Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cometh the Hour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Иде часът

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 07.03.2016

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-664-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1723

История

  1. — Добавяне

16.

— Грозен ли съм?

— Нужно ли е да питаш? — отвърна Клайв Бингам, който седеше на бара и отпиваше от бирата си.

— Глупав ли съм?

— Никога не съм се съмнявал — каза Виктор Кауфман.

— Значи това обяснява всичко.

— Кое? — попита Клайв.

— Вуйчо ми ме заведе в Лордс миналия четвъртък.

— Да гледаш как англичаните пердашат индийците.

— Да, но срещнах онова момиче…

— А, мъглата се разсейва — отбеляза Виктор.

— И си я харесал — каза Клайв.

— Да. И не само това, ами си мисля, че и тя доста ме хареса.

— Значи е тъпачка.

— Но когато й се обадих на следващия ден и я поканих на вечеря, ми отказа.

— Тази жена започва да ми харесва.

— Тъй като и двамата работим в Сити, предложих обяд.

— И тя пак ли те отряза?

— Директно — рече Себ. — Така че я попитах дали…

— Не би се съгласила да прескочите яденето и…

— Не, дали иска да гледаме Лорънс Оливие във „Венецианският търговец“.

— И тя пак ли отказа?

— Да.

— Но билети за това нещо не се намират дори на черно — каза Виктор.

— Затова ще ви питам пак. Грозен ли съм?

— Това вече го установихме — каза Клайв. — Така че остава да обсъдим с кой от нас ще ходиш на „Търговеца“.

— С никой. Още не съм се отказал.

 

 

— Нали ми каза, че харесваш Себастиан?

— Да. Беше чудесна компания в ден, от който се ужасявах — каза Надира.

— Тогава защо му отказваш? — попита съквартирантката й.

— Защото през трите дни, за които ме покани, имам други ангажименти.

— И не си могла да прехвърлиш нито един за друго време?

— Не. В сряда вечерта трябваше да съм на балет с баща ми. Марго Фонтейн в „Лебедово езеро“.

— Добре, това го приемам. Следващото?

— В четвъртък шефът ми ме помоли да присъствам на обяд с важен клиент, който идва от Ню Делхи.

— Става.

— А в петък винаги ходя на фризьор.

— Жалка работа.

— Знам! Но докато се усетя, той вече беше затворил.

— Жалка работа — повтори Джени.

— Най-лошото е, че татко се обади на следващия ден да ми каже, че е изникнало нещо и трябва да лети за Бомбай, и ми предложи билетите. Фонтейн в „Лебедово езеро“. Мога ли да те изкуша, Джени?

— И още как. Но няма да дойда с теб, защото ще се обадиш на Себастиан, ще му кажеш, че баща ти е зает, и ще го попиташ дали не би ти направил компания.

— Не мога да го направя — каза Надира. — Не мога да се обадя на мъж и да го поканя на среща.

— Надира, седемдесет и първа година сме. Вече не се гледа с лошо око, ако жена покани мъж.

— В Индия се гледа.

— Ако случайно не си забелязала, не сме в Индия. И освен това се обаждаш непрекъснато на мъже.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е. Част от работата ти е и си доста добра в нея.

— Това е различно.

— Значи спокойно можеш да се обадиш на Себастиан да обсъдите падането на лихвите, но не и да го поканиш на балет?

— Може пък да ми се обади отново.

— А може и да не ти се обади.

— Сигурна ли си, че не искаш да гледаш Фонтейн?

— Разбира се, че искам. И ако ми дадеш билетите, ще се обадя на Себастиан и ще го попитам дали има нещо против да отидем заедно.

 

 

— Джени Бартън се обажда, мистър Клифтън.

— Джени Бартън, Джени Бартън… Нищо не ми говори. Каза ли от коя компания е?

— Не, каза, че е по личен въпрос.

— Не се сещам коя е, но май е по-добре да ме свържете.

