Джефри Арчър
Иде часът (49)

47.

На вратата на библиотеката колебливо се почука. За втори път през последните седем години.

Хари остави химикалката. Ема бе в болницата, Джесика се бе върнала в Лондон, така че можеше само да се чуди кой може да го прекъсва, докато пише. Завъртя стола си, за да посрещне натрапника.

Вратата се отвори бавно. Маркъм се появи на прага, но не влезе.

— Съжалявам, че ви притеснявам, сър, но се обаждат от номер 10 и изглежда, че е спешно.

Хари веднага стана. Не беше сигурен защо продължи да стои прав, докато вдигаше телефона.

— Моля, изчакайте, сър, ще ви свържа със секретаря на кабинета.

Хари остана прав.

— Мистър Клифтън, Алън Редмейн се обажда.

— Добър ден, сър Алън.

— Звъня, защото имам чудесна новина и исках вие да научите пръв.

— Да не би да са освободили Анатолий Бабаков?

— Още не, но и това ще стане скоро. Току-що ми се обади посланикът ни в Стокхолм да ми каже, че шведският премиер ще обяви след час, че господин Бабаков е получил Нобелова награда за литература.

 

 

Секунди след изявлението телефонът зазвъня и Хари за първи път разбра какво означава „залепен за слушалката“.

През следващия час отговаряше на въпроси от журналисти, които му се обаждаха от целия свят.

— Мислите ли, че руснаците най-сетне ще освободят Бабаков?

— Трябваше да го освободят още преди години — отвърна Хари, — но това поне ще даде извинение на господин Брежнев да го направи.

— Ще ходите ли в Стокхолм за церемонията?

— Надявам се да съм сред публиката, когато Анатолий получи наградата си.

— Ще летите ли до Русия, за да придружите приятеля си до Стокхолм?

— Трябва да го пуснат от затвора, преди да го придружа докъдето и да било.

Маркъм отново се появи на прага със същото загрижено изражение.

— Кралят на Швеция е на другата линия, сър.

Хари затвори единия телефон и вдигна другия. Изненада се, че от другата страна беше не някакъв личен секретар, а самият крал.

— Надявам се вие и мисис Клифтън да дойдете на церемонията като мои лични гости.

— С най-голямо удоволствие, Ваше Величество — отвърна Хари. Беше почти сигурен, че не е сгрешил с обръщението.

Между непрекъснатите отговори на едни и същи въпроси от още журналисти Хари успя да намери време също да позвъни.

— Току-що чух новината — каза Арън Гинзбърг. — Звъннах ти веднага, но все ми дава заето. Спокойно. Вече се обадих на печатницата и наредих да отпечатат още милион бройки на „Чичо Джо“.

— Не се обаждам да питам колко копия си поръчал, Арън — рязко отвърна Хари. — Замъкни се в Долен Уестсайд и се погрижи за Елена. Тя няма да има представа как да се справи с пресата.

— Прав си, Хари. Много непредвидливо от моя страна, извинявай. Тръгвам веднага.

Хари затвори и отново видя Маркъм на прага.

— От Би Би Си питат дали желаете да направите изявление.

— Кажи им, че след няколко минути ще изляза.

Седна на бюрото си, игнорира звънящия телефон, избута инспектор Уоруик настрани и се замисли за посланието, което искаше да направи. Даваше си сметка, че може никога повече да не получи подобна възможност.

Когато взе химикалката, думите потекоха с лекота, но пък и беше чакал този шанс над десет години. Прочете изявлението, направи една-две поправки и се увери, че го е запомнил наизуст. Стана, пое дълбоко дъх, оправи вратовръзката си и излезе в антрето. Маркъм, който очевидно се наслаждаваше на всеки миг от разиграващата се драма, отвори вратата и се дръпна настрани.

Хари очакваше да се изправи пред неколцина местни репортери, но щом прекрачи прага, се озова пред тълпа журналисти и фотографи, които се втурнаха с викове към него. Той спря на горното стъпало и търпеливо ги изчака да проумеят, че няма да каже нищо, докато не привлече вниманието им изцяло.

— Днес не е ден за празнуване — тихо започна Хари. — Моят приятел и колега Анатолий Бабаков все още гние в руски затвор заради престъплението, че се е осмелил да каже истината. Комисията за присъждане на Нобелови награди го почете напълно заслужено, но аз няма да намеря покой, докато той не бъде освободен и не се събере със съпругата си Елена, за да прекарат остатъка от дните си в свободата, която ние с вас смятаме за даденост.

