Джефри Арчър
Иде часът (50)

48.

Щом научи за смъртта на съпруга си, Елена Бабакова рухна — както психически, така и физически. Ема се втурна към нея и викна:

— Извикайте линейка!

Хари коленичи до съпругата си.

— Бог да й е на помощ — каза той, докато Ема проверяваше пулса й.

— Сърцето й е слабо, но подозирам, че реалната причина е, че вече няма причини да живее.

Вратата се отвори, двама парамедици се втурнаха с носилка в залата и внимателно сложиха г-жа Бабакова на нея. Адютантът прошепна нещо на единия.

— Заръчах им да откарат госпожа Бабакова направо в двореца — каза след миг на Хари и Ема. — Там има медицинско крило с постоянно дежурещ доктор и две медицински сестри.

— Благодаря ви — каза Ема, докато единият от парамедиците слагаше кислородна маска на лицето на Елена.

Вдигнаха носилката и я изнесоха. Ема държеше ръката й, докато се движеха бавно по коридора към изхода, където линейката вече ги чакаше с отворени врати.

— Негово Величество се пита дали вие и мистър Клифтън желаете да останете в двореца, за да бъдете до госпожа Бабакова, след като дойде в съзнание.

— Разбира се. Благодаря — отвърна Ема и двамата с Хари се качиха в линейката при Елена.

Ема не пусна ръката й през трийсетминутното пътуване на линейката, съпроводена от полицейски ескорт, за чието съществуване тя така и не разбра. Порталът на двореца се отвори и колата спря в голям павиран двор, от който докторът поведе парамедиците към болничното крило. Елена бе прехвърлена от носилката на легло, на което обикновено лягаха пациенти със синя кръв.

Ема забеляза, че адютантът е влязъл с тях в стаята, но не каза нищо, докато преглеждаха Елена.

— Негово Величество се надява да се присъедините към него в салона, когато сте готови — каза той.

— В момента нищо не можете да направите за нея — каза докторът, след като пациентката му потъна в дълбок сън.

Ема кимна и каза:

— Но след като се видим с краля, бих искала да се върна веднага.

Мълчаливият адютант поведе Хари и Ема от болничното крило през десетина позлатени стаи, чиито стени бяха покрити с картини, на които при нормални обстоятелства и двамата щяха да се възхитят. Накрая спряха пред богато украсена двойна врата, висока до тавана. Адютантът почука и двама лакеи с ливреи отвориха вратата. Щом гостите му влязоха, кралят стана.

Ема си спомни посещението на кралицата майка при пускането на „Бъкингам“ на вода и инструкциите — чакай да те заговорят, никога не задавай въпроси. Така че направи реверанс, а Хари се поклони.

— Мистър и мисис Клифтън, съжалявам, че се налага да се срещнем при такива нещастни обстоятелства. Но се радвам, че госпожа Бабакова има такива добри приятели до себе си.

— Медицинският екип пристигна много бързо — каза Ема. — И си свърши отлично работата.

— Казано от вас, мисис Клифтън, това звучи наистина като комплимент — отвърна кралят, докато ги водеше към две удобни кресла. — И какъв жесток удар ви беше нанесен, мистър Клифтън. Толкова години водехте кампания за освобождаването на приятеля си, а смъртта го отмъкна точно преди да получи наградата.

Вратата се отвори и се появи лакей с голям сребърен поднос с чай и сладкиши.

— Поръчах чай, надявам се да нямате нищо против. — Ема се изненада, когато кралят сам взе чайника и започна да налива. — Мляко и захар, мисис Клифтън?

— Само мляко, сър.

— А за вас, мистър Клифтън?

— Същото, сър.

