Джефри Арчър
Иде часът (52)

50.

На следващата сутрин Хари, Ема и Елена закусваха с краля.

— Снощи беше триумф — каза Карл Густав. — И двамата с кралицата се питаме дали бихте приели да ни гостувате няколко дни в Стокхолм. Увериха ме, че този хотел бил най-добрият в града.

— Много мило от ваша страна, Ваше Величество — отвърна Ема, — но се боя, че имам да ръководя болница, да не говорим за фамилния бизнес.

— А за мен е време да се връщам при Уилям Уоруик — каза Хари. — Ако искам да спазя крайния срок.

На вратата се почука и се появи адютантът. Поклони се и заговори на краля.

Карл Густав вдигна ръка.

— Руфус, мисля, че ще спестим време, ако говорите на английски.

— Както желаете, сър. — Той се обърна към Хари. — Току-що се обади британският посланик в Москва сър Къртис Кийбъл и каза, че руснаците са отстъпили и са издали двайсет и четири часови визи на вас, на съпругата ви и на госпожа Бабакова, за да присъствате на погребението на лауреата Бабаков.

— Чудесна новина — каза Ема.

— Но има условия, както е винаги при руснаците — добави адютантът.

— Какви?

— Ще бъдете посрещнати от посланика и откарани направо до църквата „Св. Августин“ в покрайнините на Москва, където ще бъде опелото. След края на службата трябва да се върнете на летището и незабавно да напуснете страната.

— Приемаме условията им — просто рече Елена, която не се беше обаждала досега.

— В такъв случай трябва да тръгнете веднага — каза адютантът. — Единственият днешен полет до Москва е след час и половина.

— Погрижете се за кола, която да ги откара до летището — каза Карл Густав и се обърна към Елена. — Съпругът ви едва ли можеше да бъде представен по-добре, госпожо Бабакова. Моля, заповядайте в Стокхолм по всяко време като моя гостенка. Мистър Клифтън, мисис Клифтън, ще ви бъда вечно задължен. Бих произнесъл реч, но трябва да хванете самолета, така че нито ще е адекватно, нито подходящо да го правя. Зарежете протокола и изчезвайте!

Хари се усмихна и се поклони, но поради различна причина.

Тримата се прибраха в стаите си и завариха багажа си вече опакован. Няколко минути по-късно ги заведоха до очакващата ги кола.

— Лесно бих свикнала с това — отбеляза Ема.

— Недей — отвърна Хари.

Когато влязоха в летището — Хари водеше Елена под ръка — пътниците започнаха да вдигат химикалки, писалки и моливи във въздуха.

По време на полета до Москва Хари най-сетне заспа от изтощение.

 

 

Вирджиния не се изненада, когато Ейдриън Слоун й се обади. Без да губи нито секунда, той заговори направо по същество:

— Сигурно знаете, че бордът поиска да поема председателския пост на „Мелър Травъл“, докато Дезмънд… отсъства, ако ме простите за евфемизма.

„Но не с неговата благословия“, искаше да отвърне Вирджиния, но премълча.

— Мис Касъл ми каза, че вие сте единствената, която знае кода на сейфа на Дезмънд.

— Точно така.

— Трябва да взема едни документи за следващото заседание на борда. Когато ходих на свиждане на Дезмънд миналата седмица, той ми каза, че са в сейфа му и че вие можете да ми кажете кода.

— Защо сам не ви го е казал? — невинно попита Вирджиния.

— Не искаше да рискува. Каза, че в килията му имало микрофони, които записват всяка негова дума.

Вирджиния се усмихна на простата му грешка.

— С удоволствие ще ви дам кода, Ейдриън, но само след като ми платите двайсетте и пет хиляди паунда, които ми обещахте, за да покрия разходите си по делото срещу Ема Клифтън. Капка в морето, ако си спомням точно думите ви.

— Дайте ми кода и ще преведа незабавно цялата сума по сметката ви.

— Много мило от ваша страна, Ейдриън, но няма да рискувам втори път. Ще ви кажа кода, но само след като двайсетте и пет хиляди бъдат прехвърлени по сметката ми в „Коутс“.

Когато от банката потвърдиха, че парите са преведени, Вирджиния спази своята част от уговорката. В края на краищата правеше точно онова, което я бе инструктирал Дезмънд Мелър.

 

 

Колко различно бе всичко в сравнение с миналото посещение на руската столица, когато те не искаха да го пуснат, а той с нетърпение очакваше да го изхвърлят.

Този път, когато слезе от самолета, Хари беше посрещнат от британския посланик.

— Добре дошли у дома, госпожо Бабакова — каза сър Къртис Кийбъл, докато шофьорът отваряше задната врата на ролс-ройса. Преди Хари да се качи след Елена, посланикът прошепна: — Поздравления за речта ви, мистър Клифтън. Но имайте предвид, че ви дадоха виза при условие, че този път няма да има никакви героизми.

Хари много добре знаеше какво има предвид сър Къртис.

— Тогава защо ми позволяват да присъствам на погребението?

