Лайза Клейпас
Докато свят светува (11)

Глава 11

След като изпратиха господин Уинтърборн у дома в каретата му, с ръка, увесена в превръзка и пакетчета с лед, прикрепени към рамото му, Рейвънелови вечеряха и се оттеглиха рано в стаите си. Катлийн беше доволна и изобщо не се изненада, когато Девън, въпреки негодуванието си, се беше погрижил добре за приятеля си, преди да го отпрати. Макар че господин Уинтърборн го беше разгневил и разочаровал, нямаше никакво съмнение, че Девън щеше да му прости.

Катлийн го гледаше с удоволствие как се съблича, преди да си легне при нея. Съпругът й, който обожаваше ездата, борбата и най-различни други спортове, беше атлетичен мъж в изумителна форма.

Девън се изпъна по гръб и се протегна с въздишка на задоволство.

Катлийн се обърна на една страна, подпря главата си с ръка и зарови пръсти в тъмните косъмчета на гърдите му.

— Не мислиш ли, че ще е твърде жестоко да не им позволяваме да се виждат пред следващите пет месеца? — попита тя.

— Няма никакъв шанс Уинтърборн да стои толкова време далеч от нея.

Катлийн се усмихна и прокара пръст по скулата му.

— Тогава защо им забрани?

— Копелето гази през живота като завоевателна армия — ако от време на време не го принуждавам да отстъпва, само ще ме презира. Освен това все още ми се иска да го убия заради онова, което причини на Хелън. — Девън въздъхна. — Знаех си, че не трябва да оставяме момичетата сами, дори за един ден. Само че се притеснявах за близначките, а се оказа, че Хелън е тази, която е търсела скандал.

— Не е търсела скандал — възрази Катлийн. — Отишла е… ами, отишла е да си върне годеника. Трябва да потърсим баланса в ситуацията; не е честно да обвиняваме само него.

Той повдигна вежди.

— Защо вземаш неговата страна, когато беше против брака им от самото начало?

— Заради Хелън — призна тя. — Знаех, че тя е готова на всичко заради доброто на семейството, дори да се омъжи за човек, когото не обича. Освен това знаех, че господин Уинтърборн я плаши. Но това се промени. Според мен сега тя наистина го иска. Вече не се страхува от него. Начинът, по който му се противопостави тази вечер, промени изцяло мнението ми за този брак. Щом така иска тя, аз ще я подкрепя.

— Не мога да пренебрегна действията на Уинтърборн — изръмжа Девън. — От уважение към мен не трябваше да отнема невинността на млада жена, която е под мое покровителство. Това е въпрос на почит.

Катлийн се намести върху него и се взря в сините му очи.

— И това го казва мъжът, който ме съблазни в почти всяка стая, стълбище или сеновал в приората Евърсби — нежно му се подигра тя. — Къде е твоето уважение на невинността?

Мръщенето му се изпари.

— Това беше различно.

— Защо, ако мога да попитам?

Девън бързо я събори назад и се озова върху нея, което я накара да се изкиска.

— Защото — рече той с дрезгав глас, — аз те желаех толкова силно…

Тя започна да се извива и да се смее, докато той развързваше нощницата й.

— … и като господар на имението — продължи Девън, докато я събличаше, — реших, че е време да упражня моето droit de seigneur^[1].

— Сякаш съм някоя средновековна селянка? — попита тя, като го блъсна по гръб и го възседна.

Улови шарещите му ръце и се опита да ги прикове към леглото с цялата си сила.

От устата му излетя гърлен смях.

— Любима, така няма да стане. Не си по-тежка от пеперуда. — Тя стисна китките му по-здраво и Девън остана да лежи неподвижно, като очевидно се наслаждаваше на играта им. — Решителна пеперуда — призна си той. Докато я гледаше, усмивката му избледня и очите му потъмняха до наситено синьо. — Аз съм егоистично копеле — рече тихо Девън. — Не трябваше да те съблазнявам.

— Аз се съгласих — отбеляза Катлийн, вътрешно изненадана от угризенията му. Той се променяше, помисли си тя, бързо помъдряваше, след като беше натоварен с отговорностите, които толкова неочаквано му се бяха стоварили на главата.

— Сега бих постъпил различно. Прости ми. — Той се поколеба и се намръщи укорително. — Не бях отгледан като почтен човек. Това е ужасно трудно за учене.

