Джефри Арчър
Иде часът (17)

15.

— Майка ти ми каза, че никога няма да те накарам да си вземеш почивен ден — каза Джайлс, когато племенникът му седна до него на предната седалка.

— Особено, за да гледам игра на крикет — презрително отвърна Себастиан, докато затваряше вратата.

— Това не е просто игра на крикет — каза Джайлс. — А откриване на тестовия мач в Лордс срещу Индия, един от най-старите ни съперници.

— И въпреки това беше трудно да го обясня на директора, който е шотландец, и на собственика на банката, който е турчин и отказва да повярва, че някакво спортно съревнование може да се проточи пет дни и да завърши без резултат.

— Равният резултат също е резултат.

— Опитай се да го обясниш на Хаким Бишара. Но като му казах, че ще бъда твой гост, той ме посъветва да приема поканата.

— Защо? — попита Джайлс.

— Хаким и Рос Бюканан са ти големи почитатели и Рос ме помоли да разбера дали има някакъв шанс да помислиш да станеш директор във „Фартингс“.

— Защо му е да предлага подобно нещо? Та аз разбирам толкова от банково дело, колкото той от крикет.

— Не мисля, че уменията ти в крикета са причина да те искат в борда. Но ти определено имаш някои умения, които биха могли да са от полза за банката.

— Например? — попита Джайлс, докато излизаха от Хайд Парк Корнър и продължаваха по Парк Лейн.

— Беше външен министър при миналото правителство и със сигурност си бил член на кабинета в сянка. Само си помисли какви политически контакти си изградил през годините. И ако ще влизаме в Европейската икономическа общност, ще можеш да отвориш врати, които ще останат затворени за съперниците ни.

— Поласкан съм — каза Джайлс, — но ако трябва да съм честен, аз съм политик по душа и ако спечелим следващите избори, в което не се съмнявам, се надявам отново да стана министър и като такъв ще трябва да се откажа от всякакво членство в бордове.

— Но това може и да не стане в близките три или четири години — каза Себ. — През това време бихме могли да се възползваме от твоите познания, контакти и експертиза, за да разширим интересите си в Европа.

— Какви ще бъдат отговорностите ми?

— Ще трябва да присъстваш на заседанията на борда всяко тримесечие и да си на разположение, ако Хаким или Рос се нуждаят от съвета ти. Не е чак толкова обременително, така че се надявам поне да си помислиш.

— Политик лейбърист в борда на банка.

— Може дори да е предимство — каза Себ. — Така ще покажеш, че не всички лейбъристи мразят бизнеса.

— Първото, което ще трябва да направя, е да разбера как ще реагират колегите ми от кабинета в сянка.

— Как е в Камарата на лордовете? — попита Себ, докато заобикаляха Марбъл Арч.

— Не е като Камарата на общините.

— Какво означава това?

— Истинската власт винаги ще си остане в Долната камара. Те определят сметките, а ние само ги преглеждаме, което е правилно, щом не сме на избираеми позиции. Честно казано, сгреших, че не се кандидатирах на частичните избори. Но не се оплаквам. Сега прекарвам повече време с Карин, така че в известен смисъл получих най-доброто и от двете. А при теб, Себ?

— Най-лошото и от двете. Жената, която обичам, живее от неправилната страна на Атлантика и докато съпругът й е жив, няма какво толкова да направя по въпроса.

— Каза ли на родителите си за Джесика?

— Не точно, но имам чувството, че татко вече знае. Преди няколко седмици дойде в работата ми да ме заведе на обяд и видя на стената картина, озаглавена „Мама“ и подписана „Джесика“.

— И е събрал две и две?

— Едва ли му е било трудно. „Мама“ не би могла да е друга, освен Саманта.

— То това е чудесно от една страна.

— И ужасно от друга, защото Сам никога не би помислила да напусне съпруга си, докато той лежи в кома в болница.

— Може би е време да действаш.

— Леля Грейс все ми казва същото, но не е чак толкова лесно.

— След два провалени брака едва ли мога да твърдя, че съм образец — каза Джайлс. — Но третия път изкарах късмет, така че трябва да има надежда и за теб.

— И цялото семейство е възхитено как се развиха нещата. Особено мама, тя много харесва Карин.

— А баща ти? — попита Джайлс, докато завиваше по Сейнт Джонс Уд Роуд.

— Той е предпазлив по природа, така че може да му е нужно малко повече време. Но само защото ти желае най-доброто.

— Не мога да го виня. В края на краищата той и майка ти са женени вече повече от двайсет и пет години и все още се обожават един друг.

