Лайза Клейпас
Докато свят светува (28)

Глава 28

След като кочияшът и лакеят бяха изпратени обратно в Рейвънел Хаус със съобщението, че прегледът ще отнеме повече време от очакваното, Хелън и доктор Гибсън тръгнаха пеша към Панкрас Роуд. Докато вървяха бързо, доктор Гибсън предупреди Хелън как да се държи в Ийст Енд, особено в района около доковете.

— Стойте по-встрани. Оглеждайте хората пред къщите, между сградите или до спрелите карети. Ако някой ви доближи с въпрос, не му обръщайте внимание, дори да е жена или дете. Винаги вървете целеустремено. Не изглеждайте нерешителна или изгубена, особено, ако наистина е така, и по никакъв повод не се усмихвайте. Ако двама души вървят срещу вас, никога не минавайте между тях.

Те стигнаха до една широка улица и се спряха близо до ъгъла.

— На големите улици човек винаги може да намери файтон — продължи доктор Гибсън. — Ето, един идва. — Тя вдигна ръка във въздуха. — Винаги се движат много бързо, така че внимавайте да не ви сгазят, когато приближат бордюра. Щом спре, ще трябва сами да се качим, и то бързо. Конете на файтоните обикновено потеглят рязко, така че внимавайте да не паднете от стълбичката, докато се качвате.

Хелън кимна напрегнато и сърцето й се разтупка, когато двуколката рязко спря пред тях. След като сгъваемата вратичка се отвори, доктор Гибсън се качи първа, като се наведе под увисналите ремъци.

Хелън я последва с мрачна решителност, като се хвана за овалния калник над колелото. Тясната стълбичка беше хлъзгава от калта. И за да влоши допълнително нещата, тежестта на турнюра й заплашваше да я повлече назад. Но някак си успя да запази равновесие и тромаво се качи във файтона.

— Много добре — каза доктор Гибсън и възпря Хелън, която посегна да затвори вратата. — Кочияшът ще я затвори с една ръчка. — Тя му извика адреса през отвора на покрива, след като избута с бастуна си вестника, който беше паднал върху него. Вратата се затвори, колата се люшна напред и те потеглиха по улицата с бързо нарастваща скорост.

Макар че обикновените хора непрекъснато се возеха във файтони, младите жени от ранга на Хелън никога не го правеха. Самото пътуване беше ужасяващо, но ободряващо. Тя не можеше да повярва, че се случва. Файтонът профучаваше с бясна скорост покрай каретите, каруците, омнибусите и конете, които пълнеха улицата, клатеше се и подскачаше, като се разминаваше на косъм със стълбовете на лампите, паркираните карети и бавните пешеходци.

— Когато дойде моментът да слизаме — каза доктор Гибсън на Хелън, — аз ще платя на кочияша през дупката на покрива и той ще отвори вратата с ръчката. Внимавайте ремъците да не съборят шапката ви, когато скочите на земята.

Файтонът рязко спря. Доктор Гибсън плати и сръчка с лакът Хелън, когато вратичката се отвори. Хелън скочи и стъпи на стълбичката, като трябваше да се извие странично, за да може турнюрът й да излезе от файтона. С повече късмет, отколкото умения, тя скочи на улицата, без да падне по лице или да изгуби шапката си. Тежестта на турнюра я избута няколко крачки напред. Доктор Гибсън веднага скочи след нея с атлетична грациозност.

— Вие го правите да изглежда толкова лесно — каза Хелън.

— Практика — отвърна доктор Гибсън и оправи шапката си. — Освен това нямам турнюр. Така, сега си припомнете правилата.

И двете тръгнаха напред.

Заобикалящата ги среда беше по-различна от всички части на Лондон, които Хелън беше виждала досега. Дори небето изглеждаше различно, с цвета и текстурата на стар кухненски килим. Имаше само няколко магазина, всичките със затъмнени прозорци и избледнели табели. Редиците от обикновени къщи, които трябваше да осигуряват убежище на мизерстващите, изглеждаха неподходящи за обитаване. Хората се тълпяха на улицата, караха се, ругаеха, пиеха и се биеха. Други седяха по бордюрите или на праговете на къщите с призрачна апатия, лицата им бяха неестествено бледи и с хлътнали очи.