Катлийн плъзна ръка по неговата, докато пръстите им не се преплетоха.

— Няма нищо за прощаване или за съжаление.

Девън поклати глава; не искаше толкова лесно да му прости.

— Кажи ми как да изкупя вината си.

Катлийн нежно докосна устните му със своите.

— Обичай ме — прошепна тя.

Девън се претърколи внимателно и се озова над нея.

— Винаги — отвърна с дрезгав глас и впи устни в нейните, докато ръцете му шареха по тялото й. Люби я бавно и умело. Много след като беше готова за него, Девън най-после разтвори бедрата й и влезе в нея. Тя се изви нетърпеливо, когато той отказа да проникне навътре, колкото и да се опитваше да го накара.

— Девън… — Тя дишаше учестено. — Искам още.

— Още какво? — Устните му се плъзнаха към шията й.

Тя се намръщи и се извъртя.

— О, колко мразя да ме дразниш така!

Той се усмихна.

— Почти толкова, колкото ти харесва. — Той се подчини и проникна още сантиметър навътре.

— По-дълбоко — изохка тя. — Моля те, Девън…

— Така ли? — попита нежно той.

Катлийн изви гръб под тялото му, устните й се разтвориха в беззвучен вик, докато той покори тялото и душата й едновременно нетърпеливо и нежно.

 

 

— Фърнсби! — извика Рис намръщено, докато подреждаше документите на бюрото си.

Личната му секретарка се появи веднага на прага.

— Да, господин Уинтърборн?

— Влез. — Той събра листите хартия на спретната купчинка, постави ги в папка и завърза връзките й. — Току-що прегледах документите, които изпратиха от кантората на господин Северин. — Той й подаде папката.

— Онези, които се отнасят до жилищните сгради до Кингс Крос?

— Аха. Разрешителни, ипотеки, договори със строители и така нататък. — Той я погледна навъсено. — Но на нито един документ не е отбелязано името на собственика. Северин едва ли очаква от мен да купя имот, без да знам кой го продава.

— Мисля, че законът задължава вписването на името на собственика.

— Законът винаги може да се заобиколи. — Рис кимна към папката в ръцете на Фърнсби. — Ипотеката не е финансирана от банка, а чрез заем от кооперативно строително дружество. Според разрешителното имотът е собственост на частна инвеститорска компания. Обзалагам се на хиляда лири, че се управлява временно от неназовано лице.

— И защо някой ще си създава такива проблеми, вместо просто да я купи на свое име?

— В миналото съм купувал имоти анонимно, за да избягна покачването на цената до небесата, щом се чуе името ми. Имам съперници в бизнеса, които с удоволствие биха ме поставяли на мястото ми от време на време, като ми вземат под носа нещо, което искам. Вероятно този мъж е действал по същите причини. Но аз искам да науча името му.

— Господин Северин няма ли да ви го каже, ако го попитате директно?

Рис поклати глава.

— Вече щеше да ми го е казал. Май е наясно, че ако разбера кой е собственикът, сделката ще пропадне.

— Да предам ли информацията на същия човек, който наехме да проучи сделката с консервната фабрика?

— Да, той ще свърши работа.

— Веднага ще се погрижа. Освен това доктор Хейвлок чака отвън, за да разговаря с вас.

Рис нетърпеливо завъртя очи.

— Кажи му, че рамото ми е добре като…

— Не ми пука за проклетото ти рамо — разнесе се сериозен глас от прага. — Дойдох заради по-важен въпрос.

Човекът, който каза това, беше доктор Уилям Хейвлок, някогашен личен лекар на шепа привилегировани лондонски фамилии. Освен това се занимаваше и с медицинско списание с прогресивни възгледи, като пишеше статии за медицинското обслужване на бедните и проблемите на общественото здраве. Накрая богатите му пациенти се обезпокоиха от политическите дебати, които беше възбудил, и се бяха насочили към други, не толкова противоречиви лекари.

Рис беше наел Хейвлок преди десет години, още при отварянето на магазина на Корк Стрийт. Логично беше да наеме постоянен лекар, който да се грижи работниците му да са във форма, здрави и продуктивни.

Вдовецът на средна възраст беше стегнат, набит мъж с коса като снежнобяла лъвска грива и очи, които бяха виждали най-добрите и най-лошите страни на човешката същност. Лицето му с груби черти непрекъснато носеше свирепо изражение, но когато беше с пациенти, чертите му омекваха добродушно, с което веднага спечелваше доверието им.

