Д. П. Лайл
Зад борда (52)

52

— Колко пъти ще си гледаш часовника? — попита Пенкейк.

Рей поклати глава.

— Познаваш ме. Мразя да чакам.

— Ще дойдат всеки момент.

— А през това време Борков навлиза все по-навътре в морето. С Джейк и Никол.

Пенкейк кимна.

— Вярно. Но чух, че новата моторница на Меган е голяма работа. Двигателят бил толкова мощен, че можела направо да литне над водата.

— Друго не съм очаквал.

Пенкейк понечи да каже нещо, но се сепна и наклони глава настрани.

— Какво беше това?

Рей също го чу. Писукане на дистанционно, последвано от запалване на автомобилен двигател. Изскочиха на палубата и видяха как джипът прави обратен завой и се насочва към изхода на паркинга.

— Някой от хората на Борков — каза Пенкейк.

— Определено. Прикрива следите.

Джипът излетя от паркинга, направи остър завой наляво, при което гумите му изсвириха пронизително, и изчезна в мрака.

— Ще звънна на местните ченгета — каза Пенкейк и извади телефона си.

— Няма нужда.

Рей кимна към входа на паркинга, където се бяха появили два полицейски автомобила. Разминаха се с джипа за секунди. Рей и Пенкейк слязоха от корабчето и изчакаха патрулките да спрат. От едната излязоха двама полицаи, колегите им останаха във втория автомобил.

— Здравейте. Какво става? — попита едното ченге. Баджът на униформата му го представяше като П. Брустър. — Получихме обаждане от Боб Морган. Каза, че тук ще ни чакат двама души.

— Ние сме — отвърна Рей. — Аз съм Рей Лонгли. Това е Пенкейк.

Брустър вдигна вежда. Този прякор винаги провокираше подобна реакция.

— Имаме си работа с отвличане — обясни Рей. — Двама души са качени насилствено на борда на голяма яхта, която е отплавала преди може би половин час.

— Това ли е? Какво общо има Морган с тази история?

— Разследва няколко убийства и отвличането е свързано с тях.

Брустър кимна.

— Разбирам, но за какво ви трябваме ние? С преследването на яхтата би трябвало да се заеме Бреговата охрана.

— Вдигнахме я по тревога — обясни Рей. — И чакаме една моторница, с която да тръгнем след яхтата.

През това време Пенкейк натисна няколко бутона на мобилния си телефон и го завъртя към Брустър, за да може полицаят да види снимките на джипа, които той бе направил.

— С този автомобил е извършено отвличането. — Натисна друг бутон и каза: — А това е регистрационната табела.

— Жертвите на отвличането са качени в този автомобил — добави Рей. — Самото престъпление е извършено на „Пердидо Бийч“. Някой, свързан с похитителите, току-що потегли с колата. Предполагам, че пое към магистралата.

— Кога? — попита Брустър.

— Две минути преди да дойдете.

— Можете ли да ми изпратите снимките? — попита Брустър.

— Разбира се — отвърна Пенкейк. — Веднага. Само ми кажете номера си.

Полицаят му го съобщи и Пенкейк му прати снимките.

— Добре — отвърна Брустър, — ще уведомя всички колеги.

Двамата полицаи се качиха в патрулния си автомобил и докато партньорът му започна да въвежда информацията в компютъра, Брустър се насочи към изхода. Втората патрулка ги последва.

Рей се обърна, тъй като чу острия вой на мощен извънбордов двигател. В пристанището влезе тъмна сянка с издължен силует и изчистени линии, която оставяше след себе си разпенени вълни, озарени от лунната светлина. Двигателят забоботи басово, скоростта намаля и Меган Уилис плъзна моторницата странично до кея. В същия миг мощни фарове осветиха Рей и Пенкейк. Голям пикап с двойна кабина прекоси паркинга с бясна скорост и се насочи към тях.

Кавалерията бе пристигнала.

Рей прецени, че е най-добре Пенкейк да остане на пристанището и да играе ролята на комуникационен център. Да работи с лаптопа, е радиостанцията на корабчето, да звъни по телефона в случай на необходимост. Рей и останалите щяха да тръгнат след „Морска вещица“. Докато Били Рей Тъкър и Томи Патън качваха две тежки платнени торби, несъмнено пълни с оръжие, на чисто новата тъмносиня моторница „Уилърд Асолт 43“, Рей се свърза с Айра Гемел. Откри го на борда на катер на Бреговата охрана, който издирваше „Морска вещица“.