Колкото и мръсна да беше главната улица, покрита с пласт нечистотии и захвърлени предмети, тя не можеше да се сравни с уличките, които се разклоняваха от нея; по тях проблясваха тъмни потоци и локви с воняща течност. Хелън зърна животински труп и клозет без врата и се напрегна, за да потисне потръпването си. Хората живееха на такива места. Хранеха се, пиеха, работеха, спяха тук.

Как оцеляваха? Тя се стараеше да не изостава от доктор Гибсън, която като че ли не обръщаше внимание на мизерията, която ги заобикаляше.

Навсякъде се усещаше противна смрад, от която нямаше спасение. На всеки няколко метра носещите се във въздуха миазми, плътни, органични и гниещи, се оформяха в нова, още по-противна своя версия. Когато минаха покрай една особено противно миришеща алея, всепроникващата воня като че ли премина през носа направо в стомаха й. Вътрешностите й се преобърнаха.

— Дишайте през устата — каза доктор Гибсън и ускори крачка. — Ще премине.

За щастие гаденето премина, макар Хелън да чувстваше леко виене на свят, сякаш беше отровена, а в устата си имаше вкус на олово. Свиха зад един ъгъл и се озоваха пред голяма тухлена сграда с висока желязна порта и островърха ограда.

— Това е сиропиталището — каза доктор Гибсън.

— Прилича на затвор.

— И по-лоши места съм виждала. Поне теренът е сравнително чист.

Те преминаха през високата желязна порта, която бе широко отворена, и тръгнаха към входа. Доктор Гибсън протегна ръка и уверено дръпна въжето на камбанката. Някъде във вътрешността се чу звън.

Мина цяла минута и доктор Гибсън се канеше да позвъни отново, когато вратата се отвори.

Пред тях се изправи едра и широкоплещеста жена. Изглеждаше ужасно изморена, сякаш не беше спала от години, кожата на лицето й бе увиснала на пластове.

— Вие ли сте домакинката? — попита доктор Гибсън.

— Да. А вие кои трябва да сте?

— Аз съм доктор Гибсън. Спътницата ми е госпожица Смит.

— Госпожа Лийч — промърмори домакинката.

— Бихме искали, ако може, да ви зададем няколко въпроса.

Лицето на домакинката не се промени, но беше очевидно, че идеята не й допада.

— И аз какво ще спечеля от това?

— Готова съм да предложа медицинските си услуги на децата в лечебницата.

— Не ни трябва доктор. Милосърдните сестри идват три пъти седмично да преглеждат децата. — Вратата тръгна да се затваря.

— За изгубеното време — рече Хелън и дискретно й подаде една монета.

Ръката на домакинката я грабна и очите й проблеснаха за миг, когато осъзна, че това е половин крона. Отстъпи назад, отвори по-широко вратата и ги пропусна вътре.

Влязоха в Г-образен коридор, с кабинети от едната страна и детска ясла от другата. Оттам се чуваше бебешки плач. Една жена крачеше напред-назад през вратата с бебе на ръце и се опитваше да го успокои.

В дъното на коридора, през отворена двукрила врата, Хелън видя редици от деца, насядали на дълги маси. Множество лъжици стържеха по дъното на купичките.

— Ще се хранят още десет минути — каза госпожа Лийч, като погледна джобния си часовник. — С това време разполагам. — Няколко любопитни деца бяха наскачали от пейките и се струпаха на вратата, за да видят посетителите. Домакинката ги изгледа с омраза. — Връщайте се веднага на масата, ако знаете кое е добре за вас! — Децата бързо изтичаха обратно в трапезарията. Госпожа Лийч се обърна отново към доктор Гибсън и поклати уморено глава. — Някои от тях вярват, че майките им ще се върнат да ги вземат. Всеки път, когато дойде посетител, вдигат гюрултия.

