Лайза Клейпас
Докато свят светува (9)

Глава 9

— Господин Уинтърборн! — възкликна ужасено Фърнсби, щом влезе в кабинета му и видя, че Рис е мръсен, наранен и гол до кръста, наметнат само с палтото си. — Мили боже, какво се е случило? Да не ви нападнаха бандити? Крадци?

— Сграда, всъщност.

— Какво…

— Ще ти обясня по-късно, Фърнсби. Засега искам риза. — Той измъкна несръчно рецептата от джоба на палтото си и й я подаде. — Дай това на аптекаря и му кажи да забърка тоника — рамото ми беше изкълчено и адски боли. Освен това кажи на адвоката ми до половин час да се появи в кабинета ми.

— Риза, лекарство, адвокат — рече тя, за да запомни. — Ще съдите ли собственика на сградата?

Рис се отпусна в креслото си, като се намръщи от болка.

— Не — промърмори той. — Но веднага трябва да променя завещанието си.

— Сигурен ли сте, че не искате първо да се приберете и да се измиете? — попита тя. — Доста сте… изцапан.

— Не, това може да почака. Кажи на Куинси да донесе гореща вода и кърпа. Ще се измия, доколкото мога, тук. И донеси малко чай, не, кафе.

— Да повикам ли доктор Хейвлок, сър?

— Не, за мен вече се погрижи доктор Гибсън. Между другото, тя ще дойде в понеделник в девет на събеседване. Ще я наема да помага на Хейвлок.

Веждите на госпожа Фърнсби подскочиха над рамките на очилата й.

— Тя? Нея?

— Не си ли чувала за жени лекари? — попита сухо Рис.

— Мисля, че да, но никога не съм виждала.

— Ще видиш в понеделник.

— Да, сър — промърмори госпожа Фърнсби и бързо излезе от кабинета.

Рис посегна към буркана с ментови бонбони, измъкна един, лапна го и намести с усилие палтото на раменете си.

Докато бонбонът се разтапяше върху езика му, той се насили да се съсредоточи върху мисълта, която го беше ужасила по време на завръщането му в „Уинтърборн“.

Какво щеше да стане с Хелън, ако беше умрял?

Досега беше живял без страх, приемаше пресметнати рискове, правеше каквото му хареса. Отдавна беше приел, че един ден бизнесът му ще продължи да се развива и без него: беше планирал да остави компанията на борд от директори, група от доверени съветници и приятели, които бе намерил през годините. Майка му щеше да получи отлични грижи, но тя нито искаше, нито имаше интерес към контролирането на компанията. Освен това беше завещал щедри суми на служители като госпожа Фърнсби, определени суми беше разпределил и за далечните си роднини.

Но досега не беше споменавал Хелън в завещанието си. Ако инцидентът със сградата се беше оказал фатален, тя щеше да остане без нищо — след като бе отнел девствеността й и може би й беше направил дете.

Ужасяваше се при мисълта колко е уязвима. Заради него.

Главата му пулсираше болезнено. Той облегна здравата си ръка на писалището и опря чело в сгъвката на лакътя в опит да систематизира обърканите си мисли.

Трябваше да обезпечи бъдещето на Хелън по най-бързия начин. Въпросът как да я защити в дългосрочен план беше по-сложен.

Както обикновено, персоналът му действаше бързо и ефективно. Куинси, възрастният камериер, който беше отмъкнал от Девън Рейвънел само преди няколко месеца, донесе нова риза, жилетка и кана с гореща вода, както и тоалетни принадлежности. Когато видя състоянието, в което се намираше Рис, загриженият камериер цъкна с език и продължи да си мърмори изумено, като миеше, четкаше, сресваше, бършеше и приглаждаше Рис, докато работодателят му не придоби представителен вид. Най-трудно беше обличането на ризата и жилетката; както бе предсказала доктор Гибсън, нараненото рамо започваше да боли все по-силно.

След като госпожа Фърнсби донесе тоника от аптеката и поднос с кафе и бренди, Рис вече беше готов за адвоката.

— Уинтърборн — каза Чарлс Бърджис, след като влезе в офиса и го изгледа със смесица от веселие и загриженост. — Напомняш ми онзи груб и рошав младеж от Хай Стрийт, когото някога познавах.

Рис се усмихна на набития прошарен адвокат, който някога беше уреждал дребни правни въпроси на баща му.

Накрая беше станал един от съветниците на Рис в бакалницата, която по-късно се разшири до мащабен търговски бизнес. Сега Бърджис беше член на борда на директорите на частната компания. Добросъвестен, прозорлив и креативен, той успяваше да си проправи път през юридическите препятствия така, както уелска овца се справяше с високопланинските местности.