Обърна се и влезе в къщата, а журналистите продължиха да крещят въпросите си. Маркъм затвори вратата.

* * *

Вирджиния за първи път в живота си посещаваше затвор, макар че през годините един-двама от приятелите й се бяха оказвали зад решетките, а неколцина други определено трябваше да бъдат прибрани за дълго.

Честно казано, очакваше с нетърпение това преживяване. То беше решило проблема й. Вече нямаше нужда да се преструва, че Дезмънд Мелър има и най-малък шанс да получи рицарско звание. „Сър Дезмънд“ си оставаше фантазия, каквато си беше от самото начало.

За съжаление, това означаваше също, че редовният източник на доходи е пресъхнал. Нямаше и да помисли да посети Мелър в затвора, ако банкерът не й напомняше непрекъснато, че е превишила кредитния си лимит. Можеше само да се надява, че Мелър още е способен да превърне червеното в черно, въпреки че е зад решетките.

Не беше сигурна в какво точно са го обвинили, но нямаше да се изненада, ако Ейдриън Слоун е замесен по някакъв начин.

Потегли за Аръндел веднага след закуска, тъй като не искаше никой да я види във влака или как взема такси до Форд Оупън. Беше закъсняла с няколко минути, когато спря на затворническия паркинг, но пък изобщо не бе възнамерявала да пристигне навреме. Цял час сред престъпници не беше идеята й за приятно прекарване на неделен следобед.

След като паркира своя „Морис Майнър“, Вирджиния отиде до портала, където бе посрещната на рецепцията от надзирател. След като я претърсиха, поискаха да докаже самоличността си. Тя показа шофьорската си книжка, за да потвърди, че е лейди Вирджиния Фенуик, макар че снимката бе стара. Надзирателят отбеляза името й в списъка на одобрените посетители, даде й ключ, помоли я да остави всичките си ценни вещи в малко шкафче и любезно я предупреди, че всеки опит да пробута тайно пари в брой на затворник по време на свиждането е престъпление, за което ще бъде арестувана и затворена за шест месеца. Вирджиния не каза на служителя, че се надява парите да бъдат разменени в обратната посока.

След като остави чантата и бижутата си в малкото сиво шкафче, тя тръгна сред една надзирателка по дълъг, ярко осветен коридор до почти гола стая с десетина маси, около които имаше по един червен и три сини стола.

Вирджиния видя Дезмънд да седи на един червен стол в отсрещния ъгъл на помещението. Тръгна към него, вече подготвила първото си изречение.

— Съжалявам, че се е стигнало дотук — каза тя, докато сядаше срещу него. — И току-що чух от Негова Светлост херцог Хартфорд, че рицарското ви звание…

— Стига тинтири-минтири, Вирджиния. Разполагаме само с четирийсет и пет минути, така че да оставим празните приказки и да говорим по същество. Какво знаеш за причината да съм тук?

— Почти нищо — отвърна Вирджиния, която също като него изпитваше облекчение, че случаят не е оповестен от националната преса.

— Бях арестуван и обвинен във възпрепятстване на работата на правосъдието, но чак след като Слоун свидетелства за обвинението, с което ме остави без друг избор, освен да се призная за виновен по по-малко престъпление. Осъдиха ме на осемнайсет месеца, които могат да станат седем след обжалването, така че ще изляза след няколко седмици. Но нямам намерение да си клатя краката и да чакам да ме пуснат, за да си отмъстя на тоя мръсник Слоун. Точно затова исках да се видя с теб.

Вирджиния се заслуша внимателно, защото явно нямаше да може да си води бележки.

— Това място не е толкова затвор, колкото продължение на Свободния университет, в което престъпността е единственият предмет — продължи Мелър. — И мога да ти кажа, че някои от съкилийниците ми са докторанти, така че на Слоун няма да му се размине. Но не мога да направя много, докато съм тук.

— Ще направя всичко по силите си да помогна — каза Вирджиния, надушила поредната сума.

— Добре, защото няма да ти отнеме много време и ще бъдеш добре възнаградена. — Вирджиния се усмихна. — Ще намериш малък пакет в…

 

 

На следващата сутрин единствено Хари изглеждаше изненадан от отзивите в пресата. Вестниците бяха пуснали единствената снимка на Бабаков, с която разполагаха — седнал до Сталин. Вътрешните страници напомняха на читателите за кампанията, водена от Хари от името на Асоциацията на английските писатели през изминалото десетилетие, а редакторските колони гръмко настояваха Брежнев да освободи Нобеловия лауреат.

