Джефри Арчър
Иде часът (51)

49.

Четирима ескортиращи от кралския моторен парк поведоха конвой от автомобили през портала на двореца и към центъра на града. Крал Карл Густав и кралица Силвия пътуваха в първата кола, принц Филип и двете принцеси бяха във втората, а Елена, Хари и Ема — в третата.

Пред Градския съвет се беше събрала голяма тълпа, която нададе радостни викове, когато видя приближаващата кола на краля. Кралските адютанти изскочиха от четвъртата кола преди първата да е спряла и стояха мирно, когато кралят стъпи на паважа. Карл Густав беше посрещнат на стъпалата на Градския съвет от кмета на Стокхолм Улф Аделсон, който поведе Техни Величества към сградата.

Щом кралят влезе в голямата зала, шестима тръбачи под сводовете високо горе надуха фанфари и тристате гости — мъжете с бели вратовръзки и фракове, жените с пъстроцветни рокли — се изправиха да поздравят кралските особи. Елена, Ема и Хари бяха отведени до местата им в средата на реда зад краля.

След като се настани, Хари започна да изучава помещението. Отпред имаше издигната платформа с дървена катедра в центъра. Ако погледнеше надолу от нея, говорещият можеше да види единайсет стола със синьо кадифе и високи облегалки, разположени в полукръг, на които трябваше да седят Нобеловите лауреати на годината. Но в този случай един от тях щеше да е празен.

Хари погледна към препълнения балкон. Нямаше нито едно празно място. Но пък и това не беше събитие, които можеш да решиш да пропуснеш заради нещо по-интересно.

Фанфарите прозвучаха за втори път, за да обявят пристигането на лауреатите, които влязоха в залата сред бурни аплодисменти и заеха местата си в полукръга.

След като всички се настаниха, председателят на Шведската академия Ханс Кристиансен се качи на сцената и застана зад катедрата. Погледна към познатата за него сцена, преди да се обърне към наградените и гостите.

Хари нервно погледна листовете в скута си. Препрочете първия абзац и изпита същото неудържимо чувство, което изпитваше всеки път, преди да изнесе реч — искаше му се да е навсякъде, но не и тук.

— За съжаление — продължи Кристиансен, — тазгодишният носител на Нобеловата награда за литература, поетът и есеист Анатолий Бабаков, не може да бъде сред нас тази вечер. Вчера сутринта той е получил тежък удар и трагично е починал по пътя за болницата. За нас обаче е привилегия, че неговият близък приятел и колега мистър Хари Клифтън се съгласи да говори от негово име. Дами и господа, да посрещнем с добре дошъл изтъкнатия писател и президент на Асоциацията на английските писатели мистър Хари Клифтън.

Хари стана от мястото си и бавно се качи на сцената. Сложи речта си на катедрата и изчака бурните аплодисменти да утихнат.

— Ваши Величества, Ваши Кралски Височества, уважаеми Нобелови лауреати, дами и господа, пред вас е застанал груб занаятчия, който няма правото да бъде в такава височайша компания. Но книжките с меки корици имат привилегията да представят едно ограничено издание, което неотдавна се включи в редилите им.

— Анатолий Бабаков беше уникален човек, който бе готов да жертва живота си, за да създаде шедьовър, който Шведската академия оцени по достойнство, награждавайки го с най-високата почит — продължи Хари. — „Чичо Джо“ бе издаден на трийсет и седем езика в сто двайсет и три страни, но все още не може да бъде прочетен на майчиния език на автора и в родината му.

Направи пауза.

— За първи път чух за тежкото положение на Анатолий Бабаков, когато бях студент в Оксфорд и се запознах с лириката му, която кара въображението на читателя да се издигне до нови висоти, както и с проникновената му повест „Непосетената Москва“, събуждаща усещане за този велик град по начин, който не бях изпитвал никога преди и след това.

Нова пауза.

— Минаха няколко години, преди да чуя отново за Анатолий Бабаков като президент на Асоциацията на английските писатели. Анатолий бе арестуван и осъден на двайсет години затвор. И за какво престъпление? Заради това, че е написал книга. ААП започна световна кампания за освобождаването на този литературен гигант от затънтените — но не и забравени — затворнически лагери в Сибир, за да се върне при съпругата си Елена, за която с удоволствие мога да ви кажа, че е сред нас и по-късно ще получи наградата от името на съпруга си.