— Добро утро, мистър Клифтън. Не ме познавате, но аз съм съквартирантка на Надира Гуман. — Себ едва не изтърва телефона. — Вчера сте се обадили на Надира и сте я поканили на вечеря.

— И на обяд, и на театър, но тя ми отказва.

— За което сега съжалява, така че ако решите да й се обадите отново, мисля, че в края на краищата може и да се окаже свободна в сряда вечерта.

— Благодаря, мис Бартън — каза Себ. — Но защо тя самата не ми се обади?

— Основателен въпрос. Защото след онова, което тя ми разказа за вас, аз определено не бих ви отказала.

Телефонът замлъкна.

 

 

— Нямах представа, че се интересуваш от балет, Себастиан. Винаги съм си мислила, че си падаш повече по театъра.

— Напълно си права, майко. Всъщност това ще е първото ми ходене на балет.

— Тогава да те предупредя, спести си обяда.

— Какво искаш да кажеш?

— В Ковънт Гардън всичко е много цивилизовано. Поднасят вечеря по време на представлението. Първото ястие е преди вдигането на завесата, второто през големия антракт, а кафето, сиренето и бисквитите — след спускането на завесата. Кого ще водиш?

— Никого. Поканен съм.

— Познавам ли я?

— Стига си любопитствала, майко.

 

 

Себастиан пристигна пред операта няколко минути преди седем. Беше изненадан колко нервен се чувства. Но пък, от друга страна, както не пропусна да му напомни Клайв, това бе първата му среща от доста време. Огледа тълпата, нахлуваща през главния вход, и изведнъж я видя. Не че би могъл да я пропусне. Дългата черна коса и дълбоките кафяви очи на Надира се допълваха от поразителна червена копринена рокля, която го накара да си помисли, че Надира би трябвало да краси корицата на „Вог“, вместо да анализира печалби и загуби, завряна в недрата на някаква банка. Тя също го видя и лицето й грейна.

— Леле — каза той. — Изглеждаш зашеметяващо.

— Благодаря — отвърна Надира, а Себ я целуна по бузата, сякаш беше леля му Грейс.

— Несъмнено си идвал много пъти в операта, така че си запознат с правилата — каза тя.

— Не, за първи път ми е — призна Себ. — Всъщност никога досега не съм ходил на балет.

— Щастливец!

— Какво искаш да кажеш? — попита Себ, докато влизаха в ресторанта на партера.

— Или ще се пристрастиш до края на живота си, или никога повече няма да дойдеш.

— Да, разбирам какво имаш предвид — каза Себ.

Надира спря на прага.

— Имаме резервация на името на Гуман.

— Моля, последвайте ме, мадам — каза оберкелнерът, отведе ги до масата им и след като се настаниха, им връчи менюто.

— Сервират първото ястие преди вдигането на завесата и трябва да поръчаме основното сега, за да са готови за антракта.

— Винаги ли си толкова организирана?

— Извинявай — каза Надира. — Просто се опитвам да помогна.

— А аз просто се майтапя — каза Себ. — Но пък ако имаш майка като моята, това си върви с територията.

— Майка ти е невероятна, Себ. Питам се дали има представа колко жени гледат на нея като на модел за подражание.

Появи се сервитьор, готов да вземе поръчката им.

— За мен аспарагус и морски език — каза Надира.

— А за мен гъши дроб и печено агнешко — каза Себ. — И бих искал да поръчам бутилка вино.

— Аз не пия — каза Надира.

— Извинявай. Какво желаеш?

— Само вода, благодаря. Но ти си поръчай.

Себ провери листа с вината.

— За мен чаша мерло.

— Като банкер ще одобриш колко добре се управлява това място — каза Надира. — Повечето ястия са прости и лесни за приготвяне, така че като се върнеш на масата си в края на всяко действие, могат да те обслужат бързо.