Но Хари се боеше, че руснаците ще се бавят поради убеждението, че след време историята ще бъде забравена и Бабаков ще бъде заместен от поредната звезда, грабнала вниманието на пресата. Историята обаче не бе забравена, защото премиерът раздухваше гаснещите въглени, докато не пламнаха отново, когато уведоми световната преса, че ще повдигне пред съветския лидер въпроса за освобождаването на Бабаков на следващата планирана среща на върха в Москва.

В същото време Джайлс отправи няколко писмени питания до външния министър и организира дебат в деня на опозицията в Камарата на лордовете. Той обаче предупреди Хари, че когато става въпрос за международни срещи на върха, големите клечки отрано уговарят дневния ред — какви въпроси ще се задават и какви ще бъдат отговорите; и че дори окончателните изявления за пресата се съставят много преди двамата лидери да позират за фотографии в деня на откриването.

Джайлс обаче получи обаждане от стария си приятел и бивш външен министър на Западна Германия Валтер Шел, който му каза, че руснаците били изненадани от интереса на световната общественост към Бабаков и започнали да се питат дали освобождаването му няма да е по-лесният начин за измъкване от положението, тъй като някои от сънародниците им все още имали илюзии относно потисническия режим на Сталин. И че независимо от всякакви награди „Чичо Джо“ никога нямало да бъде издадена в Съветския съюз.

Когато след четири дни се върна от Москва, премиерът не говори за новото търговско споразумение между двете страни или за предложеното намаляване на стратегическите ядрени ракети, нито дори за културния обмен, включващ представления на Народния театър и балета на Болшой. Вместо това първите думи на Джим Калахан пред очакващите го журналисти на летището бяха, че руският лидер се съгласил Анатолий Бабаков да бъде освободен след няколко седмици и че той щял да може да присъства на церемонията по връчването на наградата в Швеция.

На следващата сутрин служител от Външно министерство се обади на Хари да му каже, че руснаците са отказали да му издадат виза, за да може да иде до Москва и да придружи Бабаков до Стокхолм. Хари не се изненада и си резервира билет за полет до „Арланда“ — щеше да кацне малко преди руския самолет и щеше да може да посрещне Анатолий на летището.

Ема се радваше на триумфа на Хари и почти забрави да му каже, че Бристолската кралска лечебница е обявена от „Хелт Сървисис Джърнъл“ за болница на годината. В статията се отбелязваше ролята на председателя на настоятелството мисис Ема Клифтън и особено се наблягаше на начина, по който тя се справяла с проблемите на здравната система, и на отдадеността й както към пациентите, така и към екипа. Накрая се посочваше, че тя трудно би могла да бъде заместена от някого.

Това само напомни на Ема, че времето й като председател изтича, тъй като нямаше право да остане начело на обществена организация за повече от пет години. Тя започваше да се пита какво ще прави с времето си, след като Себастиан се беше съгласил да заеме мястото й начело на „Барингтън Шипинг“.

 

 

На следващата сутрин Вирджиния взе влака до Темпъл Мийдс. След пристигането си в Бристол взе такси и когато след няколко минути колата спря пред офиса на Дезмънд Мелър, беше ясно, че я очакват.

Мис Касъл, изстрадалата секретарка на Мелър, я въведе в кабинета на председателя. След като остана сама, Вирджиния изпълни дословно инструкциите на Дезмънд. На стената зад бюрото му имаше голяма маслена картина с тичащи напред-назад стилизирани фигури. Тя я свали и видя малък вграден сейф. Въведе осемцифровия код, който си беше записала малко преди да напусне затвора, и извади малък пакет, който беше точно там, където бе казал Мелър.

Прибра пакета в чантата си, заключи сейфа, завъртя няколко пъти циферблата и върна картината на мястото й. След това се върна при Анджела, но отказа предложеното кафе и я помоли да й извика такси. Излезе на улицата по-малко от петнайсет минути след като бе влязла в сградата.

Таксито я върна на Темпъл Мийдс, където тя хвана първия влак за Лондон, за да не закъснее за срещата си в Сохо същата вечер.

* * *

Хари трябваше да зареже Уилям Уоруик и всякакви мисли за спазване на крайния срок, уговорен с издателя, тъй като бе посветил всеки час на подготовка за пътуването до Швеция. Арън Гинзбърг дойде с Елена, когато тя долетя от Щатите, за да остане при Хари и Ема в Имението, преди да заминат за Стокхолм.

Хари се зарадва, че Елена е качила няколко килограма и че вече има повече от една рокля. Забеляза също, че при всяко споменаване на Анатолий очите й светват.