— Трябва да призная — каза кралят, след като наля и на себе си, — че имам и друг мотив да поискам да се срещна насаме с вас. Имам проблем, който, честно казано, можете да решите само вие двамата. Церемонията по връчването на Нобеловата награда е едно от големите събития в шведския календар и се радвам на привилегията да я председателствам, както правеха баща ми и дядо ми преди мен. Мистър Клифтън, трябва да се надяваме госпожа Бабакова да се е възстановила достатъчно до утре вечер, за да може да приеме наградата вместо съпруга си. Подозирам, че ще са нужни всичките ви значителни умения да я убедите, че може да се справи с подобна задача. Но не бих искал да прекара остатъка от дните си, без да подозира за обичта и уважението, с които се ползва съпругът й в Швеция.

— Ако изобщо е възможно, сър, бъдете сигурен, че ще направя максималното. — Ема веднага съжали за думите си.

— Подозирам, че максималното при вас е доста страховито, мисис Клифтън. — Двамата се разсмяха. — Мистър Клифтън, имам нужда от помощта ви за едно още по-голямо предизвикателство, за което с радост бих ви помолил и на колене. — Кралят млъкна и отпи от чая си. — Основният момент в утрешната церемония трябваше да бъде речта на господин Бабаков. Не мога да се сетя за по-квалифициран и по-подходящ човек, който да заеме мястото му, от вас и имам чувството, че той щеше да е първият, който ще се съгласи с мен. Осъзнавам обаче, че подобна молба е, меко казано, натоварваща, и, разбира се, ще разбера, ако смятате, че не сте в състояние да я изпълните в такъв кратък срок.

Хари не отговори веднага. После си спомни трите дни, които бе прекарал в затворническата килия с Анатолий Бабаков, и двайсетте години, през които не бе там.

— За мен ще е чест да го представлявам, сър, макар че никой никога не би могъл да заеме мястото му.

— Много добро уточнение, мистър Клифтън, и аз съм ви изключително благодарен. Като посредствен оратор, който има на разположение трима души, които да подготвят речите му, много добре си давам сметка за предизвикателството, пред което ви изправям. Затова няма да ви задържам повече. Предполагам, че ще се нуждаете от всяка минута до утре вечер, за да се подготвите.

Хари стана, без да е докоснал чая си. Поклони се отново и двамата с Ема тръгнаха към изхода. Адютантът ги чакаше и пак ги поведе по коридорите.

— Негово Величество отдели тази стая за вас, мистър и мисис Клифтън — каза той, когато спряха пред една врата. Стоящият до нея лакей я отвори и видяха голям ъглов апартамент. Влязоха и видяха бюро и на него купчина листа, както и десетина от любимите химикалки на Хари, двойно легло и втора маса, наредена за вечеря.

— Кралят явно не се е съмнявал особено, че ще се съглася с молбата му — отбеляза Хари.

— Чудно ми е колко ли са хората, способни да откажат на крал — рече Ема.

— Ще разполагате с две секретарки, мистър Клифтън — каза адютантът, — и ако имате нужда от каквото и да било, човекът отвън ще изпълни всяко ваше желание. А сега, ако не се нуждаете от друго, ще придружа мисис Клифтън до болничното крило.

* * *

През следващите двайсет и четири часа Хари успя да напълни три кошчета със смачкани листа, да погълне няколко подноса с кюфтета и прекалено много прясно опечени питки, да поспи два часа и да вземе студен душ, преди да завърши първата чернова на речта.

Някъде през това време личният прислужник на краля отнесе костюма, ризата и обувките му и ги върна час по-късно по-чисти и блестящи, отколкото бяха и в деня на сватбата на сина му. За момент — само за момент — Хари разбра какво е да си крал.

Секретарките се появяваха и изчезваха с появата на всяка нова чернова. Също като при книгите, Хари отделяше най-малко по час на всяка страница. В четири следобед, след като провери десетата чернова — промени само тук-там по някоя дума, се строполи на леглото и заспа.

 

 

Събуди се от звука на течаща вода. Стана, облече халат, обу пантофи и влезе в банята. Ема пробваше водата.

— Как е Елена? — бяха първите му думи.

— Не съм сигурна, че някога ще се възстанови напълно. Но си мисля, че най-сетне успях да я убедя да присъства на церемонията. А ти? Завърши ли речта си?

— Да, но не съм сигурен, че е особено добра.

