Лайза Клейпас
Докато свят светува (8)

Глава 8

— Уинтърборн. Уинтърборн. Хайде, отвори… да, точно така. Погледни ме.

Рис примигна и постепенно започна да осъзнава, че лежи на земята и му е ужасно студено. Наоколо се беше събрала тълпа, чуваха се възклицания, въпроси, подвикваха съвети, а Северин се беше навел над него.

Болка. Чувстваше я с цялото си тяло. Не беше най-ужасната, която бе изпитвал, но въпреки това бе значителна. Трудно му беше да се движи. Усещаше, че нещо наистина не е наред с лявата му ръка, която лежеше безчувствена и неподвижна.

— Момчето… — каза той, като си спомни за срутването на покрива, за дъжда от дърво и керемиди.

— Непокътнато е. Опита се да ти пребърка джобовете, преди да го прогоня. — Северин го погледна подигравателно и продължи: — Ако ще си рискуваш живота за някого, поне гледай да е полезен член на обществото, а не някой калпазанин. — Той протегна ръка с намерението да помогне на Рис да се изправи.

— Не мога да си мръдна ръката.

— Коя? Лявата? Сигурно си я счупил. Не смятах, че е нужно да ти го казвам, но когато една сграда се събаря, трябва да бягаш по-далеч от нея, а не към нея.

Един властен женски глас прозвуча сред какофонията от гласове и парни машини.

— Пуснете ме да мина! Отстъпете настрани, моля. Дайте път.

Една облечена в черно жена, с жизнерадостна зелена панделка на шията, решително си проправи път през тълпата, като сръчно използваше бастун с извита дръжка, за да пропъди зяпачите. Тя огледа преценяващо Рис и коленичи до него, без да обръща внимание на калната земя.

— Госпожице — започна Северин с леко раздразнение в гласа, — несъмнено се опитвате да помогнете, но…

— Лекарка съм — отсече тя.

— Имате предвид сестра? — попита Северин.

Без да му обръща внимание, тя попита Рис:

— Кое ви боли най-силно?

— Рамото.

— Размърдайте пръстите си, моля. — Той се подчини.

— Чувствате ли ръката си безчувствена? Или изтръпнала?

— Безчувствена. — Рис стисна зъби и я погледна. Млада жена, около двайсетте. Красива, с кафява коса и големи зелени очи. Въпреки слабата си фигура и нежни черти, тя оставяше впечатление за здравина. Жената обхвана изключително внимателно ръката и лакътя му и провери доколко може да се движи. Рис изпъшка, когато изпепеляваща болка прониза рамото му. Жената остави внимателно ръката му върху корема.

— Извинете — промърмори тя и бръкна под палтото му, за да опипа рамото. Пред погледа му избухнаха искри.

— Ох!

— Не мисля, че е счупено. — Тя измъкна ръката си от палтото.

— Достатъчно — рече раздразнено Северин. — Само ще влошите състоянието му. Той има нужда от лекар, не от някаква…

— Имам медицинска степен. А вашият приятел има изкълчено рамо. — Тя развърза зелената панделка от шията си и свали шала си. — Дайте ми вратовръзката си. Ще трябва да обездвижим ръката, преди да го преместим.

— Къде да го преместим? — попита Северин.

— Кабинетът ми е на две пресечки оттук. Вратовръзката ви, моля.

— Но…

— Дай я — сопна му се Рис с пламнало от болка рамо.

Северин се подчини с ръмжене.

Жената сръчно направи импровизирана превръзка през рамо от зеления шал, завърза го на нивото на ключицата на Рис и преметна плата през лакътя му. С помощта на Северин прекара вратовръзката над корема и привърза безчувствената ръка към тялото му.

— Ще ви помогнем да се изправите — рече тя на Рис. — Няма да се наложи да вървите много. В кабинета ми има всички условия и медикаменти, за да оправя рамото ви.

Северин се намръщи.

— Госпожице, трябва да възразя…

— Доктор Гибсън — отсече тя.

— Доктор Гибсън — каза той, натъртвайки на „доктор“, което прозвуча доста обидно. — Това е господин Уинтърборн. Собственикът на универсалния магазин. Той трябва да бъде лекуван от истински доктор с опит и подходящото обучение, да не споменавам…

— Пениса? — предположи тя с леден тон. — Боя се, че нямам такъв. Нито пък е изискване, за да може да се вземе докторска степен. Аз съм истински лекар и колкото по-скоро се погрижа за рамото на господин Уинтърборн, толкова по-добре ще е за него. — Тъй като Северин продължаваше да се колебае, тя каза: — Ограничената вътрешна ротация на рамото, затрудненото повдигане на ръката и изявеният коракоиден процес показват гръбна дислокация. Което означава, че ставата трябва да бъде наместена колкото се може по-скоро, за да се предотврати допълнително усложнение на невроваскуларния статус на горния крайник.

Ако Рис не изпитваше толкова силна болка, щеше да се наслади на изуменото изражение на Северин.

— Ще ви помогна да го изправите — промърмори той.