— Госпожа Фърнсби каза, че си попаднал в строителен инцидент — отбеляза Бърджис, докато сядаше от другата страна на писалището. Той извади тетрадка и молив от вътрешния джоб на палтото си.

— Аха. Което насочи вниманието ми към нуждата веднага да променя завещанието си. — Той започна да обяснява за годежа си с Хелън, като предложи на Бърджис грижливо редактирана версия на скорошните събития.

След като го изслуша внимателно и си отбеляза някои неща, Бърджис каза:

— Искаш да обезпечиш бъдещето на лейди Хелън след официалното сключване на брака и неговото консумиране, предполагам.

— Не, още отсега. Ако ми се случи нещо преди сватбата, искам тя да бъде подсигурена.

— Не си задължен по никакъв начин да се грижиш за нея, докато не стане твоя съпруга.

— Искам незабавно да сложа пет милиона лири в тръст на нейно име. — Изумлението на адвоката го накара да обясни с безизразно лице: — Може да има дете.

— Разбирам. — Моливът на Бърджис зашари бързо по листа. — Ако до девет месеца след кончината ти се роди дете, желаеш ли също да бъде обезпечено?

— Аха. Той — или тя — ще наследи компанията. Ако няма дете, всичко отива при лейди Хелън.

Моливът спря да се движи.

— Нямам право да се меся — рече Бърджис, — но ти познаваш тази жена само от няколко месеца.

— Такова е желанието ми — отвърна Рис с равен тон.

Хелън беше рискувала всичко заради него. Беше му се предложила безусловно. Той щеше да постъпи по същия начин с нея.

Определено нямаше намерения в скоро време да се среща със Създателя си — беше здрав мъж и по-голямата част от живота му беше пред него. Но днешният инцидент — а и влаковата катастрофа отпреди няколко месеца — бяха показали, че никой не може да избегне прищевките на съдбата. Ако нещо му се случеше, той искаше Хелън да получи всичко негово. Всичко, включително „Уинтърборн“.

 

 

Катлийн и Девън пристигнаха в Рейвънел Хаус тъкмо навреме за следобедния чай, който беше поднесен на широката дълга маса пред дивана.

Катлийн прекоси стаята и отиде първо при Хелън, като я прегърна сърдечно, сякаш се бяха разделили не преди два дни, а преди два месеца. Хелън й отвърна също толкова сърдечно. Възприемаше Катлийн като своя по-голяма сестра, на моменти дори като майка. Двете си доверяваха всичко и тъгуваха заедно за Тео. В Катлийн Хелън бе намериха щедър и отзивчив приятел.

Когато Тео се беше оженил за Катлийн, всички се бяха надявали, че това ще го накара да се укроти. Поколения Рейвънелови бяха прокълнати с избухлив характер, който им бе помогнал да изпъкнат в битките срещу норманските завоеватели през 1066. За нещастие в следващите векове непрекъснато бе доказвано, че войнствената природа на Рейвънелови е подходяща единствено за бойното поле.

Когато Тео наследи графството, имението Евърсби беше ужасно западнало. Голямата къща се рушеше, арендаторите гладуваха, а земята десетилетия наред не беше подобрявана. Никой нямаше да разбере какво щеше да постигне Тео като граф Триниър. Само три дни след сватбата му той беше избухнал за пореден път и беше отишъл да яхне един необязден кон, който го хвърли от гърба си и Тео почина от счупване на врата.

От Катлийн, Хелън и близначките се очакваше да напуснат имението веднага, след като Девън, далечен братовчед на Рейвънел, наследи титлата. За тяхна изненада той им позволи да останат и се посвети изцяло на възраждането на приората Евърсби. Заедно с младия си брат Уест, Девън отново съживи имението, научи всичко възможно за земеделието, облагородяването на земята, земеделската техника и управлението на земи.

След Хелън, Катлийн отиде да прегърне близначките. В сивата зимна светлина, която струеше през прозорците, кестенявата коса на Катлийн проблясваше изненадващо цветно и жизнено. Тя беше младо момиче с характерна котешка красота, косо разположени кафяви очи и изсечени скули.

— Скъпи мои! — възкликна тя. — Липсвахте ми, имам да ви разказвам толкова много неща!

— Аз също — рече Хелън със смутена усмивка.

— Първо — каза Катлийн, — довели сме компания от приората Евърсби.

— Да не би да е дошъл братовчедът Уест? — попита Хелън.

В този миг откъм фоайето се разнесе писклив лай.

