Лайза Клейпас
Докато свят светува (31)

Глава 31

По пътя към гара Ватерло с файтона, който подскачаше и се клатушкаше опасно, Хелън откри, че й е по-лесно да бъде смела в присъствието на дете, отколкото когато е сама. Беше толкова непоколебима в решението си да запази Чарити от всякакви тревоги, че се улавяше да прави абсурдни коментари, като „Не беше ли вълнуващо това?“, когато едва не се блъснаха в един омнибус, или „Колко ободряващо!“, когато едно от колелата хлътна в дупка и файтонът за миг се озова във въздуха. Чарити мълчеше и гледаше хаотичния свят, който прелиташе покрай тях. Притежаваше изумителната готовност да понася неудобства или притеснения, без да се оплаква. Редките похвали, които Хелън бе получавала в детството си, винаги бяха свързани точно с това й качество. Не бе несигурна, че е добро.

Файтонът спря на Ватерло Роуд до едно от масивните влакови депа. Хелън плати на кочияша, сграбчи чантата си и слезе от колата. Посегна към Чарити, която полускочи, полупадна в ръцете й. Хелън я улови и я сложи да стъпи на паважа. Изпълни я чувство за триумф. Нямаше да успея да се справя, ако носех турнюр. Стиснала чантата в едната си ръка и ръчичката на Чарити в другата, тя се вля в тълпата, която се изливаше в гарата.

До гишето за билети се стигаше по тясна пътека, която криволичеше между множество временни постройки. Гарата беше в процес на поредно разширяване и в резултата на това чакалните и зоните за обслужване бяха сковани набързо и небоядисани. Без да пуска ръката на Чарити, Хелън се нареди на опашката и се загледа в забързаните чиновници и носачи, които сновяха покрай чакащите за билети. Най-после дойде нейният ред и продавачът я уведоми, че следващият влак за гара Олтън заминава след час и половина.

Хелън купи два билета за първа класа. Изпита облекчение, че не са изпуснали влака, но й се искаше да не се налага да чакат толкова дълго. Дано близначките и слугите успееха да задържат Ванс достатъчно дълго, за да не успее да стигне до гарата, преди да са потеглили. Отведе Чарити до група павилиони, които продаваха вестници, книги, евтини списания и седмичници, пакетирани сандвичи, бързи закуски и чай. След като купи чаша мляко и кифличка за Чарити, Хелън огледа павилионите за книги и взе няколко с илюстрирани детски приказки.

Отидоха в чакалнята на първа класа, обзаведена с дървени пейки без облегалки. Някои пътници се оплакваха от липсата на тапицирани седалки и от грубите, небоядисани стени, докато други чакаха стоически. Хелън намери празна пейка в ъгъла и седна на нея заедно с Чарити, като остави чантата на земята, до краката им. Докато малкото момиче пиеше млякото и ядеше кифлата, Хелън отвори една книжка и я прелисти.

Чарити посочи въодушевено картинката с трите мечки.

— Прочети ми тази, Хелън. Тази.

Хелън се усмихна.

— Не ти ли омръзна?

Чарити поклати глава.

Докато Хелън търсеше началото на приказката, тя зърна едно друго заглавие: „Червените обувки“. Спря се за миг и се намръщи.

— Чакай малко, трябва да оправя нещо. — С няколко сръчни движения откъсна листите с омразната приказка от книгата. За съжаление с тях трябваше да си отиде и началото на „Джак и бобеното зърно“, но Хелън реши, че си струва жертвата.

Чула звука от късането на хартия, една седяща наблизо жена погледна към тях. Намръщи се неодобрително, щом видя как книгата се унищожава по този начин. Изпълнена с бунтарски дух, Хелън срещна презрителния поглед на жената и бавно смачка листите в ръката си, облечена в ръкавица. След като пусна хартиеното топче в чантата си, тя каза със задоволство:

— Така е по-добре. — Намери „Трите мечки“ и започна тихо да чете на Чарити.

Минутите течаха и Хелън често поглеждаше нагоре със страх, че ще види как Албион Ванс крачи към нея. Какво да прави, ако ги откриеше? Дали ще се опита да й отнеме Чарити насила? В публичния конфликт между жена и добре облечен, порядъчен на вид мъж, той сигурно щеше да спечели. Никой нямаше да помръдне пръст, за да й помогне.

Стаята не се отопляваше и краката на Хелън се вкочаниха от леденото течение. Тя размърда пръстите си, докато не започна да чувства неприятни бодежи. Пейката й се струваше все по-твърда, а и Чарити изгуби интерес към книгата. Облегна се, трепереща, на тялото й. Хелън уви по-плътно шала около слабичката й фигура и съжали, че не е взела одеялце. От чакалнята излизаха хора, влизаха други, и непрекъснатите викове и влакови свирки започваха да й лазят по нервите.

Някой тръгна право към нея и тя разтревожено вдигна глава, сърцето й заби ускорено. За нейно облекчение не беше Албион Ванс, а дребният, възрастен чиновник, който й беше продал билетите. Той имаше благо лице и сиви мустаци със завити краища, които създаваха впечатлението за неизменна усмивка.

— Простете, мадам — каза тихо той. — Вие ли сте за следващия влак до гара Олтън?

Хелън кимна леко, изненадана, че се обръщат към нея с „мадам“, а не с „госпожице“, но си спомни, че се беше представила като госпожа Смит.

— Ще има закъснение поне с един час.

Хелън го изгледа смаяно.