— Колко деца има в сиропиталището? — попита доктор Гибсън.

— Сто и двайсет момчета, деветдесет и седем момичета и осемнайсет бебета.

Хелън забеляза, че едно момиченце беше останало полускрито зад вратата. Детето бавно се подаваше иззад дръжката. Косата й, бледоруса, беше подстригана късо и неравните кичури стърчаха на всички страни. На места беше сплъстена, което й придаваше вид на проскубана кокошка. Тя се взираше втренчено в Хелън.

— Връщала ли се е някоя от майките? — попита доктор Гибсън.

— Случвало се е — отвърна навъсено госпожа Лийч. — Досадните кучки смятаха това място за безплатна квартира. Водеха децата си тук, оставяха ги да живеят от благотворителност и се връщаха да ги прибират, когато им скимне. Наричаме ги приходящите. Затова Бордът на управителите направи процедурите за приемане и изписване колкото се може по-сложни, за да спре приходящите. Но това означава повече работа за мен и персонала, а ние вече… — Тя млъкна гневно, щом зърна малкото момиче, което беше направило няколко крачки към Хелън. — Какво ти казах? — изригна домакинката. — Връщай се на масата!

Детето не сваляше очи — ококорени, уплашени, възхитени — от Хелън.

— Мама? — Гласът й беше тих, едва се чу в голямата зала.

Тя се стрелна напред, слабите й крачета заприпкаха чевръсто. Шмугна се под ръката на домакинката, хвърли се към Хелън и я сграбчи за полата.

— Мама — не спираше да повтаря момиченцето с умолително гласче.

Колкото крехко и мъничко да беше детето, сблъсъкът с него едва не събори Хелън. Тя гледаше стреснато как детето дърпа остриганата си коса, сякаш се опитваше да открие кичур, който да е достатъчно дълъг, че да се види. Хелън протегна ръка, за да го накара да се спре. Пръстите им се докоснаха и мъничката ръка сграбчи нейната в болезнена хватка.

— Чарити! — сопна се госпожа Лийч. — Свали си мръсните ръце от дамата. — Жената замахна да плесне детето, но без дори да се замисли, Хелън й попречи със собствената си ръка.

— Чарити ли се казва? — попита бързо доктор Гибсън. — Чарити Уенсди?

— Да — отвърна домакинката; като гледаше с омраза малката дрипла.

Доктор Гибсън поклати изумено глава и се обърна към Хелън.

— Чудя се какво ли накара детето да… — Тя се спря и погледна към момичето. — Сигурно е забелязала цвета на косата ви — толкова е отличаващ се, че… — Погледът й се местеше между тях двете. — Мили боже — промърмори тя.

Хелън не можеше да пророни и дума. Вече беше осъзнала колко много си приличат двете с Чарити: тъмните вежди и мигли, светлите сивкави очи, русите до бяло коси. Беше съзряла себе си в изгубения поглед на едно дете, което нямаше място в този свят.

Малкото момиче облегна глава на кръста й. Тъжното му личице се извърна нагоре и очите се затвориха, сякаш се наслаждаваше на слънчевата светлина. Чертите й се бяха разтопили в уморено облекчение. Ти си тук. Дойде за мен. Имам си някой.

Като дете Хелън сигурно също бе мечтала за такъв момент — но не можеше да си спомни. Знаеше само, че никога не се беше случил.

Чуваше как домакинката настоява да разбере какво става и какво искат от Чарити, а доктор Гибсън й отвръщаше с въпроси. Откъм яслата се чу продължителен писък. Децата в трапезарията ставаха неспокойни. И други се появиха до вратата, гледаха и бърбореха.

Хелън се наведе да вдигне детето. Малкото телце беше леко и безплътно. Чарити я обгърна с ръце и крака, вкопчи се като маймунка. Детето отчаяно се нуждаеше от баня. От няколко бани. А униформата на сиропиталището — синя рокля от шевиот и сива престилка — трябваше да бъде изгорена. Хелън копнееше да я отведе на някое чисто и тихо място, да отмие цялата мръсотия от нея и да я нахрани с нещо топло и хранително. За един отчаян миг се запита какво ли е необходимо, за да се отпише детето от сиропиталището, и какво, за бога, ще каже на лейди Бъруик, когато се върне в Рейвънел Хаус заедно с полусестра си.