— Наполеон и Жозефина! — възкликна Пандора.

— Кучетата тъгуваха за вас — каза Катлийн. — Да се надяваме, че няма да създават неприятности, защото тогава веднага се връщат в Хемпшър.

В стаята с весел лай влетяха двата черни кокер шпаньола и се нахвърлиха върху близначките, които се смъкнаха на земята, за да си играят с тях. Пандора застана на четири крака и се престори, че напада Наполеон, който се търкулна по гръб в игрива капитулация. Катлийн отвори уста, за да възрази, но после поклати примирено глава, защото знаеше, че всеки опит да успокои буйните момичета ще е безполезен.

Девън, лорд Триниър, влезе в стаята и се ухили, щом зърна настъпилия хаос.

— Колко успокояващо — отбеляза той. — Също като в картината на Дега „Млади дами по време на следобеден чай“.

Графът беше красив мъж, тъмнокос и със сини очи, с излъчване, което подсказваше, че в живота си се беше сблъсквал с не една злополука. Погледът му се отмести към Катлийн и в него се разгоря желание, погледът на мъж, влюбен за пръв път в живота си. Той отиде до нея, ръката му обгърна тесните й рамене, а брадичката му се облегна нежно на рижите къдри, събрани в кок на тила й. Хелън никога не го беше виждала да докосва Катлийн по толкова открито интимен начин.

— Държахте ли се прилично докато ни нямаше? — попита той.

— Две от нас да — обади се Касандра от пода.

Катлийн погледна другата близначка.

— Какво си направила, Пандора?

— Защо реши, че съм аз? — възрази Пандора с престорено възмущение и накара всички да се засмеят. Тя се ухили и се изправи, прегърнала кучето, което се извъртя, за да я оближе по лицето. — Като сме тръгнали да задаваме въпроси — Катлийн, защо на пръста ти има пръстен?

Погледите на всички се устремиха към лявата ръка на Катлийн. Със срамежливо задоволство тя я протегна напред. Касандра изостави Жозефина, скочи на крака и трите момичета се скупчиха, за да погледнат. Пръстенът беше с рубин в рядко срещан оттенък, известен като „гълъбова кръв“, поставен в нежен златен обков.

— Точно преди да вземем влака за Хемпшър — довери им Катлийн, — двамата с Девън сключихме граждански брак.

Трите сестри Рейвънел избухаха в радостни възклицания. Новината не беше съвсем изненадваща — през последните няколко месеца цялото домакинство беше разбрало за привличането между Девън и Катлийн.

— Чудесно! — рече грейналата Хелън. — Всички знаят, че сте родени един за друг.

— Дано не смяташ, че съм постъпила зле, като се омъжих, макар да съм още в траур — рече Катлийн с приглушен глас. После отстъпи назад и продължи: — Не искам никоя от вас да си мисли, че съм забравила Тео или че не почитам паметта му. Но както знаете, у мен се появи дълбоко уважение и привързаност към Девън, затова решихме…

— Привързаност? — прекъсна я Девън и повдигна вежди, но сините му очи проблеснаха дяволито. Катлийн беше отгледана в строго семейство, където проявата на чувства винаги бе обезкуражавана, затова на него винаги му правеше удоволствие да я дразни заради нейната резервираност.

Катлийн промърмори смутено:

— Любов.

Той се престори, че не чува и наведе глава.

— А?

Катлийн се изчерви и повиши глас:

— Влюбена съм в теб! Обожавам те. Сега може ли да продължа?

— Може — отвърна той и я притисна по-силно към себе си.

— Както казвах — продължи Катлийн, — решихме, че е по-добре да се оженим колкото се може по-скоро.

— Не мога да бъда по-щастлива — рече Касандра. — Но защо не изчакахте да вдигнете истинска сватба?

— Ще ти обясня по-късно. А сега да пийнем чай.

— Можеш да обясниш докато пием май — настоя Пандора.

— Моментът не е подходящ — отвърна уклончиво Катлийн.

И тогава Хелън разбра, с интуицията, придобита от скорошното си преживяване, че Катлийн очаква дете. Това беше най-логичното обяснение за прибързаната женитба и невъзможността да обясни това на едно деветнайсет годишно момиче.

Хелън се изчерви леко, докато размишляваше, че Девън и Катлийн сигурно са спали заедно като съпруг и съпруга. Това й подейства донякъде като шок.

Но далеч не толкова силен, както ако не беше направила същото с Рис Уинтърборн и то едва предишния ден.

— Но защо… — настоя Пандора.

