Д. П. Лайл
Зад борда (32)

32

Дарнел започваше да се изпълва с оптимизъм, дори по едно време му мина през ума, че Даръл може и да се окаже прав. Да, нещата щяха да се подредят и двамата щяха да започнат да работят за Борков. Така щяха да влязат в голямата игра. Нямаше никакво съмнение, че Борков вече участва в нея. Както и че е хладнокръвен и агресивен играч. Не всеки имаше куража да очисти някаква богаташка, която живее в „Пойнт“. За това се искаха топки. А Борков определено ги имаше. Освен това плащаше добре. Десет бона, за да гръмнат спяща жена. Най-лесните пари, които бяха изкарвали някога.

В същото време обаче Дарнел отлично съзнаваше, че е прекрачил границата. Ясно маркирана и много опасна граница. От която нямаше връщане назад. Никога не бе предполагал, че ще го направи. Никога. Да убие някого. Е, в интерес на истината, Даръл бе натиснал спусъка, но все пак и той бе присъствал на убийството. От самото начало, от планирането до изпълнението. До екзекуцията.

Екзекуция? Грозна дума. Но отразяваше съвсем точно случилото се. Още виждаше красивата жена в леглото. С разпилени коси върху възглавницата. Толкова спокойна в съня си. Обгърната от топлина и чувство за безопасност. Докато Даръл не бе насочил оръжието към главата й и не бе натиснал спусъка. Рязката промяна бе изненадала Дарнел. Допреди секунда беше жива, а в следващата вече не.

Спомни си първия път, когато Раул заговори за поръчката. Каза им, че могат да направят добър удар и да си осигурят бъдеще, което да им донесе още много, много пари. Звучеше добре. Работата в магазина за телефони бе стабилна, но в нея нямаше бъдеще. Не можеше да се изкачи по-високо в служебната йерархия. Затова работата за Раул и загадъчния му шеф му се стори добра алтернатива. Която да му донесе бляскаво бъдеще. Но когато Раул спомена, че трябва да очистят някого, Дарнел разбра, че това не е редно. Никак даже. И въпреки това, поради някаква причина, той не даде гласност на подозренията си, а вместо това се понесе по течението. Остави Даръл да взема всички решения. Което рядко се случваше.

Е, стореното — сторено. Не можеше да върне времето назад, а и трябваше да признае, че всичко бе минало идеално. Двамата с Даръл се бяха устремили по пътя на успеха и богатството. Усещаше го с цялото си същество.

Следобедът, прекаран в риболов с Джо Зума и Франк Бойд — дори бяха хванали половин дузина едри риби — само бе подсилил увереността му. И Зума, и Бойд се бяха отнесли с уважение към тях. Един вид, добре дошли сред нас. Бойд дори предположи, че скоро ще им се наложи да работят заедно. А Зума заяви, че Борков се отнася добре с хората си, плаща им щедро и определено би имал полза от Даръл и Дарнел. Пиха много бира и си разказваха забавни истории като стари приятели.

Добре че Даръл не бе взел мет, не бе така възбуден и не говореше така налудничаво, както обикновено. Бе доста сдържан, не изтърси никаква глупост. Браво на Даръл!

Вечерята бе също толкова приятна. Риба на грил, пържен ориз, огромни купи със салати, прясно изпечен хляб, ванилов сладолед с фламбирани череши за десерт и няколко бутилки шампанско. Същинско пиршество. Борков се оказа любезен домакин и неведнъж напомни на Даръл колко високо оценява работата им. Дори похвали умението им да изпълняват заповеди.

Животът бе прекрасен.

По-късно обаче Даръл взе мет и отново откачи. Заяви, че двамата с Дарнел ще бъдат най-добрите лейтенанти — това бяха точните му думи — които Борков някога е имал. Борков посрещна спокойно думите му. Продължи да пуши дебелата си пура и да отпива шампанско от високата тънка чаша, която сервитьорът непрекъснато доливаше.

