е трудно да повярват, че подобно нещо е възможно — каза Джейкъбс и се обърна за първи път към Хари.

По физиономията му си личеше, че и той е сред онези, които не вярват.

— Нека се опитам да разбера какво твърдите, господин Клифтън. Били сте в една килия с видния писател Анатолий Бабаков, с когото дотогава не сте се виждали никога.

Хари кимна, докато камерата се завърташе към него.

— През следващите четири дни той е повторил цялото съдържание на забранената си книга „Чичо Джо“, разказ за единайсетте години, през които е работил в Кремъл като преводач на Йосиф Сталин.

— Точно така — каза Хари.

— И когато четири дни по-късно са ви освободили от затвора вие сте знаели текста наизуст, като професионален актьор.

Хари запази мълчание — вече беше ясно, че Джейкъбс има свой дневен ред.

— Господин Клифтън, несъмнено ще се съгласите, че нито един актьор, колкото и опитен да е, не би могъл да запомни четирийсет и осем хиляди думи само за четири дни подготовка.

— Аз не съм актьор — посочи Хари.

— Простете — каза Джейкъбс, макар да не изглеждаше като човек, търсещ прошка, — но подозирам, че сте много добър актьор, който е измислил цялата тази история, за да рекламира най-новата си книга. Ако случаят не е такъв, може би ще ми позволите да проверя твърденията ви.

Без да изчака отговора на Хари, Джейкъбс се обърна към друга камера и вдигна книгата.

— Ако твърденията ви са верни, господин Клифтън, не би трябвало да имате проблем да повторите текста от която и да било страница от книгата на господин Бабаков. — Хари се намръщи, когато Джейкъбс добави: — Ще отворя на произволна страница, която ще се появи на екрана, така че всички зрители да я виждат. Вие ще сте единственият, който няма да може да я вижда.

Сърцето на Хари се разтуптя — не беше чел „Чичо Джо“, откакто бе предал ръкописа на Арън Гинзбърг, а оттогава бе минало доста време.

— Но първо — каза Джейкъбс, обръщайки се отново към госта си, — ще ви помоля да потвърдите, че никога досега не сме се срещали.

— Само веднъж — отвърна Хари. — Интервюирахте ме в радиопредаването си преди двайсет години, но явно сте забравили.

Джейкъбс се обърка, но бързо се окопити.

— Тогава да се надяваме, че паметта ви е по-добра от моята — каза той, без да прави опит да скрие сарказма си. Взе книгата, прелисти няколко страници и спря на една. — Ще прочета първия ред от сто двайсет и седма страница, след което ще видим дали ще успеете да продължите нататък.

Хари започна да се съсредоточава.

— „Една от многото теми, които никой не смееше да повдигне пред Сталин…“

Хари се опита да събере мислите си. Секундите изтичаха, публиката започна да си мърмори, а усмивката на Джейкъбс се разтегна. Тъкмо се канеше да заговори отново, когато Хари започна:

— „Една от многото теми, които никой не смееше да повдигне пред Сталин, беше за ролята му по време на обсадата на Москва, когато изходът от Втората световна война още беше на кантар. Дали беше избягал в Куйбишев на Волга, подобно на повечето министри и висши държавни служители, или, както твърдеше самият той, е отказал да напусне столицата и е останал в Кремъл, за да организира лично отбраната на града? Неговата версия се превърна в легенда, в част от официалната история на Съветския съюз, макар че няколко души са го видели на перона минути преди влакът да потегли за Куйбишев, а няма достоверни сведения, че някой го е виждал в Москва преди руската армия да отблъсне врага от града. Малцина от изразилите някакво съмнение във версията на Сталин са останали живи.“

Разбра, че е стигнал до края на страницата, когато публиката в студиото избухна в аплодисменти. На Джейкъбс му бе нужно малко повече време да се овладее.

— Може би и аз ще прочета тази книга — успя да каже най-сетне той с предразполагаща усмивка.

— Не би било зле да го направите поне веднъж — отвърна Хари и веднага съжали за думите си, макар че някои от публиката се разсмяха и заръкопляскаха още по-силно, докато други просто зяпнаха.

Джейкъбс се обърна към камерата.

— Ще направим кратко прекъсване, след което отново се връщаме.

Когато светна зелената светлина, Джейкъбс яростно махна микрофона на ревера си, скочи от канапето и тръгна към режисьора.

— Веднага го махнете от сцената!