— Вече разбирам защо си аналитик.

— А ти ръководиш отдела за недвижими имоти във „Фартингс“, което трябва да е доста голяма отговорност за човек…

— … на моята възраст ли? Както много добре знаеш, банковото дело е игра за младите. Повечето ми колеги рухват на четирийсет.

— Някои на трийсет.

— И въпреки това не е лесно за една жена да направи кариера в Сити.

— Една-две банки бавно започват да приемат, че има вероятност жената да е интелигентна като мъжа. Повечето от по-старите учреждения обаче продължават да живеят в Средновековието. Често е по-важно къде си учил и кой е баща ти, отколкото какви са способностите ти. „Хамброс“ не са първобитни като повечето, но и те все още нямат жена в борда, което важи и за всяка друга по-голяма банка в Сити, включително и за „Фартингс“.

Чуха се три удара на звънец.

— Това да не означава, че представлението започва?

— Като редовен посетител на театър би трябвало да знаеш, че до началото остават три минути.

Себ я последва от ресторанта в залата; Надира сякаш знаеше съвсем точно къде отива. Себ не се изненада, когато ги отведоха до най-добрите места.

От момента, в който завесата се вдигна и малките лебеди изпърхаха на сцената, Себ се озова в друг свят. Беше запленен от уменията и артистичността на танцьорите и точно когато си мислеше, че по-добре не може да бъде, на сцената се появи примабалерината и той разбра, че ще се връща отново и отново тук. Когато завесата се спусна в края на второто действие и аплодисментите утихнаха, Надира го поведе обратно към ресторанта.

— Е, какво ще кажеш? — попита, когато седнаха.

— Направо омагьосващо — отвърна той, без да откъсва поглед от нея. — И изпълнението на Марго Фонтейн страшно ми хареса.

Надира се разсмя.

— Баща ми ме заведе за първи път на балет, когато бях на седем. Като всички малки момичета си тръгнах от театъра, като мечтаех да съм един от четирите лебеда. И оттогава балетът си остана моя любов.

— Изпитах същото, когато баща ми ме заведе за първи път в Стратфорд да гледаме Пол Робсън в „Отело“ — каза Себ, докато слагаха пред него чиния печено агнешко.

— Какъв щастливец си. — Себ я погледна объркано. — Сега ще можеш да видиш всички велики балети за първи път. Имай предвид обаче, че след Фонтейн на другите никак няма да им е лесно.

— Баща ми веднъж ми каза, че му се иска да не е чел нито дума от Шекспир, преди да навърши трийсет. Така щял да гледа всичките трийсет и седем пиеси, без да знае края им. Сега разбирам отлично какво е имал предвид.

— Аз просто не ходя достатъчно на театър.

— Поканих те на „Венецианският търговец“, но…

— Онази вечер бях заета. Но сега ангажиментът отпадна, така че с удоволствие бих дошла. Разбира се, стига да не си предложил билета на някой друг.

— Съжалявам, но двама мои приятели отчаяно искаха да видят Оливие, така че…

— Разбирам — каза Надира.

— Но аз им отказах.

— Защо?

— И на двамата краката им са космати.

Надира избухна в смях.

— Знам, че си…

— Къде…

— Не, ти си пръв — каза Надира.

— Просто искам да те питам за толкова много неща.

— И аз теб.

— Знам, че си учила в „Сейнт Пол“ и после в Гъртън, но защо точно банково дело?

— Винаги съм била очарована от числата и моделите, които създават, особено когато трябва да обясниш значението им на хора, които често се интересуват само от краткосрочни придобивки.

— Като мен може би?

— Надявам се, че не, Себ.

Все едно говореше Саманта. Себ нямаше да направи същата грешка втори път.

— Откога работиш в „Хамброс“?

— От малко повече от три години.

— Значи вече мислиш какъв да бъде следващият ти ход?