Грейс бе душата на партито. Тя носеше къса копринена рокля, сандали и… нищо друго, доколкото можеше да види Дарнел. Зърната на гърдите й прозираха през фината материя, не се виждаха и онези следи, които бельото обикновено оставяше. Може би някой ден щеше да е в състояние да си позволи момиче като нея. Даръл я следваше като паленце и тя като че ли се наслаждаваше на вниманието, което й обръщаше. На няколко пъти Даръл я последва долу. След няколко минути се появяваха, при което Грейс потриваше нос с опакото на дланта си. Нямаше съмнение, че Даръл е споделил запасите си от мет с нея.

Борков не обръщаше внимание на флирта им, но Дарнел не се съмняваше, че забелязва абсолютно всичко. Но се преструваше, че това не го интересува. Може пък такива да бяха отношенията им с Грейс? На негово място Дарнел не би ставал от леглото с такава жена. От голямо легло. В луксозен хотел. Сега вече можеше да си го позволи.

Беше късно, вероятно към полунощ. Яхтата се носеше леко и грациозно по спокойните води. Връщаха се в пристанището. Борков бе заявил, че ще пристигнат преди изгрев. Даръл и Грейс се сгушиха на пейката до кърмата и загледаха разпенените следи, които витлата оставяха. Разговорът им бе приглушен, но смехът им отекваше надалече. Дарнел седеше на стол с дебела мека възглавница. Срещу него Борков се бе излегнал в шезлонга си, стиснал между зъбите си угарката от четвъртата пура.

— Вие сте преуспял човек — отбеляза Дарнел.

Борков сви рамене.

— Искам да кажа, че никога не съм познавал човек с такава яхта.

— Върви в комплект с територията — отвърна Борков и изтръска пурата в пепелника до себе си. — Но не идва лесно.

— Нищо стойностно не идва лесно.

Борков се усмихна.

— Ти си умен младеж.

— Майка ми не смяташе така.

Последва нова усмивка.

— Моята също. Чак до смъртта си. Баща ми се запиля скоро след това. Така и не го видях повече. Но проблемът си е негов. Той губи от това. — Отпи шампанско и продължи: — Всъщност дължа всичко именно на него. — Борков размаха пурата си. — Ако не ме беше зарязал, ако не бе оставил на един свой далечен братовчед да се грижи за мен, никога нямаше да напусна Украйна и да пристигна в страната на неограничените възможности.

— Как сте го направили? — попита Дарнел. — Имам предвид, как сте дошли тук?

— Започнах работа на един товарен кораб. Полски. Направих няколко курса и една вечер реших, че Маями е подходящо място да скоча през борда. И го направих. Буквално. — Борков се усмихна и вдигна поглед към небето, потънал в спомени. — Скочих от по-високо, отколкото очаквах. Водата също се оказа по-студена, отколкото предполагах. Да не говорим за плуването до брега. Едва се добрах…

— Много смело.

— Не съвсем. Просто нямах друг избор. — Борков прогони с ръка събралия се дим. — Работех за един местен дилър, също украинец, който пък беше свързан с един от картелите. Търгуваше предимно с кокаин, но също и с трева, мет, хероин, седативи, каквото се сетиш. В Саут Бийч има голям пазар за подобни неща. Справях се добре, но човекът, за когото работех, се оказа прекалено дребнав и ограничен, затова го отстраних и поех делата му в свои ръце.

— Отстранихте го?

Нова усмивка.

— Да речем, че успях да елиминирам конкуренцията. Между другото, когато бях на твоите години, дойдох в Нейпълс и нещата потръгнаха още повече.

— И сте постигнали всичко благодарение на наркотиците?

— Отначало, да, но после осъзнах, че трябва да легализирам бизнеса. Да привлечеш вниманието на Агенцията за борба с наркотиците може да се окаже прекалено опасно. Затова използвах натрупания капитал, за да навляза в бизнеса с недвижими имоти. Единственото начинание във Флорида, което носи по-големи доходи от наркотиците. — Нова глътка шампанско. — Останалото, както казват, е история.

Дарнел остана смаян от откровеността на Борков. Да говори за незаконните си дейности като за нещо най-обикновено? Дарнел прие това като знак за доверие. И се почувства като част от семейството.

С периферното си зрение забеляза къде стои Грейс. Тя се протегна и тръгна към тях, а Даръл я последва.