— Доктор Хейвлок — рече с леко раздразнение госпожа Фърнсби. — Помолих ви да изчакате в приемната за посетители.

— Уинтърборн няма угризения, когато ми проваля програмата — отвърна сприхаво той, — затова реших и аз да проваля неговата.

Двамата се изгледаха с присвити очи.

Доста от служителите в магазина предполагаха, че под обичайните противоречия между Хейвлок и госпожа Фърнсби се крие тайно взаимно привличане. Докато ги гледаше, Рис беше склонен да повярва на слуховете.

— Добро утро, Хейвлок — каза той. — Как съм ти провалил програмата?

— Като ми изпрати неканен посетител в деня, когато трябва да се погрижа поне за десетима пациенти.

Рис погледна въпросително към госпожа Фърнсби.

— Той говори за доктор Гибсън — рече тя. — Аз проведох събеседване с нея, както пожелахте. Тъй като реших, че е достатъчно квалифицирана, я изпратих при доктор Хейвлок.

— Как успя да прецениш квалификацията й, Фърнсби? — попита бързо Хейвлок.

— Тя е получила с почести докторската си титла и има куп награди — отвърна му секретарката.

— От Франция — отвърна с леко презрение Хейвлок.

— Като се има предвид, че английските лекари не можаха да спасят горкия ми съпруг — сопна му се Фърнсби, — аз съм готова да приема, който и да е френски лекар.

Рис побърза да се намеси, преди спорът да е прераснал в разгорещена кавга.

— Ела, Хейвлок, да обсъдим доктор Гибсън.

Лекарят влезе в кабинета и докато подминаваше секретарката, рече многозначително:

— Бих искал малко чай, Фърнсби.

— За вас съм госпожа Фърнсби. А чай можете да си вземете в столовата на персонала.

Хейвлок се спря и я изгледа обидено.

— Защо той може да ви нарича Фърнсби?

— Защото той е господин Уинтърборн, а вие не сте. — Госпожа Фърнсби насочи вниманието си към Рис. — Ще желаете ли чай, сър? Предполагам, че бих могла да донеса с подноса ви и допълнителна чаша за доктор Хейвлок.

Рис се опита да прикрие веселието си, преди да отговори любезно:

— Мисля, че да. Благодаря, Фърнсби.

След като секретарката излезе от кабинета, Рис каза на Хейвлок:

— Обясних ясно на доктор Гибсън, че наемането й на работа зависи изцяло от вашето одобрение.

По-възрастният мъж се намръщи и дълбока бръчка разсече челото му.

— Тая самонадеяна мома ми съобщи, че наемането й е fait accompli^[2].

— Нали миналия месец каза, че се нуждаеш от асистент?

— Който аз да си избера.

— Съмняваш ли се в нейните умения? — попита Рис.

Хейвлок можеше да унищожи зараждащата се кариера на Гарет Гибсън с едно просто „да“. Но той беше твърде честен, за да го направи.

— Ако някой мъж дойдеше при мен с нейната квалификация, щях на момента да го наема. Но жена? Твърде много предразсъдъци трябва да преодолее. Дори жените пациентки ще предпочетат лекар мъж.

— В началото. Докато не свикнат с идеята. — Тъй като видя, че възрастният мъж се кани да възрази, Рис продължи с укорителна нотка в гласа: — Хейвлок, давам работа на стотици работнички, които всеки ден демонстрират уменията си. Наскоро повиших една продавачка до началник-отдел и тя се представя също толкова добре, колкото, който и да е мъж на нейния пост. Очевидно способностите на Фърнсби са неоспорими. Аз не съм радикал, Хейвлок; това са фактите. И тъй като съм благоразумен човек, нека да дадем шанс на доктор Гибсън да се докаже.

Хейвлок подръпна нервно кичур от бялата си коса, докато обмисляше ситуацията.

— Водил съм достатъчно битки на времето си. Нямам желание да участвам в борбата на жените срещу неправдите.

Рис се усмихна с непреклонен поглед.

Лекарят въздъхна със стенание, признавайки, че няма избор в случая.

— Проклет да си, Уинтърборн.

 

 

Денят беше ужасно студен, въздухът хапеше носовете и караше очите да сълзят. Хелън потрепери, уви по-плътно около шията си вълнената пелерина и притисна безчувствените си устни в напразен опит да ги стопли.