— Но той има още три минути — каза режисьорът, след като погледна бележките си.

— Не ми пука. Вкарайте следващия гост.

— Наистина ли искаш да интервюираш Трой Донахю цели шест минути?

— Всеки, само не този тип — каза Джейкъбс, привика Ан и повтори: — Махни го от сцената!

Ан забърза към канапето.

— Бихте ли ме последвали, господин Клифтън? — Думите й не прозвучаха като молба. Изведе Хари от студиото и спря едва когато се озоваха на тротоара, където заряза важния си гост, макар че този път нямаше и следа от шофьор, който да го чака при отворената врата на лимузина.

Хари взе такси и по обратния път до хотела отвори на страница 127 от своята бройка на „Чичо Джо“. Не беше ли пропуснал някоя дума? Не можеше да е сигурен. Качи се право в стаята си, махна грима и взе втори душ за сутринта. Не знаеше дали огромните прожектори или надутото поведение на Джейкъбс го караха да се поти така обилно.

След като облече чиста риза и другия си костюм, Хари взе асансьора до мецанина. Когато влезе в ресторанта, остана изненадан колко хора се загледаха в него. Поръча си закуска, но не отвори „Ню Йорк Таймс“ — мислеше си колко ли се е ядосал Гинзбърг, след като той бе унизил в ефир един от най-големите сутрешни телевизионни водещи. Имаше среща с Арън в кабинета му в девет, за да обсъдят подробностите около националното му турне, но предположи, че сигурно ще поеме обратно за „Хийтроу“ със следващия полет.

Подписа чека и реши да отиде пеша до новия офис на Арън на Лексингтън авеню. Излезе от „Шери-Недърланд“ малко след осем и четирийсет и когато стигна Лексингтън, вече беше почти готов да посрещне гнева на шефа. Взе асансьора до третия етаж и когато вратата се отвори, Кърсти го чакаше. Каза само: „Добро утро, господин Клифтън“, и го поведе към кабинета на председателя.

Почука и отвори вратата и Хари видя точно копие на кабинета, от който имаше толкова спомени. Хемингуей, Фицджералд, Грийн и Бюкан се взираха в него от облицованите с дъб стени. Хари прекрачи прага и завари син и баща, седнали един срещу друг на двойното бюро. Веднага щом го видяха, двамата станаха и заръкопляскаха.

— Слава на героя! — викна Арън.

— Но аз си мислех, че ще бъдеш…

— Очарован — каза Харолд Гинзбърг и го тупна по гърба. — Телефонът не спира да звъни през последния час и си на път да станеш голямата новина в цялата страна. Но те предупреждавам, всички ще тръгнат да отварят на различни страници след сутрешния ти триумф.

— Ами Джейкъбс?

— Превърна те в звезда за нула време. Може никога да не те поканят в предаването му, но всички останали телевизии ще те преследват.

 

 

Хари прекара следващите седем дни в полети от летище на летище — Бостън, Вашингтон, Далас, Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис. Търчеше от студио в студио в опит да изпълни всяка точка от преправения му график.

Всеки път, когато беше във въздуха, на задната седалка на лимузина или в зелена стая, четеше и препрочиташе „Чичо Джо“ и изумяваше публиката в цялата страна с невероятната си памет.

Когато кацна в Лос Анджелис да бъде гост на Джони Карсън във „Вечерно шоу“, журналисти и снимачни екипи вече го дебнеха на всяко летище с надеждата да го интервюират дори докато вървеше. Изтощен, Хари най-сетне се върна с кървясали очи в Ню Йорк, само за да го напъхат в поредната лимузина и да го откарат до офиса на издателя му на Лексингтън авеню.

Когато Кърсти отвори вратата на кабинета, Харолд и Арън Гинзбърг държаха списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Хари подскочи от радост, когато видя, че „Чичо Джо“ оглавява класацията.

— Как ми се иска Анатолий да можеше да изживее този момент.

— Гледаш погрешния списък — каза Арън.

Хари обърна страницата и видя, че „Уилям Уоруик и димящото дуло“ е на първо място в списъка на художествената литература.

— Това ми се случва за първи път — каза Харолд, докато отваряше бутилка шампанско. — Номер едно в художествената и в документалната класация в един и същи ден.

Хари се обърна и видя, че Арън окачва снимка в рамка на Хари Клифтън на стената, между Джон Бюкан и Греъм Грийн.