Едно нещо беше сигурно — нямаше да изостави Чарити в това място.

— Аз съм по-голямата ти сестра, скъпа — промърмори тя. — Казвам се Хелън. Не знаех, че си тук, иначе щях да дойда по-рано. Вземам те у дома с мен.

— Сега? — попита с разтреперан глас детето.

— Да, сега.

Докато стоеше там с малкото момиче в ръце, Хелън осъзна, че току-що животът й се е променил завинаги, като влак, който преминава точката на прехода и поема по нови релси. Вече никога нямаше да е жена без дете. Разтърсиха я объркани чувства… страх, че никой, дори Катлийн, нямаше да се съгласи с това, което правеше… и мъка, защото беше изгубила Рис и с всяка следваща стъпка се отдалечаваше все повече от него… и лека, самотна нотка на радост. В бъдеще щеше да има компенсации. Щеше да има утеха.

Но никога повече нямаше да има мъж като Рис Уинтърборн.

Вниманието на Хелън бе привлечено от другите две жени, които вече се караха.

— Госпожо Лийч — рече рязко тя.

Двете млъкнаха и я погледнаха.

Хелън продължи със заповедния тон, който бе усвоила от лейди Бъруик.

— Ще почакаме в един от кабинетите, докато вие се погрижите за децата в трапезарията. Побързайте, ако обичате, защото не разполагаме с много време. Имаме да обсъждаме нещо.

— Да, госпожице — отвърна домакинката с обиден вид.

— Можете да се обръщате към мен с милейди — рече студено Хелън и изпита тайно задоволство от изненадания поглед на жената.

— Да, милейди — последва тих отговор.

След като госпожа Лийч ги заведе в един бедно обзаведен кабинет, Хелън седна с Чарити в скута.

Доктор Гибсън крачеше из малката стая, като безсрамно прегледа купчината документи на писалището и отвори няколко чекмеджета.

— Ако искате да я освободят още тази вечер — каза тя, — със съжаление трябва да ви съобщя, че това е невъзможно.

Чарити вдигна глава от рамото на Хелън и въздъхна тежко.

— Не ме оставяй тук.

— Ш-ш-шт. — Хелън приглади няколко щръкнали кичура коса. — Идваш с мен. Обещавам. — С периферията на зрението си видя, че доктор Гибсън клати глава.

— На ваше място не бих обещавала — рече тихо тя.

— Ако трябва да наруша закона и просто да си тръгна оттук с нея — каза Хелън, — ще го направя. — Тя настани Чарити по-удобно в скута си и продължи да приглажда косата й. — Според вас защо са я отрязали толкова къса? — попита тя.

— Обикновено главите им се бръснат при приемането, за да се предпазят от заразяване с паразити.

— Щом са толкова загрижени за паразитите — рече Хелън, — би трябвало да ги къпят от време на време.

Чарити я погледна разтревожено.

— Не обичам водата.

— Защо не, скъпа?

Мъничката брадичка потрепери.

— Когато сме лоши, монахините… ни пъхат главите във в-ведрото над огъня. — Тя погледна Хелън с детска печал и отново притисна буза към рамото й.

Хелън всъщност се зарадва на залялата я вълна от гняв — тя изчисти мислите й и я зареди с нови сили. Започна леко да люлее детето, сякаш беше бебе.

Доктор Гибсън седна на ръба на писалището, което стана възможно единствено, защото носеше нов модел роля, права отпред, със събрани отзад поли вместо турнюр. Хелън й завидя.

— Какво ще поискат за освобождаването й? — попита тя.

Доктор Гибсън отвърна намръщено:

— Според домакинката ще трябва да попълните документи за нещо, което те наричат „рекламация“. Ще ви позволят да отведете детето само ако докажете родствена връзка. Това означава, че ще трябва да получите правно заявление от господин Ванс, което да потвърди бащинството му и за двете ви. След това трябва да се изправите пред Борда на управителите на сиропиталището. Щом им обясните подробно връзката си, те ще решат дали да разрешат или не освобождаването й от сиропиталището.