Според правилата на траура беше минало достатъчно време от смъртта на Тео, за да могат сестрите Рейвънел да оставят лицата си открити на публични места, стига да носят воалите си преметнати назад над шапките или бонетата си. Хелън беше благодарна, че вече не се налага да присвива очи в опит да различи нещо през пластовете черен крепдешин.

Семейство Рейвънел и шепа прислужници се приготвяха да напуснат Лондон с влака за Хемпшър. На Хелън й се струваше, че станция Ватерло, разположената върху десет акра земя и система от депа, изпълнени със сложна мрежа от платформи и различни допълнения, е проектирана така, че да създава максимално объркване за пътниците. А пътникопотокът буквално се удвояваше всяка година и принуждаваше станцията да се разширява хаотично. И за да влошат нещата още повече, железопътните служители често даваха противоречива информация за това къде пристига даден влак или откъде ще отпътува. Носачите доставяха багажа в погрешните влакове и насочваха хората към погрешните стоянки за файтони и каси за билети. Пътниците недоволстваха и викаха раздразнено, докато обикаляха из депата.

Хелън подскочи при звуците от разположения наблизо духов оркестър, който засвири пехотен марш със завиден ентусиазъм. От Чичестър пристигаше първи батальон от Колдстриймския полк и на перона се беше събрала тълпа да приветства войниците.

Раздразнен от гълчавата, Девън се обърна към Катлийн:

— Отивам да разбера къде е проклетият влак. Не мърдай оттук, докато не се върна. Вече казах на лакея, че трябва да просне на земята всеки мъж, който се опита да доближи теб или момичетата.

Катлийн го погледна и стъпи твърдо върху дъските, сякаш се готвеше да пусне корени.

Девън поклати глава с неохотна усмивка.

— Изобщо не изглеждаш послушна — уведоми я той и погали бузата й с облечения си в ръкавица пръст.

— А трябва ли? — извика след него Катлийн, докато той се отдалечаваше.

— Ще е интересно да те видя поне веднъж такава — отвърна той през рамо, без да забавя крачка.

Катлийн се засмя и отиде при Хелън.

Докато близначките гледаха ококорени процесията от войници, облечени в лъскави алени туники с позлатени копчета, лицето на Катлийн стана сериозно и тя погледна загрижено към унилото лице на Хелън.

— Съжалявам, че трябва да напуснем Лондон.

— Няма за какво да се съжалява — отвърна Хелън. — Аз съм абсолютно доволна.

Което, разбира се, не беше така. Тя се притесняваше, че ще бъде далеч от Рис за толкова дълго време. Особено като се имаше предвид колко се беше ядосал той на отказа й да избягат. Не беше свикнал да чака или да му отказват нещо, което е поискал.

Откакто Рис си тръгна от Рейвънел Хаус, Хелън му пишеше всеки ден. В първото писмо се поинтересува от здравословното му състояние. Във второто му разказа за плановете на семейството за отпътуването им, а в третото се осмели да попита, в момент на слабост и неувереност, дали той не съжалява за годежа им.

След всяко от първите две писма пристигаше бърз и стегнат отговор, написан с изумителен калиграфски почерк. В първия Рис я уверяваше, че рамото му се оправя бързо, във втория й благодареше за информацията за скорошното отпътуване на Рейвънелови.

Но на третото си писмо Хелън все още нямаше отговор.

Може би наистина съжаляваше, че се е сгодил за нея. Може би го беше разочаровала. Вече.

За да не притеснява останалите членове на семейството, Хелън положи всички усилия да прикрие унинието си, но Катлийн веднага я усети.

— Времето ще мине бързо — промърмори тя. — Ще видиш.

Хелън успя да се усмихне напрегнато.

— Да.

— Щеше да се наложи да се върнем в имението дори да не се беше получила тази ситуация с господин Уинтърборн. Толкова много неща има за правене там сега, когато земята се подготвя за новата железница и мината, а Уест не може да се справи сам с всичко.

— Разбирам. Но… Наистина се надявам братовчедът Девън да не се държи толкова сурово с господин Уинтърборн.