По време на кратката, но мъчителна разходка, Северин упорито разпитваше жената, която му отговаряше с възхитително търпение. Името й беше Гарет Гибсън и беше родена в Източен Лондон. След като се записала за медицинска сестра в местната болница, тя започнала да посещава и часовете, предназначени за лекари. Преди години завършила медицина в Сорбоната в Париж и след това се върнала в Лондон. Както беше прието, тя практикуваше в частен дом, който в случая бе домът на овдовелия й баща.

Стигнаха до триетажна къща сред поредица от удобни сгради, построени от червени тухли, с тераси в джорджиански стил. Този тип сгради неизменно се строяха с по една предна и една задна стая на всеки етаж, с галерия и стълбище от едната страна.

Вратата отвори прислужница и ги покани вътре. Доктор Гибсън ги отведе в задната стая, безупречно чиста операционна, обзаведена с медицинска маса, пейка, писалище и махагонови шкафове, които покриваха цялата стена. Накара Рис да седне на медицинската маса, която представляваше тапициран плот върху основа с вградени шкафове. Плотът бе съставен от няколко свързани части, които можеха да се движат, така че при нужда да се повдигне главата, горната част на тялото или краката.

След като бързо съблече палтото и свали шапката си, доктор Гибсън ги подаде на прислужничката. Отиде при Рис и внимателно свали превръзката.

— Преди да легнете, господин Уинтърборн — каза тя, — ще трябва да ви съблечем палтото.

Той кимна; по лицето му се стичаше студена пот.

— Как мога да помогна? — попита Северин.

— Започнете с ръкава на здравата ръка. Аз ще поема другия. Старайте се да не движите ръката повече от необходимото.

Въпреки изключителната им предпазливост, Рис потреперваше и стенеше, докато събличаха палтото му. Затвори очи и почувства как се олюлява, макар и седнал.

Северин веднага го подхвана за здравото рамо.

— Мисля, че трябва да разрежем ризата и жилетката — предложи той.

— Съгласна съм — каза доктор Гибсън. — Придържайте го, докато се погрижа за това.

Рис примигна и отвори очи, когато почувства как дрехите му падат след няколкото разреза с изумително наточено острие. Едно беше сигурно — жената знаеше как да размахва нож. Той погледна към дребничкото й, безстрастно лице и се зачуди какво ли я бе накарало да избере тази мъжка професия.

— По дяволите — промърмори Северин, когато се разкри наранената плът по гърба и рамото на Рис. — Дано спасяването на онзи дрипльо си е заслужавало, Уинтърборн.

— Естествено, че си е заслужавало — каза доктор Гибсън, като започна да рови из шкафа. — Не можем да знаем какво ще излезе от това дете някой ден.

— В този случай със сигурност престъпник — рече Северин.

— Възможно е — каза жената и се върна с малка чашка, пълна с кехлибарена течност. — Но не е сигурно. — Тя подаде чашата на Рис. — Заповядайте, господин Уинтърборн.

— Какво е това? — попита той със слаб глас, докато поемаше чашата със здравата си ръка.

— Нещо, което ще ви помогне да се отпуснете.

Рис опита вкуса.

— Уиски — рече той с изненада и благодарност. И то добра реколта. Той пресуши чашата на няколко глътки и я протегна за още. — За да се отпусна ще трябва повече от една — каза й той. Скептичният й поглед го накара да поясни: — От Уелс съм.

Доктор Гибсън се усмихна неохотно, зелените й очи проблеснаха и тя отиде да налее отново.

— Аз също трябва да се отпусна — каза й Северин.

Жената го погледна развеселено.

— Боя се, че ще се наложи да останете трезвен — отвърна тя, — тъй като ще ми трябва помощта ви. — След като взе чашата от ръката на Рис и я остави настрани, лекарката го подхвана през гърба. — Господин Уинтърборн, ще ви помогнем да легнете. Бавно, така. Господин Северин, ако повдигнете крака му…

Рис полегна върху кожения плот и промърмори няколко уелски проклятия, докато гърбът му се отпускаше върху масата. Болката пронизваше тялото му на вълни.

Доктор Гибсън натисна няколко пъти с крака си някакъв педал и повдигна масата нагоре. След което застана до контузеното рамо.

— Господин Северин, моля, застанете от другата страна. Искам да протегнете ръка и да я отпуснете върху отсамната част на ребрата му, за да го стабилизирате. Да, точно така.

Северин се ухили на Рис, докато изпълняваше указанията на лекарката.

— Какво мислиш за онези акции сега, когато си оставен на милостта ми? — попита той.

— Все още ги искам — успя да отговори Рис.

— Това вероятно няма да е необходимо, господин Уинтърборн — каза доктор Гибсън, докато поднасяше дебел кожен ремък към устата му, — но ви съветвам за всеки случай да го захапете. — Когато видя колебанието му, тя обясни: — Чист е. Никога не използвам нещо повторно.

Рис го захапа със зъби.

— Притежавате ли нужната физическа сила за това? — попита със съмнение Северин.

— Искате ли да се състезаваме на канадска борба? — предложи тя с такава хладна самоувереност, че Рис изсумтя развеселено.

— Не — отвърна веднага Северин. — Не мога да рискувам да спечелите.