— Никога не си сигурен, скъпи. Прочетох последната чернова, докато ти спеше, и мисля, че е вдъхновяваща. Имам чувството, че ще отекне доста отвъд стените на залата.

Докато влизаше под душа, Хари се чудеше дали Ема е права, или да не зачеркне последния абзац и да го смени с по-традиционен финал. Още не беше решил, когато приключи с бръсненето.

Върна се при бюрото и прегледа отново последния вариант, но направи само една малка поправка, като смени „велика“ с „героична“. След това подчерта последните две думи на всеки абзац, за да може да поглежда към публиката, а после да намира веднага мястото, до което е стигнал. Ужасяваше се при мисълта, че може да преживее същото, което бе преживял на погребението на майка си. Накрая добави „волята на народа“ към последното изречение, но продължаваше да се чуди дали финалът не е прекалено рискован и дали да не го махне. Отиде до вратата, отвори и помоли чакащата секретарка да препише за пореден път речта му, но този път с двойна разредка на листа А5 и с достатъчно едър шрифт, за да не му се налага да разчита на очилата си. Тя се завтече към пишещата си машина преди да успее да й благодари.

— Точно навреме — каза Ема и се обърна с гръб към Хари, когато той се върна в стаята. Хари отиде до нея и закопча ципа на дългата алена вечерна рокля, която не бе виждал никога досега.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза той.

— Благодаря, скъпи. Ако не възнамеряваш да изнасяш речта си по халат, май е време и ти да се облечеш.

Хари се облече бавно, като репетираше някои ключови части на речта. Когато стигна до бялата вратовръзка, Ема му се притече на помощ — застана зад него пред огледалото и се справи с възела от първия опит.

— Как изглеждам? — попита той.

— Като пингвин — отвърна тя и го прегърна. — Но много хубав пингвин.

— Къде е речта ми? — нервно попита Хари и си погледна часовника.

Сякаш в отговор на въпроса на вратата се почука и секретарката му връчи последната версия.

— Кралят ви очаква долу, сър.

 

 

Същата сутрин Вирджиния хвана влака в 8:45 от Падингтън до Темпъл Мийдс и след два часа пристигна в Бристол. Още нямаше представа какво има в двата пакета и изгаряше от нетърпение да изпълни своята част от уговорката и да се върне към някакво подобие на нормално съществуване. Мис Касъл отново отключи кабинета на председателя и я остави сама. Вирджиния свали картината, без да й обръща внимание, въведе кода на сейфа и сложи големия пакет там, откъдето бе извадила малкия.

Беше си мислила дали да не ги отвори и да пренебрегне инструкциите на Мелър, но не го направи по три причини. Мисълта за отмъщението на Мелър, след като го пуснеха след няколко седмици; евентуалната още по-голяма щедрост, след като Мелър се върне начело на заседателната маса; и може би най-силната причина — Вирджиния мразеше Слоун повече, отколкото презираше Мелър.

Заключи сейфа, върна картината на мястото й и се върна при мис Касъл.

— Кога очаквате да дойде мистър Слоун?

— Никога не се знае — отвърна мис Касъл. — Често се появява най-неочаквано, остава за няколко часа, след което си тръгва.

— Питал ли ви е някога за кода на личния сейф на мистър Мелър?

— Няколко пъти.

— Какво му отговорихте?

— Самата истина. Че изобщо не съм знаела, че мистър Мелър има личен сейф.

— Ако ви попита отново, кажете му, че аз съм единственият човек освен мистър Мелър, който знае кода.

— Разбира се, милейди.

— И мисля, че имате нещо за мен, мис Касъл.

— О, да. — Секретарката отключи горното чекмедже на бюрото си, извади дебел бял плик и го подаде на лейди Вирджиния.

Този плик тя отвори, но едва след като се заключи в тоалетната на първокласния вагон на влака за Падингтън. Както бе обещано, вътре имаше хиляда паунда в брой. Вирджиния се надяваше, че Дезмънд ще поиска да я види отново, при това в близко бъдеще.