Джефри Арчър
Иде часът (30)

28.

Ема закъсняваше за срещата. Трябваше бързо да се научи да жонглира с три топки едновременно и за първи път в живота й имаше моменти, когато се питаше дали не се е натоварила с повече, отколкото може да понесе.

Ръководството на фамилната компания си оставаше основният й приоритет и дневна работа, както обясни на Хари. Но отговорностите й като настоятел на болницата й отнемаха много повече време, отколкото беше очаквала. Официално трябваше да присъства на три заседания на борда годишно и да отделя два дни месечно на болницата. Много скоро обаче откри, че отделя по два дни седмично. Можеше да обвинява единствено себе си, защото й харесваше всяка минута от работата й като надзорник на медицинските сестри.

В болницата работеха над две хиляди сестри и стотици доктори, а старшата сестра Мима Пъдикомби бе не от старата, а от прастарата школа. Флорънс Найтингейл сигурно с радост би я взела със себе си в Крим. На Ема й харесваше да научава за ежедневните проблеми, с които се сблъскваше Мима — от едната страна на везните бяха надутите консултанти, които се смятаха за всесилни, а от другата пациентите, които знаеха правата си. Някъде между тях попадаха сестрите, от които се очакваше да се грижат и за едните, и за другите, като гледат усмивките никога да не слизат от лицата им. Нищо чудно, че Мима така и не се беше омъжила. Тя имаше две хиляди тревожни дъщери и хиляда непослушни синове.

Ема бързо се озова до гуша в ежедневната рутина и бе трогната, че Мима не само търси съвета й, но се отнася с нея като с равна, споделя безпокойствата и амбициите си за болницата, на която бе посветила живота си. Но срещата, за която закъсняваше сега, нямаше нищо общо със задълженията й в Бристолската кралска лечебница.

По-рано сутринта премиерът бе посетил кралицата в Бъкингамския дворец и бе поискал разрешението й да разпусне парламента, за да се проведат общи избори. Ема бе спазила обещанието си към Маргарет Тачър и влезе в предизборния комитет, който отговаряше за седемдесет и един избирателни района в Западна Англия. Тя представляваше Бристол с неговите седем места, две от които бяха спорни, като едното беше някогашната територия на Джайлс. През следващите три седмици двамата с Джайлс щяха да стоят на отсрещните страни на улицата и да умоляват избирателите да подкрепят каузата им.

Ема бе благодарна, че кампанията ще приключи след месец, защото трябваше да приеме, че „Барингтън“ и болницата няма да я виждат често до деня след изборите. Хари така и не свикна, че тя се промъкваше в леглото след полунощ и изчезваше преди да се е събудил на следващата сутрин. Повечето мъже биха заподозрели, че жена им си има любовник. Ема имаше трима.

 

 

Беше хапещо студен следобед и двамата навлякоха тежки палта, шалове и ръкавици, преди да излязат на обичайната си разходка. Разговаряха на незначителни теми, докато не стигнаха изоставената калаена мина, където нямаше да ги безпокоят полковници, туристи и шумни деца.

— Имаш ли нещо стойностно за докладване, другарко Брант? Или и това пътуване е било напразно?

— Военноморските сили ще проведат учения в Гибралтар на двайсет и седми и двайсет и осми февруари, на които за първи път ще участва новата ядрена подводница.

— Как се добра до тази информация? — попита Пенгели.

— С Барингтън бяхме поканени на вечеря с командващия флота в Адмиралтейството. Открих, че ако си мълчиш достатъчно дълго, се сливаш с обстановката, също като тапет.

— Поздравления, другарко. Знаех си, че накрая ще изкараш нещо добро.

— Мога ли да потърся съвета ти по един друг въпрос, другарю директор? — След като се увери отново, че наоколо няма никой, който би могъл да ги чуе, Пенгели кимна. — Барингтън ме помоли да стана негова жена. Как би искала партията да отговоря?

— Трябва да приемеш, разбира се. След като се ожените, никога няма да могат да те разобличат, защото това би свалило правителството.

— Щом така искаш, другарю директор.

 

 

Ема се прибра в десет вечерта в деня на изборите и двамата с Хари цяла нощ следиха резултатите от цялата страна. След обявяването на първото преброяване в Билърикий бързо стана ясно, че резултатът ще бъде почти равен, а когато малко след 4:30 сутринта обявиха и последното място в Каунти Даун в Северна Ирландия, лейбъристите си бяха осигурили мнозинство 301 срещу 297, макар че торите имаха над 200 000 гласа повече.

Тед Хийт отказа да подаде оставка и през следващите няколко дни се опита да скалъпи коалиция с либералите, която можеше да осигури мнозинство на консерваторите. Тя обаче се разпадна, когато лидерът на либералите Джеръми Торп настоя като условие за подкрепата им да се въведе закон за пропорционална система на следващите избори. Хийт знаеше, че съпартийците му не биха се съгласили на подобно нещо, и затова се върна в Бъкингамския дворец и съобщи на кралицата, че не е в състояние да сформира правителство.