— Разкажи ми повече за днешната игра — каза Себ, на когото явно му се искаше да сменят темата.

— За индийците крикетът не е игра, а религия.

— И сме гости на президента на МКК ли?

— Да, двамата с Фреди Браун играехме за Марълбън Крикет Клуб, а после той стана капитан на националния отбор — каза Джайлс, докато паркираше на жълтата линия до игрището. — Ще откриеш обаче, че крикетът е голям изравнител. В президентската ложа със сигурност ще има интересни гости, които имат нещо общо помежду си — страст към играта.

— Значи няма да се вписвам в картинката — каза Себ.

 

 

— Кабинетът.

— Обажда се Хари Клифтън. Мога ли да говоря със секретаря на кабинета?

— Момент, сър. Ще проверя дали е свободен.

— Мистър Клифтън — каза друг глас няколко секунди по-късно. — Каква приятна изненада. Завчера тъкмо питах шурея ви дали има някакъв напредък в кампанията за освобождаването на Анатолий Бабаков.

— За съжаление, не, сър Алън, но не това е причината да ви се обаждам. Трябва спешно да се видя с вас по един личен въпрос. Нямаше да ви безпокоя, ако не го смятах за важно.

— Щом казвате, че е важно, мистър Клифтън, ще се видим когато ви е удобно. Между другото, рядко казвам това дори на министри от кабинета.

— Днес съм в Лондон при издателите си, така че ако можете да ми отделите петнайсет минути следобед…

— Момент да проверя графика си. А, виждам, че премиерът ще гледа мача по крикет в Лордс, където ще има неофициална среща с Индира Ганди, така че не очаквам да се върне на Даунинг стрийт 10 преди шест. Четири и петнайсет устройва ли ви?

 

 

— Добро утро, Фреди. Много мило, че ни покани.

— За мен е удоволствие, Джайлс. Радвам се, че поне този път сме на една и съща страна.

Джайлс се разсмя.

— Това е племенникът ми Себастиан Клифтън, работи в Сити.

— Добро утро, мистър Браун — каза Себастиан, ръкува се с президента на МКК и погледна към великолепното игрище, което бързо се пълнеше с хора, очакващи откриващите удари.

— Англия спечели мятането и избрах батер — каза президентът.

— Добро мятане за победа — каза Джайлс.

— За първи път ли идвате в дома на крикета, Себастиан?

— Не, сър, като ученик гледах как вуйчо ми направи стотица за Оксфорд на това игрище.

— Малцина могат да постигнат това — каза президентът, докато двама други негови гости влизаха в ложата и се присъединяваха към тях.

Себастиан се усмихна, макар вече да не гледаше към бившия капитан на Англия.

— А това — каза президентът — е старият ми приятел Сукхи Гуман, доста приличен подавач навремето, и дъщеря му Надира.

— Добро утро, мистър Гуман — каза Джайлс.

— Харесва ли ви крикетът, Надира? — попита Себ младата жена, като се стараеше да не я зяпа.

— Доста глупав въпрос към една индийка, мистър Клифтън — каза Надира. — Ако не се интересуваме от крикет, не би имало за какво да говорим с мъжете си. А вие?

— Вуйчо Джайлс е играл в МКК, но когато подавачите видят мен с бухалката, не очакват да се изпотят здравата.

Тя се усмихна.

— Чух вуйчо ви да казва, че работите в Сити.

— Да, във „Фартингс“. А вие на ваканция ли сте тук?

— Не — отвърна Надира. — Аз също работя в Сити.

Себастиан се смути, после попита:

— С какво се занимавате?

— Старши аналитик съм в „Хамброс“.

На Себ му се прииска да можеше да върне лентата.

— Колко интересно — успя да измънка и беше спасен от удара на камбаната.

Двамата погледнаха надолу към двамата мъже с дълги бели палта, слизащи по стъпалата на павилиона — знак за тълпата, че битката ще започне всеки момент.

 

 

— Мистър Клифтън, много се радвам да се видим отново — каза секретарят на кабинета, докато си стискаха ръцете.

— Какъв е междинният резултат? — попита Хари.

— Англия е със седемдесет и една точки. Някакъв си Беди ни размазва.

— Надявам се този път да ни бият — призна Хари.

— Това си е чиста проба държавна измяна — отвърна сър Алън, — но ще се престоря, че не съм чул. Между другото, поздравления за световния успех на книгата на Анатолий Бабаков.

— Вие изиграхте основна роля тя да стане възможна, сър Алън.

