Лайза Клейпас
Докато свят светува (27)

Глава 27

На сутринта, докато лейди Бъруик закусваше в стаята си, а близначките все още бяха в леглото, пощальонът донесе писмо за Хелън.

Когато икономът й поднесе плика на сребърен поднос, тя забеляза веднага, че е изпратен от Ейда Тапли. Когато го взе, ръката й трепереше.

— Предпочитам да не споменавате за това писмо на никого.

Икономът я погледна безизразно.

— Да, милейди.

Хелън го изчака да излезе от стаята, отвори залепения плик и извади писмото. Погледът й се плъзна по изписаните с разкривен почерк редове.

Милейди,

Писахте ми за бебето, което ми бе дадено за отглеждане. Нарекох я Чарити^[1], за да й напомням, че заради милосърдието на другите не е била подхвърлена на улицата и че трябва да се опита да го заслужи. Винаги е била добро момиче, което не ми създава неприятности, но парите за издръжката й не бяха достатъчни. Всяка година молех за увеличение, но те ми даваха само някакви дребни монети. Преди пет месеца нямах друг избор, освен да я изпратя в сиропиталището „Степни“ на църквата Свети Георги.

Писах на адвоката, че ще я прибера отново, ако ме компенсира, но досега няма отговор. Моля се някой ден за възмездие над стария скъперник, който позволи горкото дете да се озове в такова място. Тъй като тя няма фамилия, наричат я Чарити Уенсди^[2], заради деня, в който я изпратих там. Ако можете да направите нещо за момичето, бъдете благословена. Съвестта ме гризе силно заради нея.

Искрено ваша:

Ейда Тапли

Хелън беше благодарна, че още не е закусвала. След прочитането на писмото нямаше да успее да задържи храната в стомаха си. Тя скочи от стола и закрачи напред-назад из стаята.

Нейната полусестра беше изоставена абсолютно сама от месеци, и то в институция, която сигурно я бе оставила да страда от глад, тормоз и болести.

Макар Хелън да не бе смятала, че е способна на насилие, сега й се прииска да убие Албион Ванс по възможно най-болезнения начин. Искаше й се да е възможно човек да се убива няколко пъти — щеше да й достави удоволствие да го гледа как страда.

Но в този момент можеше да мисли единствено за Чарити. Детето трябваше веднага да бъде взето от приюта. Трябваше да й бъде намерен дом, място, където да се отнасят добре с нея.

Но първо трябваше да разбере дали детето е успяло да оцелее.

Опита се да прогони паниката и гнева, за да може да мисли ясно. Трябваше да отиде в сиропиталището, да намери Чарити и да я доведе в Рейвънел Хаус. Какви бяха правилата за извеждането на дете от подобна институция? Възможно ли беше да го направи, без да издава истинското си име?

Имаше нужда от помощ.

Но при кого да отиде? Не при Рис, и със сигурност не при лейди Бъруик, която щеше да й каже да забрави за съществуването на детето. Катлийн и Девън бяха далеч. Уест й беше казал да го потърси, ако има нужда от него, но макар да можеше безрезервно да му повери собствения си живот, Хелън не беше сигурна как ще реагира на това. Не й беше убягнала безмилостната му прагматичност, която силно наподобяваше тази на лейди Бъруик.

Сети се за доктор Гибсън, която й беше казала: „Можете да ме потърсите винаги, когато имате нужда от приятел, каквато и да е причината“. Дали говореше искрено? Можеше ли да се разчита на нея?

Беше рисковано. Доктор Гибсън работеше за Рис и можеше директно да отиде при него. Или да откаже от страх пред неодобрението му. Но тогава Хелън си спомни за решителните зелени очи на жената и енергичното й независимо поведение, и си помисли: „Тя не се страхува от нищо“. Освен това доктор Гибсън познаваше Лондон и беше ходила в сиропиталища и преди, така че сигурно знаеше как се управляват.

Въпреки неохотата да постави на изпитание едно приятелство, което още не бе започнало, Гарет Гибсън беше единствената й възможност да спаси Чарити. И инстинктът й подсказваше, че тъкмо тя ще й помогне.

 

 

— Защо искаш да те види лекар? — попита лейди Бъруик, като вдигна глава от писалището в стаята си. — Пак ли главоболие?

— Не, мадам — отвърна застаналата на прага Хелън. — Женски оплаквания.

Устните на графинята се свиха като горната част на дамска плетена чанта. За жена, която обсъждаше с лекота развъждането и размножаването на конете, тя се чувстваше изненадващо неудобно, когато се говореше за същите процеси при хората. Освен ако не се намираше в малкия затворен кръг от приятелки.