— Късно е — каза Грейс. — Ще си лягам и ще ви оставя да си говорите за работа или каквото и да било.

Тя целуна Борков по бузата и се спусна по стълбите с неуверена походка.

Даръл се настани на празния стол до Дарнел.

— Забавлявате ли се, момчета? — попита Борков.

— Да, господине — отвърна Дарнел. — Оценяваме всичко, което правите за нас.

— Не се съмнявам, че ни очакват много хубави дни като този — добави Даръл. — Нали вече сме част от екипа.

Борков угаси фаса в пепелника. Отвори лакираната кутия и извади нова пура. Отряза връхчето й и я запали, като отново прогони дима с длан.

— Разкажете ми как мина всичко.

— Ударът? — попита Даръл. — Нищо особено. Детска работа.

— Всичко е минало гладко, така ли?

— И още как.

Борков кимна.

— Обичам, когато всичко минава гладко.

— Така работим ние — отвърна Даръл. — Гладко като бебешко дупе.

— А Раул? Добре ли се справи?

Даръл се приведе напред. Едното му коляно трепереше нервно, направо подскачаше нагоре-надолу.

— Както споменах и преди, за него нямаше никаква работа. Трябваше да изключи алармата. — Погледна към брат си и поясни: — Двамата с Дарнел не разбираме много от тези неща. Но охранителната система и бездруго беше изключена, а задната врата беше отворена и Раул си тръгна, защото нямаше какво да прави. Каза, че сами можем да се справим с останалото. Така и направихме. Влязохме вътре и я очистихме.

Бойд, който бе слязъл в трюма, се върна на задната палуба и се облегна на бара, където стоеше Зума. Скръсти ръце на гърдите си.

— Какво точно ви каза Раул? — попита Борков.

Треперещото коляно на Даръл замръзна на място.

— Какво имате предвид?

Дарнел долови напрежението в гласа на Борков. Какъв беше проблемът? Нима не бяха направили това, което се искаше от тях? Какво целеше Борков?

— Какви бяха дословните му нареждания?

— Каза да изчакаме до полунощ. Когато всички в „Пойнт“ ще са заспали. Каза да паркираме далече от портала на охраната и да влезем откъм плажа. Така да подходим към къщата. Когато стигнахме там обаче, решихме, че е най-добре да минем през дюните. Плажът ни се стори прекалено открит. Преценихме, че дюните ще ни осигурят по-добро прикритие.

— Много добре — каза Борков и дръпна от пурата си, чийто край заблестя в червено. — Някой видя ли ви?

— Абсурд — ухили се Даръл. — Можем да бъдем незабележими, когато се налага — засмя се той и плесна с длан коляното на брат си.

Борков кимна, но не каза нито дума.

— Стигнахме до къщата. Раул вече ни очакваше. Криеше се сред морския овес. Изкара ни ангелите, когато изскочи в тъмнината — засмя се Даръл. — Нали, братле?

— И още как — потвърди Дарнел.

Дарнел слушаше с половин ухо приказките на Даръл. Вниманието му бе насочено към Борков. Не можеше да се отърси от усещането, че нещо в отношението му се е променило. Изражението на Борков изглеждаше напрегнато, а очите му бяха по-присвити от обикновено. Дарнел не можеше да разбере защо. Нима всичко не бе минало според плана? Или се впрягаше прекалено много?

Борков издиша облак дим.

— Значи Раул си е тръгнал, а вие сте влезли в къщата. Какво стана после?

Даръл го изгледа, сякаш големият бос бе задал глупав въпрос.

— Вече ви казах, застреляхме я и си тръгнахме. Върнахме се по същия начин, по който бяхме дошли. Нямахме никакви проблеми.

Борков кимна бавно, след което погледна към Зума и Бойд.

— Раул каза ли ви кои са мишените?

— Не спомена никакви имена — обясни Даръл. — Нямало смисъл да ги знаем. Каза само да убием всички в къщата.

— Това ли направихте?

— Разбира се. Защо?

Борков го посочи с пурата.

— Чудех се какъв е бил планът.

— Претърсихме всички стаи. Жената беше сама.

— А това съответстваше ли на онова, което Раул ви беше казал?