— Защото смятат, че е по-малкото зло. Страхуват се, че ако не ви пуснат, ще кажете, че Бабаков никога не е бил освобождаван, а ако го направят, могат да твърдят, че той никога не е бил в затвора, а винаги е работил като учител и е погребан в енорийската си църква.

— И кого си мислят, че ще заблудят с тази безочлива пропаганда?

— На тях не им пука какво мисли Западът, интересува ги единствено какво ще стане в Русия, където контролират пресата.

— Колко хора ще присъстват на погребението? — попита Ема.

— Само неколцина приятели и роднини ще намерят смелостта да се появят — каза Елена. — Ще се изненадам, ако са повече от петима-шестима.

— Мисля, че ще са малко повече, госпожо Бабакова — каза посланикът. — Всички сутрешни вестници са публикували снимки как приемате Нобеловата награда от името на съпруга си.

— Изненадан съм, че са го позволили — каза Хари.

— Всичко е част от внимателно режисирана кампания. Анатолий Бабаков никога не е бил в затвора, живеел е тихо и мирно в предградията на Москва и наградата е за поезията му и за блестящата му повест „Непосетената Москва“. Нито един вестник не споменава „Чичо Джо“, нито снощната ви реч.

— Тогава вие откъде знаете за нея? — попита Хари.

— По телеграфа. Има дори ваши снимки с вдигнатата писалка.

Ема хвана Елена за ръката и заяви:

— Накрая Анатолий ще победи кучите синове!

 

 

Хари ги видя пръв. Отначало малки групички хора, скупчени по ъглите на улиците, които вдигаха писалки, химикалки и моливи, докато колата минаваше покрай тях. Когато спряха пред малката църква, тълпата се бе увеличила — няколкостотин души, може би дори хиляда, събрали се на мълчалив протест.

Елена влезе в претъпканата църква с Хари под ръка. Отведоха ги до запазените места на първия ред. Ковчегът бе внесен на раменете на брат, братовчед и двама племенници, които Елена не бе виждала от години. Единият от племенниците, Борис, не беше роден, когато Елена беше избягала в Америка.

Хари никога не бе присъствал на руско православно погребение. Превеждаше на Ема думите на свещеника, макар че руският му бе малко позабравен. Когато службата приключи, опечалените излязоха от църквата, за да се съберат около прясно изкопания гроб.

Хари и Ема стояха от двете страни на Елена, докато спускаха съпруга й в гроба. Като най-близка тя първа хвърли шепа пръст върху ковчега. После коленичи до гроба. Хари подозираше, че нищо няма да я накара да помръдне, но след малко посланикът се наведе към нея и прошепна:

— Трябва да тръгваме, госпожо Бабакова.

Хари й помогна да се изправи.

— Няма да се върна с вас — тихо каза тя.

Ема понечи да възрази, но Хари просто попита:

— Сигурна ли сте?

— Напълно — отвърна тя. — Веднъж го оставих. Никога няма да го оставя отново.

— Къде ще живеете? — попита Ема.

— При брат ми и жена му. Децата им вече напуснаха дома и имат свободна стая.

— Напълно ли сте сигурна? — попита посланикът.

Тя го погледна.

— Кажете ми, сър Къртис, в Русия ли ще бъдете погребан? Или в някое село във вашата зелена и красива страна?

Той не отговори.

Ема прегърна Елена.

— Никога няма да ви забравим.

— Нито пък аз вас. Омъжена сте за забележителен човек, Ема, също като мен.

— Трябва да тръгваме — малко по-настоятелно повтори посланикът.

Хари и Ема прегърнаха за последно Елена и с неохота я оставиха.

— Никога не съм я виждал по-щастлива — каза Хари, докато сядаше на задната седалка на посланическата лимузина.

Тълпата пред църквата бе станала още по-голяма и всички държаха високо вдигнати химикалки и писалки. Хари понечи да слезе и да отиде при тях, но Ема сложи ръка върху неговата.

— Внимавай, скъпи. Не прави нещо, което ще попречи на Елена да живее мирен живот.

Хари с неохота пусна дръжката на вратата, но все пак помаха на тълпата, докато колата се отдалечаваше.

На летището ги чакаше милиция. Но този път не за да арестуват Хари и да го хвърлят в затвора, а за да го ескортират с Ема колкото се може по-бързо до самолета. Хари тъкмо стъпваше на стълбата, когато някакъв важен на вид човек пристъпи напред и го докосна по лакътя. Хари се обърна, но минаха няколко секунди, преди да го познае.

— Този път няма да ви задържам — каза полковник Маринкин. — А ще ви дам нещо.

Връчи на Хари малък пакет и забързано си тръгна.

Хари се качи в самолета и седна до Ема, но отвори пакета едва след като излетяха.

— Какво е това? — попита тя.

— Единствената оцеляла бройка на „Чичо Джо“ на руски. Същата, която Елена е скрила в книжарницата.

— Как се сдоби с нея?

— Един старец ми я даде. Явно е решил, че трябва да я имам, макар че каза на съда, че била унищожена.