— Съвсем малка роля. В края на краищата от секретарите на кабинета не се очаква да се появяват на сцената, а да подсказват на другите иззад кулисите. Желаете ли чай или кафе?

— Не, благодаря — каза Хари. — Не искам да ви отнемам повече време от необходимото и затова ще започна направо. — Сър Алън се облегна в стола си. — Преди няколко години ме помолихте да посетя Москва от името на правителството на Нейно Величество и да изпълня тайна мисия.

— С което се справихте отлично.

— Вероятно си спомняте, че от мен се искаше да запаметя имената на руски агенти, действащи в страната ни, и да ви ги предам.

— И това се оказа изключително полезно.

— В списъка фигурираше агент на име Пенгели. — Лицето на секретаря на кабинета стана безизразно като на китайски мандарин. — Надявах се да е просто съвпадение. — Стената от мълчание сякаш стана по-плътна. — Ама че глупаво от моя страна — рече Хари. — Разбира се, че вече сте се сетили.

— Благодарение на вас — каза сър Алън.

— Шуреят ми уведомен ли е? — И този въпрос остана без отговор. — Това честно ли е, сър Алън?

— Вероятно не, но шпионажът е мръсна работа, мистър Клифтън. В него не разменяш визитки с врага.

— Но Джайлс е много влюбен в дъщерята на Пенгели и знам, че иска да се ожени за нея.

— Тя не е дъщеря на Пенгели — каза сър Алън. Сега беше ред на Хари да изгуби дар слово. — А много добре обучен агент на Щази. Цялата операция беше нагласена от самото начало и я следим внимателно.

— Но Джайлс рано или късно ще научи и тогава ще се отприщи същински ад.

— Може и да сте прав, но дотогава колегите ми трябва да се съобразяват с по-голямата картина.

— Както направихте със сина ми Себастиан преди няколко години.

— Ще съжалявам за онова свое решение до края на живота си, мистър Клифтън.

— Подозирам, че ще съжалявате и за това, сър Алън.

— Не мисля. Ако кажа на лорд Барингтън истината за Карин Брант, животът на много наши агенти ще бъде изложен на опасност.

— А какво пречи аз да му кажа?

— Законът за държавната тайна.

— Абсолютно ли сте сигурен, че не бих го направил зад гърба ви?

— Да, мистър Клифтън, защото ако знам нещо за вас, то е, че никога не бихте предали страната си.

— Вие сте негодник — каза Хари.

— Това е част от длъжностната ми характеристика — отвърна сър Алън.

 

 

Хари често посещаваше майка си в къщичката й в Имението през следобедните почивки от четири до шест, когато двамата сядаха на „висш чай“, както се изразяваше Мейзи — сандвичи със сирене и домати, горещи кифлички, еклери и „Ърл Грей“.

Разговаряха за всичко: от семейството — което беше най-интересната тема и за двамата — до политиката. Мейзи не се интересуваше особено от Джим Калахан и Тед Хийт и само веднъж, веднага след войната, беше гласувала за друг, освен за либералите.

— Изгубен глас, както неведнъж ти е напомнял Джайлс.

— Изгубен глас е когато не гласуваш, както неведнъж съм му отговаряла.

Хари нямаше как да не забележи, че след смъртта на съпруга й майка му беше забавила темпото. Вече не разхождаше всяка вечер кучето и напоследък дори престана да чете сутрешните вестници, макар да не искаше да признае, че зрението й се влошава.

— Трябва да се връщам за сесията от шест до осем — каза Хари.

Докато ставаше от мястото си до камината, майка му извади запечатан плик и каза спокойно:

— Да не се отваря, докато не ме положат в гроба.

— Дотогава има още много години, майко — отвърна той, докато се навеждаше да я целуне по челото, макар и сам да не вярваше на думите си.

 

 

— Е, радваш ли се, че си взе почивен ден? — обърна се Джайлс към Себастиан, докато вървяха обратно към изхода след края на играта.

— Определено — отвърна Себ. — Благодаря ти.

— Какво великолепно партньорство между Нот и Илингуърт. Направо спасиха Англия днес.

— Така е.

— Отвори ли ти се възможност да побъбриш с Мик Джагър?

— Не, не разговарях с него.

— Ами с Дон Брадман?

— Стиснах ръката му.

— Питър О’Тул?

— Не му разбрах нито една дума.

— Пол Гети?

— Разменихме визитки.

— Ами с премиера?

— Изобщо не разбрах, че е присъствал.

— От тази размяна на кратки реплики, Себастиан, да разбирам ли, че си разсеян от една млада дама?

— Да.

— И се надяваш да я видиш отново?

