Джефри Арчър
Иде часът (46)

44.

Двамата се здрависаха, което помогна на Слоун да се отпусне.

— Благодаря, че се отзовахте така бързо, мистър Слоун — каза главен инспектор Стоукс. — Когато полицай посещава някой като вас в кабинета му, това може да доведе до ненужни клюки сред екипа.

— Мога да ви уверя, че нямам какво да крия от никого, главен инспектор. Включително и от екипа си — каза Слоун, докато сядаше, макар че полицаят остана прав. Впери поглед в големия магнетофон „Грундиг“ на масата между тях. Умът му заработи на бързи обороти: мъчеше се да отгатне какво има на лентата.

— Не намеквах, че имате нещо за криене — каза Стоукс и седна срещу Слоун. — Но може би ще сте в състояние да ми помогнете, като отговорите на един-два въпроса относно случая, по който работя в момента.

Слоун стисна юмруци под масата, но не отговори.

— Бъдете така добър да изслушате записа, сър. — Стоукс се наведе и натисна копче на магнетофона.

— Митница „Хийтроу“.

— Свържете ме със старшия митничар.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Не, не можете.

— Ще видя дали е на разположение. — Последва пауза, след което прозвуча друг глас. — Старши митничар Колиър. С какво мога да ви помогна?

— Ако проявявате интерес, мога да ви кажа, че един пътник днес ще се опита да прекара през границата наркотици.

— Да, проявявам интерес. Но бихте ли ми казали първо името си?

— Името на пътника е Хаким Бишара. Известен е в бранша и пътува с полет 207 от Лагос. В сака си носи тринайсет унции хероин.

Слоун не каза нищо, след като записът свърши. Главният инспектор махна ролката, сложи друга и отново натисна копчето. Слоун продължи да мълчи.

— С Ейдриън Слоун ли разговарям?

— Зависи кой пита.

— Главен инспектор Майк Стоукс. От отдел „Наркотици“ към Скотланд Ярд.

— С какво мога да ви помогна, мистър Стоукс?

— Бих искал да се срещнем, сър.

— Защо?

— Не мога да обсъждам въпроса по телефона, сър. Мога ли аз да дойда при вас, ши вие да ме посетите на Скотланд Ярд. Както е по-удобно за вас.

— Аз ще дойда.

Слоун сви рамене.

— Дадох двата записа за анализ от американски аудиоспециалист — каза Стоукс. — Той потвърди, че думите са изречени от един и същи човек и дори по един и същи телефон.

— Това е нелепо.

— Сигурен ли сте? — попита инспекторът, без да откъсва поглед от Слоун.

— Сигурен съм, защото обаждането до митницата е по-малко от три минути и следователно не може да се проследи.

— Откъде знаете това, мистър Слоун, щом не сте се обаждали вие?

— Присъствах на цялото дело срещу Хаким Бишара и лично се запознах с всички улики.

— Точно така, сър. И признавам, че още съм озадачен защо сте го направили.

— Защото, както несъмнено знаете, мистър Стоукс, аз бях председател на „Фартингс“ преди него и по време на процеса един от клиентите ми беше крупен акционер в банката, така че просто си вършех работата. Ще ви трябва нещо малко по-убедително, за да докажете, че съм замесен.

— Преди да продължим с ролята, която сте играли от името на крупния ви акционер, и какво е участието на двама ви, може би ще е по-добре да пусна отново първия запис. Ще ви помоля този път да слушате по-внимателно.

Дланите на Слоун бяха потни. Избърса ги в панталона си, докато инспекторът сменяше ролките.

— Митница „Хийтроу“.

— Свържете ме със старшия митничар.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Не, не можете.

— Ще видя дали е на разположение.

Стоукс спря записа.

— Слушайте внимателно, мистър Слоун.

Главният инспектор отново натисна копчето и този път Слоун чу тихия звън на заден план. Стоукс спря лентата.

— Десет часа — каза той, като продължаваше да наблюдава Слоун.

— И какво от това?

— А сега да чуем отново втората лента — каза Стоукс и смени ролките. — Защото се обадих в офиса ви в десет без една минута.

— С Ейдриън Слоун ли разговарям?