— Опита ли бутилка с гореща вода?

Хелън се зачуди как да й обясни деликатно.

— Подозирам, че може да съм „в положение“.

Лицето на лейди Бъруик пребледня. Тя остави изключително внимателно писалката в стойката й.

— Ако тази загриженост е резултат от онзиденшното ти рандеву с господин Уинтърборн, още е твърде рано да се каже дали лозата е родила плод.

Хелън сведе поглед към килима и рече предпазливо:

— Разбирам. Но… двамата с господин Уинтърборн имахме друго, по-отдавнашно рандеву.

— Искаш да кажеш, че ти и той…

— При сгодяването ни — призна си Хелън.

Графинята я погледна с презрение и гняв.

— Уелсци — възкликна тя. — Всеки един от тях умее да отключи колана на девствеността. Влез в стаята, дете. Това не трябва да се обсъжда през прага. — След като Хелън се подчини, графинята попита: — Спрял е месечният ти цикъл?

— Така мисля.

След като обмисли ситуацията, лейди Бъруик придоби някак доволно изражение.

— Ако е вярно, значи бракът ти с Уинтърборн е fait accompli^[3]. Ще изпратя да доведат доктор Хол, който се грижи за дъщеря ми Бетина.

— Ваша светлост е много мила, но вече помолих за среща с доктор Гибсън.

Графинята се намръщи.

— Кой е той?

— Доктор Гибсън е жена. Запознах се с нея в понеделник вечерта в „Уинтърборн“.

— Не, не, няма да стане. Жените не стават за лекари — липсва им научен подход и хладнокръвие. Не може да поверим на жена толкова важен въпрос като раждането на дете.

— Мадам — каза Хелън, — скромността ми няма да бъде наранена толкова силно, ако бъда прегледана от лекарка, вместо от лекар.

Лейди Бъруик изсумтя ядосано и вдигна поглед към небето. Когато отново се обърна към Хелън, тя каза навъсено:

— Доктор Гибсън може да те прегледа тук.

— Боя се, че трябва да отида в частния й кабинет на Кингс Крос.

Графинята повдигна вежди.

— Няма да те прегледа в собствения ти дом?

— Цялото съвременно медицинско и научно оборудване е в кабинета й — каза Хелън, като си спомни описанието на Рис, когато й разказваше как доктор Гибсън беше наместила рамото му. — Включително специална маса. И лампа с концентрирана светлина.

— Много странно, наистина — рече навъсено графинята. — Лекарите поне проявяват достатъчно приличие, за да затварят очите си по време на преглед.

— Доктор Гибсън е модерна.

— Така изглежда. — Лейди Бъруик, която се отнасяше с подозрение към всичко модерно, се намръщи. — Много добре.

— Благодаря ви, мадам. — Изпълнена с облекчение, Хелън излезе от стаята преди графинята да успее да промени мнението си.

 

 

Визитата беше уредена за четири часа следващия ден. Заради нарасналата си възбуда Хелън почти не успя да спи през нощта. Когато най-после прекрачи прага на дома на доктор Гибсън, тя беше изтощена и напрегната.

— Тук съм по измислен повод — изтърси тя, докато доктор Гибсън я посрещаше в тясната, триетажна тераса в джорджийски стил.

— Нима? — попита невъзмутимо доктор Гибсън. — Както и да е, винаги сте добре дошла.

На малката врата се появи едра, кръглолика прислужница.

— Да взема ли палтото ви, милейди?

— Не, няма да се бавя.

Доктор Гибсън я погледна с въпросителна усмивка, зелените й очи гледаха напрегнато.

— Да поговорим за няколко минути в приемната?

— Да. — Хелън я последва в чистата, приятна стая, обзаведена просто с диван, два стола, тапицирани в синьо и бяло, и две малки масички. Единствената картина на стената представляваше гъски, които крачат в селско имение сред розови храсти, успокояващ образ, който напомни на Хелън за Хемпшър. Часовникът над камината удари тихо четири пъти.

Доктор Гибсън седна на стола до Хелън. На ярката светлина, нахлуваща през прозореца, тя изглеждаше ужасно млада, въпреки сериозното си държане. Беше чиста и спретната като ученичка, кестенявата й коса беше прибрана в стегнат кок. Слабата й фигура беше облечена в тревистозелена рокля, поръбена с черно.

— Ако не сте тук като пациентка, милейди — каза доктор Гибсън, — какво мога да направя за вас?

— Имам нужда от помощ по един личен въпрос. Помислих си, че вие сте подходящият човек, когото да потърся, тъй като ситуацията е… доста сложна. — Хелън се поколеба. — Бих предпочела да остане в тайна.