— Може би.

— Слушаш ли ме изобщо?

— Не.

 

 

Тримата се срещаха веднъж седмично, уж да обсъждат въпроси около „Мелър Травъл“, в чийто борд участваха. Но тъй като невинаги искаха другите директори да научават какво са намислили, срещата нито беше официална, нито се водеше протокол.

Нечестивата троица, както ги наричаше Себастиан, се състоеше от Дезмънд Мелър, Ейдриън Слоун и Джим Нолс. Тримата имаха само едно общо помежду си — омраза към всеки, носещ фамилията Клифтън или Барингтън.

След като Мелър беше принуден да напусне борда на „Барингтън“, Слоун бе освободен като председател на борда на „Фартингс“, а Нолс напусна корабната компания без никакви „съжаления“ в протокола, тримата се обединиха от обща цел — да поемат контрол върху „Фартингс“ и после върху „Барингтън Шипинг“, независимо дали с честни или безчестни средства.

— Мога да потвърдя — каза Мелър, докато седяха тихо в ъгъла на един от малкото лондонски клубове, които ги допускаха като членове, — че лейди Вирджиния с неохота ми продаде своите седем и половина процента дялово участие в „Барингтън Шипинг“, което позволява един от нас да заеме място в борда.

— Добра новина — каза Нолс. — С радост бих приел поста.

— Не е нужно да прибързваме — каза Мелър. — Мисля да оставя другите директори да обмислят възможните последици от избора ми, така че всеки път, когато вратата на залата се отвори, мисис Клифтън да се чуди кой от нас ще се появи.

— Аз също не бих отказал мястото — обади се Слоун.

— Не затаявайте дъх — каза Мелър, — защото никой от вас не знае, че вече имам представител в борда. Един от най-дългогодишните директори на „Барингтън“ — продължи той — изпитва известни финансови затруднения и неотдавна ме помоли за доста значителен заем, който имам чувството, че няма да е в състояние да изплати. Отсега нататък не само че ще получавам протокола от всяко заседание на борда, но и ще научавам всяка вътрешна информация, която мисис Клифтън не иска да бъде записвана. Е, вече знаете с какво се занимавах през изминалия месец. С какво ще се похвалите вие?

— С доста — каза Нолс. — Неотдавна чух, че Сол Кауфман се е оттеглил като председател на „Кауфман“, след като всички в банката, дори портиерът, са разбрали, че е болен от Алцхаймер. Синът му Виктор, който не може да организира и състезание по надпикаване в бирария, временно зае мястото му, докато намерят нов председател.

— Може би това е най-добрият ни шанс да действаме? — предположи Мелър.

— Де да беше така лесно — отвърна Нолс. — За съжаление младият Кауфман започна преговори за сливане с „Фартингс“. Двамата със Себастиан Клифтън са били съученици и дори са живели в една стая, така че Клифтън е в бързата пътека.

— Тогава да се погрижим да се препъне на излизане от последния завой — каза Слоун.

— Дочух и друга полезна информация — продължи Нолс. — Изглежда, че Рос Бюканан възнамерява да се оттегли като председател на борда на „Фартингс“ някъде около Нова година и Хаким Бишара ще заеме мястото му, а Клифтън ще стане главен изпълнителен директор на новосформираната „Фартингс Кауфман“.

— Националната банка ще допусне ли подобно сладко уреждане?

— Ще си затворят очите, особено след като Бишара стана любимец в Сити. По някакъв начин направи така, че да стане част от върхушката.

— Но нали новото законодателство изисква всяко сливане да става с одобрението на регулаторите на Сити? — намеси се Мелър. — Така че нищо не ни пречи да направим контраоферта и да размътим нещата.

— Какъв е смисълът, когато изобщо не можем да се състезаваме с дълбоките джобове на Бишара? Можем единствено да забавим процеса, а дори това няма да ни излезе евтино, както открихме на свой гръб миналия път.

— Можем ли по някакъв друг начин да предотвратим сливането? — попита Мелър.

— Бихме могли да нарушим репутацията на Бишара пред Националната банка — каза Слоун. — Така че да го сметнат за неподходящ човек начело на една от най-големите финансови институции в Сити.

— Вече опитахме — напомни му Мелър. — И се провалихме.

— Само защото планът ни не беше напълно подсигурен. Този път измислих нещо, което ще направи невъзможно регулаторите да одобрят сливането и Бишара ще трябва да подаде оставка като председател на „Фартингс“.

— Как е възможно това? — попита Мелър.

— Защото осъжданите престъпници нямат право да влизат в борда на банка.