Дарнел беше объркан. Какво целеше Борков? Почувства, че нещо не е наред, но нямаше представа какво. Затова отвърна:

— Защо питате? Не разбирам.

Борков изтръска пурата си в пепелника.

— Колко души ви каза, че ще има вътре?

— А, ясно — отвърна Даръл. Коляното му заподскача отново. — Каза, че ще бъдат двама. Така мисля… — Погледна към Дарнел. — Така ли беше?

— Мисля, че… да.

— Но жената беше сама? — попита Борков.

— Да, сама.

— И какво си помислихте?

— Нищо — сви рамене Даръл. — Решихме, че Раул е сбъркал.

— Или че съпругът й е заминал — добави брат му.

— Не ви ли мина през ума, че нещо не е наред? Че може би трябва да си тръгнете и да се върнете някоя друга нощ?

Даръл го зяпна. Дарнел усети тежест в гърдите си. Борков ги наблюдаваше с каменно изражение, докато пушеше пурата си, чийто пламтящ връх бе насочен към Дарнел. А Дарнел го гледаше вцепенен. Объркан. Не намираше отговор на въпроса на Борков.

— Раул ни каза да убием всички в къщата — отвърна Даръл. — Точно това направихме. Какъв е проблемът?

Дарнел нямаше представа, че Бойд и Зума са застанали зад него и брат му. Понечи да се обърне и да ги погледне, когато получи силен удар. Просна се на палубата и видя, че Даръл също полита напред, а Зума е притиснал нещо към врата му. Светът се завъртя пред очите му и той загуби съзнание.

Нямаше представа колко време е минало, преди да дойде на себе си, но когато отново отвори очи, всичко му изглеждаше толкова замъглено и приглушено. Сякаш някаква полупрозрачна пелена блокираше част от сетивата му, забулваше света около него. Долови някакво движение, но то бе причинено от ръцете, които го държаха и търкаляха по палубата. Чу и гласове, които обаче не успя да различи.

Лежеше проснат на палубата, с лице, притиснато към студените дъски. Опита се да помръдне, но напразно. Сякаш ръцете и краката му отказваха да се подчинят. Тогава видя Зума и Бойд да увиват тиксо около гърдите на Даръл. Широката лента обхващаше и ръцете му, притиснати около тялото. Дарнел осъзна, че е овързан по същия начин. Дебели ивици лента обхващаха глезените, коленете и гърдите му, а ръцете му бяха плътно долепени до тялото.

Зума и Бойд претърколиха по гръб двамата братя. Дарнел погледна нагоре и видя, че Борков се е надвесил над тях.

— Вие, проклети тъпаци, прецакахте всичко! Мъжът трябваше да умре! Жената е просто случайна жертва.

— Но… — започна Даръл.

— Млъкни! Омръзна ми от твоите глупости!

— Но ние направихме… — продължи Даръл.

Борков стисна зъби, а вените на врата му изпъкнаха като въжета.

— Казах ли ти да си затваряш проклетата уста?

Даръл кимна.

— Сега ще ти задам няколко въпроса. Моли се отговорите да ми допаднат. Ясно ли е?

Даръл кимна повторно.

— Добре. Видяхте ли някой друг?

— Не.

— А когато Джо и Франк ви взеха от плажа? Имаше ли още някой?

— Не?

— А момиче с кола?

— А, да — отвърна Даръл. — Но аз им казах, някаква заблудена мацка. Искаше да я упътим.

— Защо ли не ти вярвам?

— Истина е! Кълна се! Нямаме представа коя беше!

— Виж какъв ми е проблемът. Някакво момиче уж се изгубило през нощта. Нещо не ми се връзва.

— Никога преди това не я бяхме виждали!

Гласът на Даръл бе станал остър, писклив, изпълнен с напрежение.

Борков коленичи до него.

Дарнел чу изщракване. В ръката на украинеца се появи автоматичен нож. Той насочи върха му към лицето на Даръл и каза:

— Да опитаме отново. Коя беше онази мацка?

— Нямам представа.

Борков плъзна острието в едната ноздра на Даръл, дръпна рязко и разряза носа му. Даръл изпищя.