Избухналите аплодисменти позволиха на Хари да се отпусне, да вдигне поглед и да се усмихне на вдовицата на Анатолий.

— Когато за първи път посетих Елена в малкия й тристаен апартамент в Питсбърг, където живееше в изгнание, тя ми каза, че е скрила единствената оцеляла бройка на „Чичо Джо“ в антикварна книжарница в Ленинград. Елена ми повери отговорността да взема книгата от скривалището й и да я изнеса на Запад, за да бъде най-сетне издадена. При първа възможност отлетях за Ленинград и тръгнах да търся книжарницата, забутана в задните улички на този прекрасен град. Намерих „Чичо Джо“ скрита в обложката на португалски превод на „Повест за два града“, до „Даниел Деронда“. Достойни съседи. След като грабнах наградата си, се върнах на летището, готов да отлетя триумфално за дома.

— Само че бях подценил твърдата решимост на съветския режим да попречи на всички да прочетат „Чичо Джо“ — продължи по-високо. — Книгата беше открита в багажа ми и незабавно бях арестуван и хвърлен в затвора. За какво престъпление? Заради опит да изнеса тайно от Русия подривна и клеветническа творба. За да ме убедят в тежестта на престъплението ми, бях затворен в една и съща килия с Анатолий Бабаков, на когото му бе наредено да ме убеди да подпиша признание, че книгата му е художествена измислица и че той никога не е работил в Кремъл като личен преводач на Сталин, а е бил само скромен учител в предградията на Москва. Анатолий наистина бе скромен, но не беше апологет на режима. Ако успееше да ме убеди да повторя тази измислица, властите бяха обещали да намалят присъдата му с една година.

Публиката се разшумя.

— Днес светът знае, че Анатолий Бабаков не само е работил редом до Сталин в продължение на тринайсет години, но и че всяка дума в „Чичо Джо“ е правдив и точен разказ за онзи тоталитарен режим.

Чуха се ръкопляскания и викове.

— След като унищожиха книгата, наследниците на режима се заеха да унищожат човека, който я е написал. Присъждането на Нобеловата награда за литература на Анатолий Бабаков показва жалкия им провал и гарантира, че той никога няма да бъде забравен.

Докато траеха продължителните аплодисменти, Хари вдигна поглед и видя, че Ема му се усмихва.

— В продължение на петнайсет години се борих Анатолий да бъде освободен и когато най-сетне успях, се оказа, че победата ми е пирова. Но дори когато бяхме затворени заедно в една и съща килия, Анатолий не пропиля и една безценна секунда да търси съчувствието ми, а използва цялото време, за да повтори съдържанието на шедьовъра си, а аз, подобно на жаден за знания ученик, попих всяка негова дума. Когато се разделихме — той бе върнат в мизерните лагери в Сибир, а аз се озовах в комфорта на извънградско имение в Англия — аз отново разполагах с копие на книгата. Но този път тя не беше скрита в куфар, а в ума ми, откъдето властите не можеха да я конфискуват. Веднага щом колесниците на самолета се отделиха от руска земя, започнах да записвам думите на майстора. Първо на бланки на британската авиокомпания, после върху гърба на менютата и накрая върху топчета тоалетна хартия, които все още пазя.

В залата се разнесе смях — нещо, което Хари не беше очаквал.

— Но позволете да ви разкажа малко за самия човек. След като завършил училище, Анатолий Бабаков спечелил стипендия в Московския институт за чужди езици, където учил английски. През последната си година в института бил награден с Ленински медал, който по ирония определил съдбата му, защото му дал възможността да работи в Кремъл. Предложение за работа, което не можеш да откажеш, освен ако не искаш да прекараш живота си безработен или нещо по-лошо.