— Скоро ще омекне — увери я Катлийн. — Той не се държи сурово, просто ти и близначките се намирате под негова закрила и той много ви обича. — Катлийн се огледа и рече по-тихо: — Както казах на Девън, когато един мъж прави любов с жената, за която смята да се ожени, това трудно може да се нарече престъпление. И той не можа да възрази. Но не му хареса начинът, по който господин Уинтърборн манипулира ситуацията.

— Дали ще станат пак приятели? — осмели се да попита Хелън.

— Те все още са приятели, скъпа. След като се приберем и минат няколко седмици, ще убедя Девън да покани господин Уинтърборн в Хемпшър.

Хелън стисна облечените си в ръкавици ръце в опит да прикрие въодушевлението си, преди да се е изложила на публично място.

— Много ще се радвам.

Очите на Катлийн проблеснаха.

— Междувременно ще има предостатъчно неща, които да ангажират вниманието ти. Трябва да провериш какво би искала да вземеш със себе си в Лондон. Ще отнесеш личните си вещи, разбира се, но също така всички мебели и украси, които ще ти помогнат да направиш уютен новия си дом.

— Много щедро от твоя страна, но не искам да вземам нищо, което ще ти потрябва по-късно.

— В приората Евърсби има двеста стаи. Голям брой от тях са пълни с мебели, които никога не са използвани, и картини, които никой никога не е виждал. Вземи каквото ти хареса, то ти принадлежи по рождение.

При последните думи усмивката на Хелън се стопи.

Разговорът им беше заглушен от гръмотевичния трясък на влака, който пристигаше от другата страна на перона. Миризма на метал, въглищен прах и пара изпълни платформата, а дъските под краката им като че се разтрепериха от нетърпение. Хелън инстинктивно отстъпи назад, макар че локомотивът не представляваше никаква заплаха. Оркестърът продължаваше да свири, войниците маршируваха и хората ликуваха. От вагоните започнаха да слизат пътници, посрещани от носачите с колички, и имаше толкова много глъч и викове, че Хелън запуши ушите си с ръце. Катлийн отиде да доведе близначките, докато тълпата се юрна напред. Наоколо се движеха й блъскаха тела, а лакеят Питър полагаше огромни усилия да предпази жените от блъсканицата.

Остър порив на вятъра откъм открития край на платформата разтвори пелерината на Хелън. Копчето се беше изплъзнало от илика. Хелън я сграбчи с две ръце, обърна гръб към вятъра и започна да се закопчава. Пръстите й бяха толкова измръзнали, че не можеха да се справят.

Две млади жени, награбили пътни чанти и кутии за шапки, профучаха забързано покрай нея и я блъснаха настрани. Тя отстъпи една-две крачки в опит да запази равновесие и се блъсна във висока, здрава фигура.

Ахна изненадано, когато усети как две силни ръце я обгръщат.

— Моля да ми простите, сър — рече задъхано тя, — аз…

Установи, че се взира в две очи, тъмни като безлунна нощ. В корема й запърхаха пеперуди и коленете й омекнаха.

— Рис — прошепна тя.

Без да каже нито дума, той посегна към пелерината й и вкара копчето в копринения илик. Беше облечен безупречно в красиво черно вълнено палто и перленосива шапка. Но цивилизованото му излъчване не успяваше по никакъв начин да смекчи напрежението от опасното му настроение.

— Защо си дошъл? — успя да попита тя със свито гърло.

— Нима смяташ, че ще те оставя да напуснеш Лондон, без да се сбогуваме?

— Не очаквах… Но исках… тоест, радвам се… — Тя замълча, объркана.

Рис плъзна ръка по гърба й и промърмори:

— Ела с мен. — Поведе я към високата дървена стена, която беше разположена напреки на платформата. Върху нея бяха налепени реклами и съобщения за промените в железопътните услуги.

— Милейди! — чу Хелън глас зад гърба си и се спря, за да погледне през рамо.

Фамилният лакей Питър я гледаше объркано, докато се опитваше да опази останалите жени от потока преминаващи пътници.

— Милейди, графът ми нареди да ви пазя.

— Аз ще се погрижа за нея — отсече Рис.

— Но, сър…

Катлийн, която току-що беше забелязала присъствието на Уинтърборн, прекъсна лакея:

— Дай им пет минути, Питър. — Тя погледна умолително Хелън и вдигна пет пръста, за да е сигурна, че е разбрана. Хелън бързо кимна.

Рис я придърпа в един уединен ъгъл, създаден от дървената стена и желязната подпорна колона. Обърна гръб на тълпата и я скри от погледите им.