На следващата сутрин Нейно Величество извика лидера на лейбъристите и го покани да състави правителство на малцинството. Харолд Уилсън се нанесе на Даунинг стрийт 10 и през остатъка от деня определяше членовете на кабинета си.

Ема остана доволна, когато телевизионните камери показаха как Джайлс влиза на среща с премиера. Двайсет минути по-късно излезе като лидер на Камарата на лордовете. Тя се обади на брат си да го поздрави за назначението.

— Трябват двойни поздравления — рече Джайлс. — Карин най-сетне се съгласи да се омъжи за мен.

Ема едва ли можеше да се зарадва повече, но когато вечерта съобщи новината на Хари, той не сподели ентусиазма й. Щеше да го разпита защо винаги се отнася отрицателно към Карин, ако телефонът не бе иззвънял. От местния вестник я питаха дали иска да направи изявление, но не за правителството на малцинството или за назначението на брат й, а за трагичната смърт на Еди Листър.

 

 

На следващата вечер Ема отиде на спешната среща на болничното настоятелство. Започнаха с минута мълчание в памет на покойния председател, който бе получил инфаркт, докато се катерел в Алпите с двамата си синове. Мислите на Ема бяха с жената на Еди, Уенди, която бе отлетяла за Швейцария, за да бъде с децата си и да върне тялото на съпруга си у дома.

Втората точка от дневния ред бе избирането на нов председател. Дългогодишният заместник на Еди Ник Калдъркрофт бе предложен, подкрепен и избран единодушно на мястото на Еди. Той говори топло за човека, с когото бе имал честта да работи, и се зарече да продължи завещаното от него.

— Но — наблегна той — тази задача ще бъде много по-лесна, ако изберем подходящия човек за мой заместник. Едва ли някой ще се изненада, че първият ми избор е Ема Клифтън.

Ема не беше изненадана, а шокирана — подобна мисъл изобщо не й бе хрумвала. Огледа останалите на масата и осъзна, че явно всички са съгласни с новия председател. Започна да скалъпва отговора си колко е поласкана от вярата им в нея, но за съжаление точно сега е невъзможно, защото… Но после вдигна очи и видя снимката на дядо си, който се взираше в нея от стената. Сър Уолтър Барингтън я гледаше с онзи пронизващ поглед, който тя така добре помнеше от училищните си години, когато я хванеха да прави нещо нередно.

— Благодаря, господин председател. За мен е огромна чест и ще се опитам да оправдая доверието ви.

Когато вечерта се прибра, трябваше да обяснява на Хари защо е помъкнала дебел наръч папки. Той не изглеждаше изненадан.

— В края на краищата ти беше очевидният избор.

Телефонът иззвъня.

— Ако е кралицата — твърдо рече Ема, — кажи благодаря, но просто нямам време да стана премиер.

— Не е кралицата — отвърна Хари. — Но спокойно може да е следващият премиер — добави той, докато й подаваше слушалката.

— Исках да ви благодаря, Ема — каза Маргарет Тачър. — За всичко, което направихте за партията в Западна Англия по време на кампанията, и да ви предупредя, че съм сигурна, че след няколко месеца ще има нови избори и отново ще се наложи да се обърнем към вас за помощ.

 

 

Предсказанието на мисис Тачър се оказа правилно, защото лейбъристите не бяха в състояние да печелят гласуванията и често им се налагаше да разчитат на подкрепата на някоя от по-малките партии, а веднъж дори се наложи да докарат един депутат на носилка. Затова никой не бе изненадан, когато през септември Харолд Уилсън помоли кралицата да разпусне Парламента за втори път в рамките на годината. Три седмици по-късно под лозунга „Вече знаете как работи лейбъристко правителство“ Уилсън се върна на Даунинг стрийт 10 с три гласа мнозинство в Камарата на общините.

Първото обаждане на Ема бе не до Джайлс, за да го поздрави, че е запазил мястото си в кабинета, а до Маргарет Тачър в дома й на Флъд стрийт в Челси.

— Трябва да се кандидатирате за лидер на партията, Маргарет.

— Мястото не е вакантно — напомни й мисис Тачър. — И няма намеци, че Тед възнамерява да се оттегли от поста.

— Тогава го изхвърлете в тъч — твърдо каза Ема. — Може би е време да му се напомни, че е изгубил три избори от четири.

— Така е — каза Тачър, — но торите не са известни с това, че изхвърлят лидерите си, както ще откриете сама, когато разговаряте с партийните поддръжници на следващата среща на комитета. Между другото, Тед прекара миналата седмица в обаждане на всеки председател на избирателен район един по един.

— Следващият лидер на партията няма да се избере от председателите на избирателните райони, а от колегите ви в Парламента — каза Ема. — Те са единствените, които имат глас. Така че няма да е зле вие да започнете да им се обаждате един по един.

 

 

Ема гледаше отстрани как дискусията около партийното лидерство се разширява все повече и повече. Никога досега не бе чела толкова много вестници, не бе слушала толкова радиопредавания и не бе гледала толкова телевизионни дебати, продължаващи често до късно вечерта.