— Само след година той неочаквано станал основен преводач на руския лидер. Не му трябвало много време да осъзнае, че образът на гениалния Сталин, показван на света, е всъщност само маска, скриваща жестоката реалност, че съветският диктатор е насилник и убиец, готов с радост да жертва живота на десетки хиляди и милиони от собствения си народ, стига това да му гарантира, че ще остане начело на партията и председател на Президиума на Върховния съвет. — Спря за момент и пак огледа публиката. — За Анатолий нямало спасение, освен когато се прибирал всяка вечер у дома при любимата си съпруга Елена. В пълна тайна той започнал да работи върху проект, който щял да стане постижение на физическа издръжливост и ерудиция, каквито малцина от нас можем да проумеем. Работел през деня в Кремъл, а нощем записвал преживяното на хартия. Научавал текста наизуст, след което унищожавал всякакви улики за съществуването му. Можете ли да си представите какъв кураж му е бил нужен, за да изостави голямата си мечта да бъде издаван автор заради анонимната книга, пазена в главата му?

Залата мълчеше.

— А после Сталин умрял — участ, от която дори диктаторите не могат да избягат. Анатолий повярвал, че книгата, върху която работил толкова дълго, най-сетне може да бъде публикувана и светът ще научи истината. Но истината не била онова, което съветските власти искали да се разчува, и всяка отпечатана бройка на „Чичо Джо“ била иззета и унищожена, преди да стигне до рафтовете на книжарниците. Дори печатарската машина, на която била отпечатана, била разбита на парчета. Последвал показен процес, на който авторът бил осъден на двайсет години каторжен труд и пратен в дебрите на Сибир, за да не може никога повече да излага режима. Слава богу, че Самюел Бекет, Джон Стайнбек, Херман Хесе и Рабиндранат Тагор, всичките лауреати на Нобеловата награда за литература, не са се родили в Съветския съюз. В противен случай никога нямаше да можем да прочетем шедьоврите им.

— Колко подобаващо е, че Шведската академия избра тази година да даде наградата на Анатолий Бабаков. Защото нейният основател Алфред Нобел — Хари млъкна за момент, за да погледне окичената с лавров венец статуя на Нобел, сложена на пиедестал зад него, — е написал в завещанието си, че наградата не бива да се дава само за литературни постижения, а за творби, които „въплъщават идеал“. Можем да се запитаме дали някога е имало по-подходящ носител на тази награда.

— И тъй — продължи той, — тази вечер сме се събрали да почетем един забележителен човек, чиято смърт няма да омаловажи постигнатото приживе, а само ще го утвърди. Анатолий Бабаков притежаваше дарба, за която ние, простосмъртните, можем само да мечтаем. Писател, чийто героизъм несъмнено ще оцелее в бурните времена и който сега се нарежда като равен сред безсмъртните си сънародници Достоевски, Толстой, Пастернак и Солженицин.

Хари млъкна, погледна аудиторията и изчака подходящия момент. И тогава продължи почти шепнешком:

— Нужна е героична фигура, която да пренапише историята, така че бъдещите поколения да знаят истината и да се възползват от саможертвата. Просто казано, Анатолий Бабаков изпълни древното пророчество — иде часът, иде човекът.

Всички присъстващи се изправиха като един с мисълта, че речта е свършила. Макар че Хари си оставаше вкопчен в катедрата, мина известно време преди да осъзнаят, че не е завършил. Един по един всички си седнаха и бурните възгласи на множеството се смениха с изпълнена с очакване тишина. Едва тогава Хари извади писалка от вътрешния си джоб, разви капачката и я вдигна високо във въздуха.

— Анатолий Юриевич Бабаков, ти доказа на всеки диктатор, властвал някога не по волята на народа, че перото е по-силно от меча.

Крал Карл Густав пръв стана от мястото си, извади собствената си писалка, вдигна я и повтори: „Перото е по-силно от меча“. Всички присъстващи повториха примера му, а Хари слезе от сцената и се върна на мястото си почти оглушен от бурните и продължителни овации. Накрая трябваше да се наведе напред и да помоли краля да седне.

Последваха нови, също толкова гръмки овации, когато Елена Бабакова излезе да приеме Нобеловата награда и кралската грамота от името на съпруга си.

Хари не беше спал предишната нощ от страх, че ще се провали. Тази нощ не спа заради триумфалния си успех.