— О, боже — намеси се Хелън, — кучетата душат масата. Хайде да седнем и аз ще ви налея. Катлийн, как е братовчедът Уест?

Катлийн се настани в креслото и стрелна Хелън с благодарен поглед.

Темата за Уест веднага отклони вниманието на близначките, както и беше предположила Хелън. Братът на Девън, красив млад развратник, който се правеше на много по-циничен, отколкото бе в действителност, беше любимец на близначките. Той се отнасяше към тях с небрежна привързаност и благосклонен интерес, държеше се като по-голям брат, какъвто никога не бяха имали в действителност — Тео беше живял почти непрекъснато в пансиона, а след това в Лондон.

Разговорът скоро се насочи към приората Евърсби. Девън описа мащабното находище на хематитна руда, което бяха открили, и как разработват планове да я копаят и продават.

— Сега богати ли сме? — попита Пандора.

— Не е учтиво да се пита така — рече Катлийн, като вдигна чашата си с чай. Но точно, преди да отпие от нея, тя намигна над ръба й и промърмори: — Но да.

Близначките се изкикотиха.

— Колкото господин Уинтърборн? — попита Касандра.

— Глупаче — рече Пандора, — никой не е толкова богат, колкото господин Уинтърборн. — Когато забеляза намръщеното лице на Девън, тя рече извинително: — О. Не трябваше да споменаваме името му.

Девън насочи разговора отново към приората Евърсби и момичетата жадно поглъщаха думите му, докато той описваше плановете за гара в селото. Всички се съгласиха, че ще е ужасно удобно да имат достъп до железопътната линия толкова близо до дома, вместо да ходят чак в Олтън.

Следобедният чай беше разточително прахосване на време, удоволствие, което Рейвънелови винаги си бяха позволявали, независимо какво трябваше да пожертват заради него. Сервизът за чай от изрисуван порцелан беше поднасян на тежък сребърен поднос, заедно с триетажна стойка, върху която бяха подредени хрупкави кифлички, еклери с кайма, парчета сладко сирене „Дамсън“ върху препечени филийки и мънички сандвичи с малко кресон или яйчена салата. На всеки няколко минути се появяваше по някой прислужник, който носеше гореща вода и допълваше каничките с мляко и сметана.

Докато семейството се смееше и разговаряше, Хелън полагаше огромни усилия да се включи в забавленията, но погледът й често се плъзваше към часовника над камината. Пет и половина; оставаха само деветдесет минути до края на приемливите за посещение часове. Тя си отчупи парче кифличка и постави върху него бучка мед с восък, като изчака медът да се разтопи добре, преди да го лапне. Беше изключително вкусно, но тревогата й пречеше да му се наслади. Отпиваше от чая си, кимаше и се усмихваше, като слушаше с половин ухо разговора.

— Чудесно беше — най-накрая обяви Катлийн и остави салфетката си до чинията. — Сега мисля да си почина, денят беше уморителен. Ще се видим на вечеря.

Девън веднага се изправи и отиде да й помогне да стане.

— Но още няма седем — каза Хелън, като се опитваше да прикрие смайването си. — Някой може да дойде. Все пак днес е ден за посещения.

Катлийн я погледна въпросително.

— Едва ли някой ще дойде. Тъй като Девън отсъстваше, ние удължихме периода, в който няма да приемаме гости. — Тя замълча и се взря в лицето на Хелън. — Освен ако… не очакваме някого?

Цъкането на часовника прозвуча абсурдно гръмко в настъпилата тишина.

Тик-так, тик-так.

— Да — отвърна импулсивно Хелън. — Аз очаквам някого.

Катлийн и Девън попитаха едновременно:

— Кого?

— Милорд. — На прага на стаята се появи главният лакей. — Господин Уинтърборн е дошъл по личен въпрос.

Тик-так, тик-так.

Нервите на Хелън се бунтуваха, кръвта й препускаше по вените под острия поглед на Девън. Изражението му накара сърцето й да се качи в гърлото.

Той се обърна към лакея.

— Покани ли го?

— Да, милорд. Очаква ви в библиотеката.

— Моля те, не отпращай господин Уинтърборн — каза Хелън с престорено хладнокръвие.

— В никакъв случай — отвърна Девън, но думите му изобщо не прозвучаха успокояващо. Дори напротив, бяха произнесени с тиха злоба.

Катлийн леко докосна ръката на съпруга си и му промърмори нещо.

Девън я погледна и част от яростта напусна погледа му. Но въпреки това тялото му буквално излъчваше смущаваща свирепост.

— Остани тук — промърмори той и излезе с широки крачки от стаята.