— Имате думата ми.

— Искам да открия едно дете. Племенникът на моята придружителка, лейди Бъруик, има извънбрачно дете и е отхвърлил изцяло отговорността за него. Малкото момиче е на четири години. Изглежда преди пет месеца е била изпратена в сиропиталището „Степни“ на църквата „Свети Георги“.

Доктор Гибсън се намръщи.

— Познавам този район. Същинска клоака е. Някои части не са безопасни дори посред бял ден.

Хелън сплете пръсти.

— Както и да е, трябва да разбера дали Чарити е там.

— Така ли се казва?

— Чарити Уенсди.

Устните на доктор Гибсън потрепнаха.

— Очевидно името е дадено от институцията. — Жената погледна въпросително Хелън. — Да отида ли там от ваше име? Няма да го споменавам, разбира се. Ако Чарити е там, ще разбера в какво състояние е и ще ви съобщя. Сигурна съм, че ще намеря време да отида утре или вдругиден.

— Благодаря ви, много щедро от ваша страна, но… аз трябва да отида днес. — Хелън се поколеба. — Дори вие да не можете.

— Лейди Хелън — рече тихо доктор Гибсън, — това не е място за благородна дама. Нивото на човешка мизерия там може да се окаже много стряскащо за някой, който е водил уединен живот.

Хелън разбираше, че жената й мисли доброто, но това нямаше значение. Тя не беше деликатна или слабоволева — вече беше решила, че ще намери сила да направи необходимото.

— Ще издържа — каза тя. — Щом четиригодишно дете е оцеляло на такова място, смея да заявя, че мога да издържа едно посещение.

— Защо не потърсите господин Уинтърборн? Човек с неговите ресурси…

— Не, не искам той да знае за това.

Изненадана от категоричността на Хелън, доктор Гибсън я погледна замислено.

— Защо трябва вие да се занимавате с това? Защо поемате такъв риск заради дете, което има съвсем далечна връзка с вас?

Хелън мълчеше; не искаше да разкрива твърде много.

Другата жена чакаше търпеливо.

— Ако ще ви помагам, лейди Хелън — каза тя след миг, — трябва да ми се доверите.

— Връзката ми с това дете е… повече от далечна.

— Разбирам. — Лекарката помълча, преди да попита тихо: — Ваше ли е това дете? Не бих ви съдила изобщо, много жени правят грешки.

Хелън се изчерви силно. Насили се да погледне доктор Гибънс в очите.

— Чарити ми е полусестра. Баща й, господин Ванс, е имал връзка с майка ми преди много години. Прелъстяването и изоставянето на жени е нещо като спорт за него.

— Ах — рече тихо доктор Гибсън, — както и за много други мъже. Виждам ужасните последици от този спорт, ако решим да го наричаме така, всеки път, когато посещавам жените и децата, които страдат в приютите. За мен кастрацията е идеално решение. — Гибсън погледна изпитателно Хелън. Очевидно взела решение, тя рязко се изправи. — Да тръгваме, тогава.

Хелън примигна.

— С мен ли ще дойдете? Сега?

— Определено не мога да ви оставя да отидете сама. Най-разумно ще е да тръгнем веднага. В шест и петнайсет ще започне да се мръква. Трябва да изпратим кочияша и лакея ви вкъщи и да наемем файтон. Глупаво ще е да отидем с такава карета до онова място, а се съмнявам, че лакеят ще ви позволи да слезете от нея, щом зърне района.

Хелън я последва в коридора.

— Елиза — извика доктор Гибсън. Появи се пълничката прислужничка. — Ще бъда навън през останалия следобед. — Жената й помогна да облече палтото си. — Грижи се за баща ми — продължи доктор Гибсън, — и не му позволявай да яде сладки. — Тя погледна към Хелън и подхвърли: — Ужасно разстройват храносмилането му.

— Никога не му позволявам, доктор Гибсън — възрази прислужничката. — Непрекъснато ги крием, но той се промъква и ги намира.

Доктор Гибсън се намръщи и си сложи шапка и ръкавици.

— Очаквам да внимавате повече. За бога, когато слиза по стълбите е тих като боен слон.

— Когато търси сладките, стъпва много тихичко — съгласи се прислужницата.

Доктор Гибсън се обърна към стойката в коридора, издърпа бастуна с извита дръжка и сръчно го улови във въздуха.

— Това може да ни потрябва — рече тя със задоволството на добре въоръжена жена, поела на мисия. — Напред, милейди.

— Да вървим.