— Типично по мъжки — отвърна Надира. — Не, много ми харесва там където съм, макар че наистина се отчайвам, когато неподходящи мъже биват повишавани на постове, за които нямат способности. Иска ми се банковото дело да беше като балета. Тогава Марго Фонтейн щеше да е гуверньор на Националната банка.

— Не ми се вярва от сър Лесли О’Брайън да излезе много добър черен лебед — каза Себ. В този момент камбаната отново удари три пъти и той бързо пресуши чашата си.

Надира беше права, защото Себ не можеше да откъсне очи от черния лебед, който хипнотизира цялата публика с майсторството си, а когато завесата се спусна в края на третото действие, Себ отчаяно искаше да разбере какво ще се случи накрая.

— Не ми казвай, не ми казвай — каза той, докато се връщаха на масата.

— Няма — отвърна Надира. — Но се наслаждавай на момента, защото, за съжаление, ще имаш това уникално изживяване само веднъж. 

— Може би и ти ще имаш същото изживяване, когато те заведа на „Венецианският търговец“.

— „Как сладко дремят лунните лъчи

върху тревите. Тук да спрем!

И нека мелодия да се прокрадне

лека в ушите ни! Нощта и тишината

за сладостни съзвучия подхождат.

Виж, Джесика, как…“[1]

Себастиан сведе глава.

— Много съжалявам — рече Надира. — Какво казах?

— Нищо, нищо. Просто ми напомни за нещо.

— Или за някого?

Себ беше спасен от разпоредителя.

— Дами и господа, ако обичате, заемете местата си, последното действие започва всеки момент.

Последното действие бе така трогващо, а Фонтейн така пленителна, че когато се обърна да види дали представлението оказва същия ефект върху Надира, на Себ му се стори, че вижда сълза да се спуска по бузата й. Той хвана ръката й.

— Съжалявам — прошепна тя. — Показвам се като пълна глупачка.

— Това не би било възможно.

Когато завесата най-сетне се спусна, Себ се включи в десетминутните овации, а Марго Фонтейн излезе толкова пъти да се поклони и получи толкова много букети, че спокойно можеше да отвори цветарски магазин. Докато излизаха от залата към ресторанта, той хвана Надира за ръка, но тя изглеждаше твърде нервна и мълчеше. Едва след като сервираха кафето каза:

— Благодаря ти за чудесната вечер. Покрай теб сякаш гледах „Лебедово езеро“ за първи път. Отдавна не се бях наслаждавала толкова много на представление. — И млъкна колебливо.

— Но нещо те тревожи.

— Индийка съм.

Себ избухна в смях.

— Аз пък съм съмърсетски селяндур, но това никога не ме е притеснявало.

Тя не се разсмя.

— Не мисля, че мога да дойда на театър с теб, Себ.

— Но защо?

— Страхувам се какво може да се случи, ако се видим отново.

— Не те разбирам.

— Казах ти, че баща ми трябваше да се върне в Индия.

— Да. Помислих, че по работа.

— В известен смисъл. През последните няколко месеца майка ми избираше мъжа, за когото се очаква да се омъжа, и мисля, че е взела окончателното си решение.

— Не — каза Себ. — Това е невъзможно.

— Сега остава само одобрението на баща ми.

— А ти нямаш ли право на избор по въпроса?

— Абсолютно никакво. Разбери, Себ, това е част от традицията и религията ни.

— Ами ако се беше влюбила в някой друг?

— Пак щях да почета желанието на родителите ми. — Себ се наведе през масата да хване ръката й, но тя бързо се дръпна. — Никога няма да забравя вечерта, в която гледах „Лебедово езеро“ с теб, Себ. Ще я помня до края на живота си.

— Аз също, но…

Но когато вдигна очи, тя беше изчезнала, също като черния лебед.

Бележки

[1] Шекспир, „Венецианският търговец“, 5:1. Превод Валери Петров. — Б.пр.