Хелън се разяри.

— Защо усложняват толкова осиновяването на тези деца?

— Според мен Бордът на управителите предпочита да запази децата, за да може да ги експлоатира, да ги дава под наем и да прибира заплатите им. На шестгодишна възраст повечето от децата тук вече учат занаят и започват да работят.

Отвратена, Хелън се замисли върху проблема. Когато погледна към недохраненото малко телце в ръцете си, веднага й хрумна идея.

— Ами ако присъствието й представлява опасност? Ами ако я диагностицирате с болест, която може да се разпространи из цялото сиропиталище, освен ако веднага не бъде изкарана от него?

Доктор Гибсън се замисли.

— Гениална идея — каза тя. — Яд ме е, че не се сетих първа за нея. Скарлатината ще свърши работа. Сигурна съм, че госпожа Лийч ще подкрепи плана, ако й предложите петачка. — Тя се поколеба, размишлявайки върху възможностите. — В бъдеще може да има въпроси относно законното настойничество, ако Бордът на управителите реши да си я върне. Но те не биха тръгнали срещу толкова силен човек, като господин Уинтърборн.

— Не мисля, че господин Уинтърборн ще участва по някакъв начин в това — рече тихо Хелън. — Не и след като поговоря утре с него.

— О… — Доктор Гибсън се умълча за миг. — Съжалявам да го чуя, милейди. Поради много причини.

 

 

Когато излязоха от сиропиталището, слънцето тъкмо бе залязло. Двете жени осъзнаваха, че с всяка изминала минута става все по-опасно за тях, затова вървяха с максимална бързина. Хелън носеше Чарити, която се беше вкопчила в нея и я бе обхванала през кръста с крачетата си.

Бяха завили на първия ъгъл и вървяха към втория, когато след тях тръгнаха двама мъже.

— Тия две красиви дами сигур имат малко излишни пари — каза единият.

— Вървете си по пътя — отсече доктор Гибсън и продължи напред уверено.

Двамата мъже се изкискаха по начин, който накара косъмчетата на врата на Хелън да настръхнат.

— Ми той случайно пресича вашия — рече другият.

— Паплач от корабостроителницата — промърмори доктор Гибсън на Хелън. — Не им обръщайте внимание. Скоро ще стигнем до главната улица и повече няма да ни притесняват.

Но мъжете нямаха намерение да им позволят да продължат напред.

— ’Ко не ни дадете малко пари — рече груб глас зад гърба на Хелън, — ще ’зема тоя малък сладкиш. — Една груба ръка я хвана за рамото и я завъртя. Хелън леко залитна под тежестта на детето, колкото и слабичка да беше Чарити.

Мъжът не отместваше дебелата си ръка от рамото й. Беше едър и кръглолик, кожата му приличаше на портокалова кора. Изпод мазното кепе се подаваха кичури коса с неопределен цвят.

Той се втренчи в Хелън и очите му се разшириха от възхищение.

— Лице на ангел — изпъшка той и облиза малките си тънки устни. Между зъбите му имаше черни дупки, които оставяха впечатление за клавишите на пиано. — Че те яхна с кеф. — Хелън се опита да се отдръпне от него и хватката му се затегна. — Нийде няма да ходиш, мое меко… мамка му! — Той изпищя, когато бастунът изсвистя във въздуха и се стовари върху китката му с противен трясък.

Хелън бързо отстъпи назад и бастунът изсвистя отново, като този път го халоса отстрани по главата. След това върхът му потъна в корема му и той се преви напред със стон. Със сръчен замах доктор Гибсън мушна извитата дръжка между краката му и я дръпна към себе си като кука. Мъжът падна на земята и се сгърчи като сварена скарида. Цялата процедура отне не повече от пет или шест секунди.