— Кажи ми, ако не искаш първо да ти отрежа носа, а после да ти избода очите.

— Моля ви!

Върхът на ножа се заби в скулата на Даръл точно под лявото му око.

— Тя е приятелка на Даръл — обади се Дарнел.

— Млъкни! — извика му Даръл.

— Тя е никой — продължи Дарнел. — Нищо не знае. Няма представа къде отиваме или с кого се срещаме.

Борков се обърна към Дарнел.

— Но знае, че имате среща на брега, и то посред нощ. Такова нещо трудно се забравя и тя непременно ще си го спомни, ако някой я попита.

— Но кой? — учуди се Дарнел.

— Който и да било. Как се казва?

Дарнел се поколеба. Чудеше се какво точно да каже на Борков. Нямаше никакво намерение да рискува живота си заради някаква тъпа курва.

— Казва се Хедър. Хедър Маком.

— Видя ли колко беше лесно. Коя е тя?

— Някаква ученичка, която Даръл чука. Това е всичко. Тя не е важна…

— За мен е. Къде живее?

— В Гълф Шорс.

— И се е измъкнала посред нощ от дома си, за да бъде с вас двамата?

— Точно така — отвърна Даръл. — Искаше само да се сбогуваме.

— Колко предвидливо от нейна страна.

— Какво? — възкликна Даръл.

— Къде по-точно живее в Гълф Шорс?

— С родителите си.

— И кои са те?

— Защо? — попита Даръл.

Борков се усмихна. Студена усмивка, лишена от каквото и да било чувство.

— Може да поискам да поговоря с нея.

— Не я замесвайте — каза Даръл. — Моля ви!

— Трябваше да помислиш за това, преди тя да се появи на брега. Започвам да губя търпение. Кои, по дяволите, са родителите й?

— Баща й държи магазинче — обясни Дарнел. — „Меле“. Намира се в Гълф Шорс.

— Добре. Още един въпрос. Много важен въпрос. Някой друг знаеше ли къде отивате?

— Само Раул — отвърна Даръл. — Той ни каза къде да изчакаме моторницата и в колко часа. Питайте го.

— С удоволствие бих го попитал, но не мисля, че ще ми отговори.

— Разбира се, че ще ви отговори. Защо не?

— Защото е мъртъв.

— О, Господи! — възкликна Дарнел.

— Господ няма нищо общо с това. — Борков се изправи и кимна на Зума. — Давайте!

Зума и Бойд изправиха двамата братя на крака. Бойд ги завъртя така, че да застанат с гръб един към друг, а Зума донесе още тиксо и ги овърза заедно.

— Какво правите? — попита Даръл, без да крие паниката в гласа си.

— Разчистваме къщата, изхвърляме боклука — отвърна Борков.

Дарнел дочу тракане на метал по палубата. Зад гърба му изникна Зума с дебела верига в ръце. Двамата с Бойд я увиха около братята и заключиха с катинар, като оставиха еднометрова опашка. Когато приключиха, Бойд и Зума се спуснаха в трюма за малко и се върнаха с ръждив метален диск. Дебел, поне метър и двадесет в диаметър, толкова тежък, че двамата едва го домъкнаха до кърмата. Вдигнаха двамата братя и ги отнесоха до пейката, на която по-рано бяха седели Даръл и Грейс.

— Не го правете — обади се Даръл. — Няма да кажем нито дума.

— Не се съмнявам.

— И ще ви помогнем да намерите Хедър.

— Мисля, че ще се справя.

Зума закачи металния диск за веригата с помощта на стоманена скоба. Двамата мъже вдигнаха диска, при което мускулите по масивните им ръце се изопнаха. Зума погледна към Борков. Украинецът кимна.

Зума и Бойд запратиха диска във водата. Дарнел усети рязко дръпване, палубата изчезна изпод краката му. Прелетя над фалшборда и като че увисна за миг във въздуха, след което потъна в студената черна вода. Натискът върху гърдите му бързо нарасна, а с увеличаването на дълбочината ушите му изпукаха. Усети как Даръл се бори неистово зад гърба му. Остра болка прониза главата му, когато тъпанчетата му се спукаха. О, Господи!