— Адски много време ми трябваше да ви открия. Намирате се на грешния перон.

— Братовчедът Девин отиде да разбере къде трябва да чакаме.

Вледеняващият вятър подмяташе няколко кичура, които се бяха изплъзнали от сложната й прическа, и сякаш се вмъкваше под яката на роклята й. Тя потрепери силно, опита се да се увие по-плътно в пелерината си.

— Мога да чуя как ти тракат зъбите — каза Рис. — Ела до мен.

С изненада и копнеж тя го видя да разкопчава палтото си.

— Не мисля… няма нужда…

Рис пренебрегна протестите й, притисна я към тялото си и я обгърна с палтото си.

Хелън затвори очи, обградена от топлина и интимен сумрак; плътната вълнена материя заглуши околната глъч. Почувства се като малко горско животинче, което се е сгушило в хралупата си, скрито от опасностите, дебнещи наоколо. Той беше голям, силен и топъл, и тя не можа да не се отпусне в прегръдката му, тялото й инстинктивно разпозна в неговото източник на спокойствие.

— По-добре ли си? — прозвуча тихият му глас до ухото й.

Хелън кимна.

— Защо не отговори на последното ми писмо? — попита тя с приглушен глас.

Фината кожа на ръкавиците му се плъзна по брадичката й и повдигна главата й нагоре. Очите му проблеснаха подигравателно.

— Може да не ми е харесал въпросът.

— Страхувах се… тоест, помислих си…

— Че може да съм променил мнението си? Че може да не те искам повече? — В гласа му се долавяше нещо, което я накара да настръхне. — Искаш ли доказателство как се чувствам, cariad?

Преди да успее да отговори, устните му се притиснаха към нейните по изключително скандален начин. Това изобщо не го притесняваше. Той я желаеше и искаше тя да го разбере, да го почувства, да го вкуси. Ръцете й се плъзнаха към раменете му и около врата му, а краката й се подкосиха. Целувката продължи цяла вечност, устните му бяха неспокойни и изгарящи, а хладната черна кожа на ръкавицата му притискаше бузата й. Тя осъзна замаяно, че не гневът го е накарал да дойде тук. Беше дошъл, защото искаше да се увери. Той се бе съмнявал в нея по същия начин, както тя се бе съмнявала в него.

От гърлото му се отрони вибриращ звук и той прекъсна целувката, вдигна глава. Дъхът му се кълбеше в студения въздух. Той разтвори палтото си и отстъпи назад, като отново я остави сама.

Хелън потрепери под яростната атака на студения вятър.

Рис бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Хвана облечената в ръкавица ръка на Хелън и постави малък запечатан плик върху дланта й. Преди тя да е успяла да попита какво е това, той рече:

— Кажи на семейството си да отиде на осма платформа, до моста.

— Но кога…

— Hwyl fawr am nawr. — Той я погледна за последен път с демоничен блясък в очите. — Това означава „довиждане засега“. — После я обърна към семейството й и я побутна напред. Хелън се спря и погледна назад, с неговото име на уста. Но той вече се отдалечаваше, преминаваше през тълпата с решителни крачки.

Хелън пъхна писмото в ръката си и го прочете по-късно, чак след като Девън беше качил семейството в правилния влак на осма платформа и всички се бяха настанили във вагона първа класа. Когато влакът напусна станция Ватерло и започна двучасовото пътуване към Хемпшър, тя внимателно извади плика.

След като се убеди, че близначките гледат навън през прозореца, а Катлийн е потънала изцяло в разговора с Девън, Хелън счупи червения печат и разгъна писмото.

Хелън,

Питаш дали съжалявам за годежа ни.

Не. Съжалявам за всяка минута, в която си далеч от погледа ми. Съжалявам за всяка стъпка, която не ме доближава до теб.

Последната ми мисъл всяка нощ, е, че ти трябва да си в прегръдките ми. Няма спокойствие или удоволствие в празното ми легло, когато ти присъстваш единствено в сънищата ми и когато се събудя, кълна зората.

Ако имах право, щях да ти забраня да ходиш където и да било без мен. Не от егоизъм, а защото да бъда далеч от теб е като да живея, без да дишам.

Помисли си за това. Ти ми открадна дъха, cariad. И сега ми остава единствено да броя дните, докато не си го върна обратно от теб с целувки.

Уинтърборн