Без да се колебае, доктор Гибсън се обърна към другия мъж, който се беше хвърлил напред. Обаче, преди да успее да я стигне, някой го сграбчи изотзад и го извъртя настрани.

Непознатият демонстрираше изключителна гъвкавост и отскочи с лекота встрани, когато бандитът се хвърли към него. Отвърна с бърза и брутална комбинация: мушване, дясно подсичане, ляв ъперкът и удар с всичка сила с десния юмрук. Грубиянът се свлече на улицата до приятеля си.

Хелън шепнеше на ужасеното дете, което хлипаше, притиснато към рамото й.

— Всичко е наред. Всичко свърши.

Доктор Гибсън изгледа предпазливо непознатия и отпусна бастуна на земята.

Той отвърна безизразно на погледа й и оправи шапката си.

— Добре ли сте, дами?

— Да — отвърна студено доктор Гибсън. — Благодарим ви за помощта, макар че ситуацията беше под контрол.

Хелън имаше впечатлението, че другата жена е раздразнена, че са я лишили от възможността да унищожи и втория негодник докрай, както бе сторила с първия.

— Очевидно бихте могла да се справите и сама — каза непознатият, като се приближи. Беше добре облечен млад мъж, малко по-висок от средния ръст и изключително як на вид. — Но когато видях, че притесняват две дами, реших, че е учтиво да помогна.

Имаше необичаен акцент, който беше труден за определяне. Повечето акценти са толкова специфични, че човек лесно можеше да определи откъде идват, понякога дори да посочи графството. Когато дойде още по-близо, Хелън видя, че е много красив, със сини очи, тъмна коса и изразително лице.

— Какво правите в този район? — попита подозрително доктор Гибсън.

— Отивам да се видя с приятел в таверната.

— Как се казва тя?

— „Лозите“ — отвърна веднага той. Погледът му се отмести към Хелън и детето в ръцете й. — Тук не е безопасно — рече тихо мъжът, — а нощта напредва бързо. Да ви повикам ли файтон?

Доктор Гибсън отговори преди Хелън.

— Благодаря ви, но нямаме нужда от помощ.

— Ще остана на разстояние — съгласи се той, — но няма да ви изпускам от очи, докато не се качите във файтона.

— Както ви е удобно — отсече доктор Гибсън. — Ще тръгваме ли, милейди?

Хелън се поколеба и се обърна към непознатия:

— Ще ни кажете ли името си, сър, за да знаем на кого трябва да благодарим?

Той срещна погледа й и чертите му леко се смекчиха.

— Простете ми, милейди, но предпочитам да не го казвам.

Тя му се усмихна.

— Разбирам.

Той повдигна леко шапката си в жест на уважение и крайчетата на очите му се набръчкаха, докато двете жени се отдалечаваха. Хелън се усмихна, като си спомни предупреждението на Уест за непознатите и предрешените герои. Да видим как ще реагира, когато му разкаже за това.

— Без усмивки — напомни й доктор Гибсън.

— Но той ни помогна — възрази Хелън.

— Не е помощ, когато нямаш нужда от нея.

Когато най-после стигнаха главната улица, доктор Гибсън бързо погледна през рамо.

— Следва ни от разстояние — рече раздразнено тя.

— Като ангел пазител — каза Хелън.

Доктор Гибсън изсумтя.

— Видяхте ли как преби онзи негодник? Юмруците му са бързи като мисълта. Като на професионален боец. Човек би се запитал как такъв мъж се появява отникъде в подходящия момент.

— Мисля, че нанесе по-малко вреда на противника си, отколкото вие на вашия — рече с възхищение Хелън. — Как повалихте онзи хулиган с бастуна си — никога не съм виждала нещо подобно.

— Прицелът ми беше малко крив — отвърна доктор Гибънс. — Не улучих пряко лакътния нерв в китката му. Ще трябва да се консултирам с учителя си по фехтовка за техниката.

— Въпреки това беше много впечатляващо — увери я Хелън. — Съжалявам всеки, който направи грешката да ви подцени, доктор Гибсън.

— Милейди, чувствата ни са изцяло взаимни.