През последната седмица преди заминаването Хари подробно обясни на Елена как ще протече церемонията, но тя сякаш се интересуваше само от едно — да се събере със съпруга си.

Когато най-сетне потеглиха от Имението към „Хийтроу“, през целия път ги следваше същински конвой от журналистически коли. Когато влязоха в терминала, чакащите пътници им направиха път и ги посрещнаха с аплодисменти.

След церемонията Анатолий и Елена щяха да прекарат няколко дни в Имението, след което щяха да отлетят с Арън за Щатите. Арън вече бе предупредил Елена, че американските журналисти също изгарят от нетърпение да посрещнат новия Нобелов лауреат и че кметът Ед Коч говори за организиране на парад в чест на Анатолий.

 

 

Вирджиния не се интересуваше особено от Сохо с неговите препълнени барове, шумни къщи за залагания и стриптийз заведения. Човекът, с когото трябваше да се срещне, беше предложил да дойде в Онслоу Гардънс, но когато го чу как говори, Вирджиния отказа. По телефона принадлежността към една или друга класа си личеше най-ясно.

Пристигна пред „Кингс Армс“ на Бруър стрийт малко преди 7:30 и каза на таксиметровия шофьор да я изчака, тъй като нямаше намерение да се задържа на това място по-дълго от необходимото.

Когато отвори вратата и влезе в шумното задимено помещение, нямаше как да не го забележи. Нисък набит мъж, който дори не носеше вратовръзка. Стоеше в края на бара и демонстративно държеше плик на „Хародс“. Тя тръгна към него, следвана от погледите на неколцина посетители. Определено не бе от обичайния тип фусти, посещаващи този пъб. Спря пред набития мъж и успя да се усмихне. Той отвърна на усмивката й и се видя, че в последно време не е ходил на зъболекар. Вирджиния смяташе, че не е пратена на този свят да се смесва с простолюдието, още по-малко с престъпните класи, но поредното писмо от банката тази сутрин бе успяло да я убеди да изпълни инструкциите на Мелър.

Без нито дума тя извади малкия кафяв пакет от чантата си и, както беше уговорката, го размени за плика на „Хародс“. После се обърна и напусна заведението без нито дума. Започна да се отпуска едва когато таксито се включи във вечерния трафик.

Не погледна в плика, докато не затвори и не завъртя два пъти ключа на входната врата на дома си в Онслоу Гардънс. Извади от плика по-голям пакет, който остана неотворен. След лека вечеря си легна рано, но не заспа.

 

 

Самолетът кацна на летище „Арланда“. Емисар от двореца ги посрещна на стълбата с лично послание от крал Карл Густав. Негово Величество се надяваше г-жа Бабакова и съпругът й да останат в двореца му като негови гости.

Хари, Ема и г-жа Бабакова бяха ескортирани до кралската чакалня на летището, където трябваше да стане събирането. Телевизорът в ъгъла на залата показваше на живо журналистите и фотографите, събрали се на пистата да посрещнат новия Нобелов лауреат.

Макар че през следващия час бяха отворени няколко бутилки шампанско, Хари си позволи само една чаша, а Елена — не я свърташе на едно място — изобщо не докосна питието. Хари обясни на Ема, че иска да е „трезвен като кукуряк“, когато Анатолий слезе от самолета. На всеки няколко минути си поглеждаше часовника. Дългите години чакане най-сетне приближаваха края си.

Внезапно се надигнаха ликуващи викове. Хари погледна през прозореца и видя самолетът на „Аерофлот“ да излиза от облаците. Всички застанаха до прозореца да гледат самолета, докато той кацаше и маневрираше, за да спре пред тях.

Подвижната стълба се допря до самолета и проснаха червена пътека. След секунди вратата се отвори. На горното стъпало се появи стюардеса и се дръпна настрани, за да могат пътниците да слязат. Телевизионните камери забръмчаха, фотографите се заблъскаха за по-добър изглед към Анатолий Бабаков, журналистите чакаха с бележници и химикалки в ръце.

И тогава Хари видя една репортерка, която се бе дръпнала от блъсканицата при стълбата и стоеше с гръб към самолета. Говореше право в обектива на камерата, без да проявява интерес към слизащите пътници. Хари отиде до телевизора и увеличи звука.

— Току-що получихме съобщение от руската осведомителна агенция ТАСС. В него се казва, че Нобеловият лауреат Анатолий Бабаков бил приет по спешност в болница рано сутринта, след като получил удар. Бабаков е починал преди няколко минути. Повтарям…