— Някакви новини? — попита Рей.

— „Морска вещица“ се намира на осем мили южно от пристанището. Движи се с дванадесет възела, следва курс юг-югозапад. Ние сме на петнадесет мили зад нея и се движим с двадесет и пет възела.

— Благодаря — отвърна Рей. — В момента излизаме от пристанището. Предполагам, че ще се движим с повече от двадесет и пет възела, затова най-вероятно ще те изпреварим.

— Ние? — попита Айра.

— Аз и няколко приятели.

— Виж какво, Рей. Случаят е в юрисдикцията на Бреговата охрана. Остави ни да си свършим работата.

— С удоволствие бих го направил, но времето ни притиска. Броени минути могат да решат съдбата на Джейк. Това е най-важното.

— Знам, че няма смисъл да споря с теб, затова ще те помоля да ми съобщиш веднага щом ги откриеш, но не влизай в престрелка с тях. Ясно ли е?

— Обещавам. Освен ако те не започнат да стрелят първи.

— Явно ще трябва да се задоволя с това — отвърна Айра.

— Ще се чуем по радиото веднага щом разберем нещо.

Рей затвори телефона и се качи на борда на новата моторница на Меган. „Уилърд“ бе дълга над дванадесет метра и се носеше ниско над водата. Беше боядисана в тъмносиньо, което я правеше почти невидима нощем. Имаше четири седалки, две отпред и две отзад. Рей се настани отпред до Меган, а Били Рей и Томи седнаха отзад.

— Намират се на осем мили южно от сегашното ни местоположение и се движат с дванадесет възела — каза Рей. — Каква скорост развива това нещо?

— Шестдесет възела, ако се вярва на производителя, но аз знам как да изстискам още малко мощност в случай на необходимост. Ще ги настигнем за отрицателно време — отвърна Меган, погледна през рамо и предупреди останалите: — Дръжте се!

Тя отдалечи моторницата от кея, насочи носа към залива и бутна дросела напред. Двигателите изръмжаха и лодката полетя. Достигна максимална скорост след около минута, в резултат на което пътниците й имаха чувството, че летят над водата.

Меган бе изключила светлините. Движеха се в пълен мрак, с изключение на слабото зелено сияние на дигиталното табло и екрана на радара. Рей видя, че скоростта им се колебае около петдесет и осем възела.

Меган посочи с пръст безжичните слушалки, които си бе сложила, и посочи още едни, окачени на таблото пред Рей. Той си ги сложи и регулира микрофона така, че да бъде близо до устата му. Тогава чу Меган да пита: Всички ли ме чуват ясно?

— Отлично — отвърна Били Рей.

— Супер — потвърди Томи.

— И аз те чувам добре — кимна Рей.

— Чудесно — заяви Меган. — Пригответе се. При тази скорост ще ги настигнем за не повече от петнадесет минути.

— Толкова бързо? — учуди се Рей.

— Скоростта ни е пет пъти по-висока от тяхната, а и те не са тръгнали кой знае колко по-рано от нас. Изминаваме по една миля в минута така, че осем мили не са чак толкова много. — Тя посочи екрана на радара пред себе си и добави: — Това там е „Морска вещица“.

Рей видя няколко точици, които примигваха на екрана.

— Откъде знаеш, че са те?

— В района няма друг толкова голям плавателен съд. Освен ако някой разрушител от американския флот не е излязъл на учение.

— Нямам търпение да пипнем тези копелета! — възкликна Рей.

— Пред нас има буреносен фронт — отбеляза Меган. — Изглежда ми доста силен.

— Тъкмо си мислех, че нещата не могат да се объркат.

— Какво? Да не би да те е страх от малко дъжд и вятър? — усмихна се тя.

Рей се извърна на седалката и видя Томи да вади от сака снайперската си пушка и да започва да я сглобява. Което приятелят му можеше да прави с превръзка на очите или в непрогледния мрак на студените афганистански планини. Били Рей извади автомат от своята чанта.

— Какво си донесъл? — попита Рей.

— „Хеклер и Кох“, модел Те тридесет и шест. В случай че се наложи да опръскам стените с кръв.

— Надявам се да не се стига дотам — каза Рей.

Били Рей се усмихна.

— Винаги разваляш купона.