Лекарката му се усмихна.

— Съмнявам се, че ще спечеля, господин Северин. Но със сигурност няма да се дам лесно. — Тя улови китката на Рис с дясната си ръка. Другата подпъхна под мишницата му. — Дръжте го неподвижен — предупреди лекарката Северин. После бавно и внимателно започна да издърпва ръката, като същевременно я повдигаше нагоре и я завърташе, докато накрая ставата не хлътна на мястото си.

Рис изпъшка с облекчение, когато пронизващата болка отслабна. Извъртя главата си настрани, изплю ремъка и си пое треперливо дъх.

— Благодаря ви.

— Всичко е наред — рече жената със задоволство, след като опипа рамото.

— Добра работа — рече Северин. — Много сте сръчна, доктор Гибсън.

— Предпочитам думата „компетентна“ — отвърна жената. — Но въпреки това ви благодаря. — След като отново използва педала, тя свали плота надолу. — Извинявам се, че се наложи да изгубите ризата и жилетката си — отбеляза тя, докато се навеждаше да вдигне белия плат от пода.

Рис поклати глава, за да покаже, че това няма значение.

— През следващите няколко дни рамото ще ви боли и ще започне да се подува — продължи тя, — но въпреки неудобството трябва да се опитате да използвате ръката си както обикновено. Иначе мускулите ще отслабнат. До края на деня ще я носите в превръзката и избягвайте да я протягате. — След като му помогна да седне, тя сръчно преметна превръзката около врата му и ръката. — Може би ще ви е трудно да спите през следващите няколко нощи; ще ви предпиша един тоник, който ще помогне. Вземайте по една лъжица преди лягане, но не повече. — Тя донесе палтото му и внимателно го преметна през раменете му.

— Ще изляза отвън, за да спра някой файтон — каза Северин. — Не може Уинтърборн да се разхожда навън в цялото си разголено великолепие, защото улицата ще се напълни с възхитени жени.

Когато Северин излезе от стаята, Рис тромаво измъкна портфейла си, който държеше във вътрешния джоб на палтото.

— Колко ви дължа? — попита той.

— Един флорин е достатъчен.

Сумата беше наполовина по-малка от четирите шилинга, които щеше да му поиска доктор Хейвлок, щатният лекар в „Уинтърборн“. Рис измъкна монетата и й я подаде.

— Много сте компетентна, доктор Гибсън — рече сериозно той.

Тя се усмихна, но нито се изчерви, нито отхвърли похвалата. Тази изкусна и необичайна жена му харесваше. Въпреки малките шансове, той се надяваше, че тя ще успее в професията си.

— Няма да се поколебая да препоръчам услугите ви — продължи Рис.

— Много мило от ваша страна, господин Уинтърборн. Но се боя, че до края на месеца практиката ми ще бъде затворена. — Тя го произнесе с равен глас, но очите й помръкнаха.

— Мога ли да попитам защо?

— Пациентите са малко и идват рядко. Хората се притесняват, че една жена не притежава нито физическата енергия, нито остротата на ума, за да практикува медицина. — Устните й се изкривиха в невесела усмивка. — Дори са ми казвали, че жените не могат да си държат езика зад зъбите и затова една жена лекар би нарушавала непрекъснато пациентската тайна.

— Знам всичко за предразсъдъците — рече тихо Рис. — Единственият начин да се борите с тях е да ги опровергаете.

— Да. — Но погледът й се плъзна встрани и тя се зае да пренарежда инструментите върху подноса.

— Колко сте добра? — попита Рис.

Тя се напрегна и го погледна през рамо.

— Моля?

— Препоръчайте ми се — рече просто той.

Гибсън се обърна с лице към него и се намръщи замислено.

— Докато работех като хирургическа сестра в болница „Свети Томас“, вземах частни уроци, за да придобия сертификати по анатомия, физиология и химия. В Сорбоната завърших с почести анатомия за две години, а акушерство завърших за три години и получих най-високата награда. Освен това за кратко се обучавах при сър Джоузеф Листър, който ми предаде своите умения в антисептичната хирургия. С две думи — много съм добра. И бих могла да помогна на много хора, стига да ми се даде… — Гласът й заглъхна, щом забеляза, че Рис издърпва картичка от портфейла си.

Подаде й я.

— В понеделник сутринта, точно в девет часа занесете това в „Уинтърборн“. Потърсете госпожа Фърнсби.

— Мога ли да попитам защо? — Очите на лекарката се бяха ококорили.

— Поддържам лекар на щат, който да се грижи за здравето на хилядата ми подчинени. Той е ексцентрично старче, но е добър човек. Ще се наложи да приеме назначаването ви, но не очаквам да възрази. Освен всичко останало, ще има нужда от помощ при акуширането — понякога раждането отнема по няколко часа, а той казва, че не се отразява добре на ревматизма му. Ако желаете…

— Да. Ще бъда. Благодаря ви. Да. — Доктор Гибсън стисна картичката в побелелите си пръсти. — Ще бъда там в понеделник сутринта. — През лицето й премина учудена усмивка. — Макар денят да не беше добър за вас, господин Уинтърборн, очевидно беше чудесен за мен.