Сякаш глух и сляп за ставащото около него, Тед Хийт, подобно на Нерон, продължаваше да свири на цигулката си. А после, в опит да наложи авторитета си върху партията, свика избори за партийно ръководство на 4 февруари 1975 г.

През следващите няколко дни Ема многократно се опитваше да се обади на Маргарет Тачър, но линията бе постоянно заета.

Когато най-сетне се свърза, Ема прескочи любезностите.

— Никога няма да ви се отвори по-добър шанс да поведете партията — каза тя. — Особено като се има предвид, че старите дружки от кабинета на Хийт не са склонни да се изправят срещу него.

— Може и да сте права — каза Маргарет, — поради което някои от колегите ми в Камарата на общините се опитват да преценят шансовете ми, ако реша да изляза на ринга.

— Трябва да действате сега, докато мъжете още си мислят, че участват в някакъв клуб на стари момчета, който никога не би приел жена за свой член.

— Знам, че сте права, Ема, но разполагам само с няколко карти и трябва да реша кои да избера и кога да ги покажа. Една грешка и ще остана на задните скамейки до края на политическата си кариера. Обаждайте се, Ема. Знаете колко ценя мнението ви като човек, който не се е заврял в Уестминстър и не мисли само каква ще бъде изгодата му.

Ема се оказа права за „клуба на старите момчета“, защото всички динозаври в партията останаха верни на Хийт, наред с „Телеграф“ и „Мейл“. Единствено „Спектейтър“ неуморно натискаше мисис Тачър да се кандидатира. И когато — за огромно задоволство на Ема — тя в крайна сметка позволи да издигнат името й, оповестяването бе посрещнато от вътрешния кръг на Хийт с насмешка и презрение, а пресата отказваше да приеме предизвикателството сериозно. Самият Хийт пък разправяше на всеки, който беше готов да го слуша, че тя е просто фигурант.

— Скоро ще открие, че е сериозна фигура — беше единственият коментар на Ема по темата.

 

 

В деня на изборите Джайлс покани сестра си на обяд в Камарата на лордовете, за да бъде сред първите научили резултата. Ема намери атмосферата в коридорите на властта за наелектризираща и за първи път разбра защо толкова иначе здравомислещи човешки същества не могат да устоят на рева на политическата джунгла.

Последва Джайлс нагоре до първия етаж, за да гледа как депутатите на торите влизат в зала 7, за да пуснат гласовете си. Петимата кандидати не се виждаха никъде, само помощниците им сновяха навсякъде и се мъчеха да убедят последните колебаещи се, че техният човек е сигурният победител.

В шест часа вратата на залата се затвори, за да може да започне преброяването на гласовете под надзора на председателя на комисията. Петнайсет минути по-късно, още преди Едуард дю Кан да успее да обяви резултата, отвътре се чуха ликуващи викове. Всички в коридора се умълчаха в очакване на новината.

— Тя спечели — разнесе се вик и подобно на падащи блокчета домино, думите бяха повторени отново и отново, докато не достигнаха тълпите на улицата.

Ема беше поканена на питие в кабинета на победителката.

— Още не съм спечелила — каза Тачър, след като Ейри Нийв вдигна чаша за здравето на новия лидер на опозицията. — Да не забравяме, че това беше само първият рунд и нататък задължително някой ще се изправи срещу мен. Няма да съм спечелила, докато не открием дали една жена може не само да води партията на торите, но и да стане премиер. Така че на работа — добави тя и не позволи да напълнят отново чашата й.

Късно, много по-късно Ема се обади на Хари да му обясни защо е изпуснала последния влак за Бристол.

 

 

По обратния път на следващата сутрин Ема се замисли за приоритетите си и разпределението на времето. Вече беше решила да се оттегли като районен председател на Консервативната асоциация, ако Тед Хийт бъде преизбран за лидер на торите, но бе приела, че след като бе застанала открито на страната на Маргарет Тачър, ще трябва да остане на поста си до отминаването на следващите избори. Но как можеше да жонглира с отговорностите си като председател на борда на „Барингтън“ и заместник-председател на болничното настоятелство наред с ангажиментите й в партията, щом в денонощието имаше само двайсет и четири часа? Все още се бореше с проблема, когато слезе от влака на Темпъл Мийдс и се нареди на опашката за таксита. Изобщо не бе близо до решението, когато колата спря пред Имението.

Отвори вратата и се изненада, когато Хари се втурна от кабинета си насред часовете за писане.

— Какво има, скъпи? — попита тя, разтревожена, че подобно поведение може да означава единствено лоши новини.

— Ник Крофт звъня три пъти и помоли да му се обадиш веднага щом се прибереш.

Ема вдигна телефона и набра номера, записан от Хари в бележника. Отговориха й още на първото позвъняване.

— Ема се обажда. — Изслуша внимателно председателя. — Много съжалявам, Ник — каза накрая. — Естествено, че разбирам защо смятате, че трябва да се оттеглите.