— Зависи кой пита.

Последва дълга пауза и този път Слоун нямаше как да не чуе десетте удара. Усети как по челото му избива пот и макар да имаше кърпа в джоба си, не направи опит да се избърше.

Детективът спря записа.

— И мога да ви уверя, мистър Слоун, че звънът е на същия часовник, за който нашият американски експерт потвърди, че е на „Сейнт Мери льо Бо“ в Чийпсайд, на няма и сто метра от офиса ви.

— Това не доказва нищо. В района има хиляди офиси и вие много добре го знаете.

— Напълно сте прав, поради което поисках съдебна заповед за проверка на телефона ви на онази дата.

— В сградата работят повече от сто души. Може да е бил всеки от тях.

— В събота сутринта? Съмнявам се, мистър Слоун. А и аз се обадих не в телефонната централа на банката, а на личния ви номер и вие вдигнахте. Нямате ли чувството, че тези съвпадения започват да се натрупват?

Слоун го изгледа предизвикателно.

— Може би е време да разгледаме още едно съвпадение. — Стоукс отвори папката пред себе си и погледна дългия списък телефонни номера. — Точно преди да се обадите на митницата в „Хийтроу“…

— Никога не съм се обаждал на митницата в „Хийтроу“.

— Сте позвънили на номер 698 337 в Бристол — продължи Стоукс, без да обръща внимание на избухването му, — или иначе казано, в офиса на мистър Дезмънд Мелър. Доколкото разбирам, той е клиентът, за когото споменахте, че бил крупен акционер във „Фартингс“ по време на процеса срещу Бишара. Поредното съвпадение може би?

— Това не доказва нищо. Аз съм член на борда на „Мелър Травъл“, а той е председателят, така че винаги имаме много неща за обсъждане.

— Не се и съмнявам, мистър Слоун. Може би ще ми обясните защо сте се обадили на мистър Мелър за втори път веднага след като сте позвънили на мистър Колиър.

— Възможно е да не съм се свързал първия път с Мелър и да съм опитал отново.

— Ако не сте се свързали първия път, защо обаждането е продължило двайсет и осем минути и трийсет секунди?

— Може да съм разговарял със секретарката на мистър Мелър. Да, сега се сещам. Онази сутрин си побъбрихме доста с мис Касъл.

Стоукс погледна бележника си.

— Мис Анджела Касъл, секретарката на мистър Мелър, ни каза, че точно тази събота сутрин е гостувала на майка си в Гластънбъри и двете са ходили на местен панаир.

Слоун облиза устните си, които бяха станали необичайно сухи.

— Второто ви обаждане до офиса на мистър Мелър е продължило шест минути и осемнайсет секунди.

— Това не доказва, че съм разговарял с него.

— Предполагах, че ще отговорите така. Поради което помолих мистър Мелър да се отбие и да ме види по-рано днес. Той призна, че е разговарял два пъти с вас онази сутрин, но твърди, че не може да си спомни за какво точно.

— Значи просто ловите риба в мътна вода — каза Слоун. — И разполагате единствено с догадки и съвпадения. Защото едно е сигурно, Мелър никога не би се хванал на въдицата.

— Може и да сте прав, мистър Слоун. Имам обаче чувството, че никой от вас двамата не би искал случаят да стигне до съда. Колегите ви в Сити като нищо могат да решат, че съвпаденията са прекалено много, и да се замислят дали да продължат да правят бизнес с вас.

— Заплашвате ли ме, Стоукс?

— В никакъв случай, сър. Всъщност признавам, че имам проблем. — Слоун се усмихна за първи път, откакто бе тук. — Просто не мога да реша кого от двама ви да арестувам и кого да пусна без обвинение.

— Блъфирате.

— Възможно е, но реших да ви дам първата възможност да приемете предложението ми и да свидетелствате от страна на обвинението. Ако откажете…

— Никога — предизвикателно каза Слоун.

— В такъв случай не ми остава друг избор, освен да направя същото предложение на мистър Мелър.

Потта вече течеше по месестите бузи на Слоун.

Главният инспектор помълча малко, след което каза:

— Да ви дам ли няколко минути за размисъл, мистър Слоун?