— Мога ли да попитам защо?

— Има престой извън гарата, защото не ни достигат платформите. Един специален влак е причина за закъснението на всички отпътуващи влакове.

Още един час чакане. Още един час за Албион Ванс да я открие.

— Благодаря ви, че ме информирахте.

Той заговори още по-тихо.

— Мадам, предвид обстоятелствата и като виждам, че сте единствената тук с дете… желаете ли да отидете в по-удобна чакалня? Не я предлагаме винаги, разбира се, но на малката като че ли й е студено…

— Наблизо ли е другата чакалня? — попита предпазливо Хелън.

Усмивката му накара мустаците да щръкнат още повече.

— Кабинетите зад гишето за билети. Там е по-топло и по-тихо оттук. Можете да отдъхнете в някой мек стол, докато чакате.

Предложението беше неустоимо. Не само щеше да им бъде по-удобно, но й щяха да са скрити от погледите.

— Не бих искала да изпусна влака — рече неуверено тя.

— Ще следя часовника.

— Благодаря ви. — Хелън оправи шала и шапката на Чарити. — Ще отидем да почакаме в друга стая, където е по-топло — прошепна тя и взе чантата си, без да обръща внимание на безбройните болежки в тялото си. Двете тръгнаха след чиновника покрай гишетата за билети и минаха през една врата, която ги отведе до поредица от кабинети. Чиновникът отиде до последния в редицата и отвори вратата пред Хелън.

Стаята беше приятна, поддържана, с карти по стените и писалище, отрупано с графици, книги и памфлети, а през прозореца със спуснати щори се разкриваше частична гледка към една от основните платформи. Зад писалището беше разположен малък стол, а ъгълът бе зает от голямо кресло.

— Така приемливо ли е, милейди?

— Да. Благодаря ви. — Тя му се усмихна, макар нервите й да настръхнаха от внезапно предчувствие.

Чиновникът излезе от кабинета и Хелън се зае да настани удобно Чарити. Сложи я в голямото тапицирано кресло, подпря я с чантата, за да има на какво да се облегне и я зави с шала. Чарити веднага се сгуши в стола.

Хелън отиде до прозореца и се загледа в платформата.

В този миг я осени нещо. Чиновникът не я ли беше нарекъл „милейди“?

Да. Беше толкова свикнала с това обръщение, че не му беше обърнала внимание. Но той нямаше как да знае, че тя носи титла. Не му беше казала истинското си име.

Стомахът й се сви от ужас.

Хелън отиде до вратата и я отвори. Пътят й препречи мъж в тъмен костюм и ниско спусната над очите шапка. Тя разпозна първо шапката, а след това и сините очи.

Това беше младият мъж, който бе помогнал на нея и доктор Гибсън, когато онези мъже ги бяха притеснявали на връщане от сиропиталището „Степни“.

Хелън се втренчи сепнато в него и попита с треперлив глас:

— Защо сте тук?

Той се усмихна леко, като очевидно се опитваше да я успокои.

— Наглеждам ви, милейди.

Тя си пое дъх.

— Сега ще си взема детето и ще си вървя.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Защо?

— Трябва да почакате още малко.

Вратата се затвори под носа й.

Хелън стисна юмруци, ядосана на него, на ситуацията, в която бе изпаднала, и най-вече на себе си. Не трябваше да се доверявам на непознат. Беше постъпила много глупаво. Сълзите пареха очите й и тя се опита да запази самообладание. След като си пое дълбоко дъх няколко пъти, Хелън погледна към Чарити, която се унасяше в сън, изморена от достатъчното нови неща, които бе видяла досега.

Тя отиде до прозореца, вдигна щорите и погледна към платформа номер осем. Влакът, който спираше на нея, имаше същия номер като онзи, който бе написан на билета й. Значи все пак нямаше закъснение.

Страх и решителност бушуваха в гърдите й. Тя отиде до стола, вдигна Чарити и грабна чантата. Пъшкаща от усилието, тя отнесе спящото дете до вратата и я ритна с крак.

Тя се отвори и младият мъж я погледна въпросително.

— Нуждаете ли се от нещо, милейди?

— Да, трябва да вървя. Влакът ми е на платформата.

— Ще трябва да изчакате още няколко минути.

— Не мога да чакам. И кой сте вие? Защо правите това?

Вратата отново се затвори и за изумление на Хелън ключът се превъртя в ключалката. Младата жена отчаяно затвори очи.

— Съжалявам — прошепна тя, притискайки устни към главата на Чарити. — Съжалявам. — Отнесе я обратно в стола, настани я удобно и закрачи из кабинета.

След още няколко минути чу мъжки гласове пред вратата. Краткият разговор бе проведен на тих глас.

Вратата се отключи, някой влезе вътре и Хелън застана пред Чарити, за да я защити. Сърцето й заби като полудяло, когато погледна към мъжа.

— Рис? — прошепна изумено тя.

Той влезе в кабинета и я погледна със студен обсидианов поглед. Главата му се наклони леко, когато я подмина и се приближи до спящото в креслото дете.

Хелън осъзна, че Рис никога не й се беше ядосвал истински. Не и както сега.

Изнервена от мълчанието му, тя заговори неуверено:

— Трябва да се кача на влака за Хемпшър.

— Можеш да хванеш следващия. А сега ще ми кажеш какво става, по дяволите. — Очите му се присвиха. — Като начало ще ми обясниш какво правиш с дъщерята на Албион Ванс.